Освободен от оковите на омразата

РАЗКАЗАНО ОТ ХОСЕ ГОМЕЗ

РОДЕН съм на 8 септември 1964 г. в Роняк, малко градче в южна Франция. Моите родители, бабите и дядовците ми са андалуски роми, родени в Алжир и Мароко (Северна Африка). Както е обичайно за ромската култура, нашето семейство е голямо.

Баща ми беше с буен характер и някои от ранните ми спомени са сцени, в които той бие майка ми. След време майка ми реши да се разведе с него — нещо, което се случва много рядко сред ромите. Тя замина с мене, брат ми и сестра ми за Белгия, където живяхме спокойно осем години.

Но нещата се промениха. Ние, децата, искахме да видим баща си, затова майка ми ни заведе във Франция и се събра отново с баща ми. Но да живея отново с баща ми се оказа предизвикателство за мене. В Белгия бяхме навсякъде с майка ми. Но в семейството на баща ми мъжете трябва да общуват само с мъже. Според техния ориенталски манталитет мъжете имат всички права, а жените всички задължения. Един ден например, когато исках да помогна на леля ми в миенето на чиниите след вечеря, чичо ми ме обвини, че съм бил хомосексуалист. В неговото семейство миенето на чиниите било само женска работа. Накрая това неуравновесено мислене повлия и на мене.

Не след дълго майка ми отново стана жертва на насилствения характер на баща ми. Няколко пъти, когато сме се опитвали да се намесим, брат ми и аз е трябвало да изскачаме през прозореца, за да избегнем ударите на баща ми. Сестра ми също не беше пощадена. Затова прекарвах колкото се може повече време извън дома. На 15–годишна възраст аз нямах цел в живота.

След време и аз станах известен с буйния си характер. Харесваше ми да бъда побойник. Понякога нарочно предизвиквах други млади мъже, но много малко бяха тези, които дръзваха да предизвикат мене, защото често бях въоръжен с нож или верига. Скоро започнах да крада коли и да ги продавам. В някои случаи просто ги запалвах и се наслаждавах да гледам как пожарникарите гасят пламъците. След това започнах да разбивам магазини и складове. Бях арестуван няколко пъти. И всеки път се молех на Бога за помощ!

Да, аз вярвах в Бога. Докато бяхме в Белгия, посещавах религиозно училище. Така че знаех, че това, което правя, е лошо. Но вярата ми в Бога не оказваше никакво влияние на поведението ми. Мислех си, че всичко, което трябваше да правя, е да моля Бога за прошка и греховете ми щяха да бъдат простени.

През 1984 г. бях осъден на 11 месеца затвор за кражба. Бях изпратен в затвора Бомет (Марсилия). Там си направих татуировки на различни части на тялото. Една от татуировките беше надпис „омраза и мъст“. Не се поправих,  напротив, в затвора позволих омразата ми към властите и към обществото като цяло да се задълбочи. При освобождението ми, само след три месеца, бях толкова изпълнен с омраза, колкото никога преди. Тогава една трагедия промени начина ми на живот.

Отмъщението става моя цел

Семейството ми се скара с едно друго семейство от ромски произход. Заедно с чичовците ми решихме да се срещнем с тях и да решим проблема. И двете семейства бяхме въоръжени. В разправията, която последва, чичо ми Пиер и братовчедът на баща ми бяха застреляни. Аз бях толкова обезумял, че стоях на улицата с пистолет в ръка и крещях от ярост. Накрая един от чичовците ми успя да измъкне пистолета от ръката ми.

Загубата на чичо Пиер, който ми беше като баща, ме смаза от мъка. Спазвах периода на жалеене според ромския обичай. В продължение на много дни не се бръснех, нито ядях месо. Отказвах да гледам телевизия и да слушам музика. Заклех се да отмъстя за смъртта на чичо си, но роднините ми пречеха да се сдобия с оръжие.

През август 1984 г. отидох в казармата. Когато бях на 20 години, се записах в умиротворителните сили на ООН в Ливан. Знаех, че мога да бъда убит, но приех риска. По това време пушех много хашиш. Освен че се чувствах приятно, наркотикът ме караше да си мисля, че нищо лошо не може да ми се случи.

В Ливан беше лесно да се сдобия с оръжие, така че реших да изпратя по кораб оръжия до Франция, за да изпълня намерението си да отмъстя за чичо ми. Купих два пистолета и патрони от местните жители. Разглобих оръжията, скрих ги в два радиоапарата и ги изпратих вкъщи.

Две седмици преди края на военната ми служба, заедно с трима мои приятели напуснахме постовете си без разрешение. Като се върнахме в казармата, ни вкараха в ареста. Докато бях в ареста, побеснях и нападнах пазача. Не можех да допусна да бъда унижен от един пейо — човек, който не е от ромски произход. На другия ден пак се сбих, този път с един офицер. Изпратиха ме в затвора Монтлюк (Лион) за останалото време от военната ми служба.

Намерих свобода в затвора

Когато пристигнах в затвора Монтлюк, бях сърдечно посрещнат от един приятен млад мъж. Разбрах, че е Свидетел на Йехова и че той и другите от неговата вяра са в затвора просто защото не искат да носят оръжие. Това ме озадачи. Исках да разбера повече.

Установих, че Свидетелите на Йехова имаха искрена любов към Бога. Направиха ми впечатление и техните високи морални стандарти. Но аз имах много въпроси. Особено исках да знам дали мъртвите могат да общуват с живите чрез сънища — нещо, в което много роми вярват. Един Свидетел на име Жан–Пол ми предложи да изучавам Библията с него, като използваме книгата „Ти можеш да живееш завинаги в рай на земята“ a.

Прочетох книгата за една нощ и бях развълнуван от това, което прочетох. Тук, в затвора, намерих истинска свобода! Накрая, когато бях освободен от затвора, взех влака за вкъщи, а чантата ми беше пълна с библейска литература.

За да се свържа със Свидетелите там, където живеех, отидох до Залата на Царството в Мартиг. Продължих да изучавам Библията с помощта на един млад целодневен служител на име Ерик. За няколко дни спрях да пуша и престанах да се виждам с предишните си приятели, които се занимаваха с престъпления. Бях решен да постъпвам в хармония с написаното в Притчи 27:11, където се казва: „Сине мой, бъди мъдър и радвай сърцето ми, за да имам що да отговарям на онзи, който ме укорява.“ Йехова беше станал за мене като любещ Баща, когото исках да зарадвам.

Предизвикателството да се промениш

Не ми беше лесно да приложа на практика християнските принципи. Например започнах отново да вземам наркотици и това траеше  няколко седмици. Но най–голямото предизвикателство беше да се избавя от желанието за отмъщение. Ерик не знаеше, че аз винаги носех пистолет и че все още замислях как да отмъстя на онези, които убиха чичо ми. По цели нощи съм се опитвал да ги открия.

Когато казах това на Ерик, той ясно ми обясни, че не мога да имам добри взаимоотношения с Бога, докато нося оръжие и търся отмъщение. Трябваше да направя избор. Размишлявах сериозно върху съвета на апостол Павел в Римляни 12:19: „Не си отмъстявайте, възлюбени, но дайте място на Божия гняв.“ Размисълът и пламенната молитва ми помогнаха да поставя под контрол чувствата си. (Псалм 55:22) Най–накрая се освободих от оръжието си. На 26 декември 1986 г., след като изучавах Библията една година, символизирах отдаването си на Йехова Бог чрез покръстване във вода.

Откликът на семейството ми

Промяната в моето поведение подтикна родителите ми да изучават Библията. Те се ожениха отново и майка ми беше покръстена през юли 1989 г. След време няколко други членове на семейството ми откликнаха благоприятно на библейското послание и станаха Свидетели на Йехова.

През август 1988 г. реших да стана целодневен служител. Тогава се влюбих в Катя, една млада сестра от моя сбор. Оженихме се на 10 юни 1989 г. Първата година от брака не беше лесна, тъй като все още трябваше да правя промени в отношението ми към жените. Беше ми трудно да прилагам думите от 1 Петър 3:7, според които съпрузите са насърчени да отдават почит на своите съпруги. Много пъти трябваше да се моля за сила да преодолея гордостта си и да променя мисленето си. Постепенно нещата се подобриха.

Смъртта на чичо ми все още ми причинява голяма болка и понякога не мога да сдържа сълзите си, когато мисля за него. Боря се със силни чувства, когато си спомня за неговото убийство. В продължение на години дори след покръстването ми, се страхувах от случайна среща с членове на семейството, с които имахме кръвна вражда. Какво щях да направя, ако ме нападнеха? Как щях да реагирам? Дали щеше старата ми личност да надделее?

Един ден изнасях публичен доклад в съседен сбор. Там видях Пепа, роднина на мъжете, които убиха чичо ми. Ще си призная, че само при вида ѝ всяка една фибра от християнската ми личност беше подложена на изпитание. Но успях да преодолея чувствата си. По–късно, в деня на покръстването на Пепа, аз я прегърнах и поздравих за решението ѝ да служи на Йехова. Въпреки нещата, които се бяха случили, я приех като моя духовна сестра.

Всеки ден благодаря на Йехова, че ми помогна да се освободя от оковите на омразата. Къде щях да бъда днес без милостта на Йехова? Благодарение на него днес се радвам на щастлив семеен живот. Имам също надежда за бъдещето — един нов свят без омраза и насилие. Да, имам пълно доверие, че обещанието на Бога ще се изпълни: „Ще седят всеки под лозата си и под смоковницата си, без да има кой да ги плаши; понеже устата на Господа на Силите изговориха това.“ — Михей 4:4.

[Бележки под линия]

[Снимка на страница 27]

В умиротворителните сили на ООН в Ливан през 1985 г.

[Снимка на страница 28]

С Катя и синовете ми, Тимео и Пиер