Изпитание на вярата в нацистка Европа

РАЗКАЗАНО ОТ АНТОН ЛЕТОНЯ

На 12 март 1938 г. войските на Хитлер преминаха австрийската граница. По радиото гърмяха маршови песни и политически лозунги. Вълни от патриотизъм се носеха над моята родина, Австрия.

СЛЕД победата на Хитлер духовете в Австрия се разбуниха. Мнозина се надяваха, че „Хилядолетният райх“ ще сложи край на мизерията и безработицата. Дори католическите свещеници се увличаха в патриотичните страсти, завладели народа, и отдаваха чест на Хитлер.

Въпреки че бях едва 19–годишно момче, аз не се влияех от обещанията на Хитлер. Не вярвах, че някое човешко правителство би могло да разреши проблемите на човечеството.

Научавам библейската истина

Роден съм на 19 април 1919 г. в Донавиц, Австрия, и съм третото и най–малко дете в семейството ни. Татко беше миньор, работеше усилно. През 1923 г. се преместихме във Франция, където той получи работа в миньорския град Лиевен. Заради политическите си убеждения татко се отнасяше с подозрение към религията, но мама беше искрена католичка. Покрай нея израснахме като деца, които вярват в Бога, а тя се молеше с нас всяка вечер. Понякога недоверието на баща ми към религията нарастваше до такава степен, че забраняваше на мама да ходи на църква.

Към края на 20–те години на миналия век се запознахме с Винсент Платис, когото наричахме Винко, един младеж от сръбски произход. Той поддържаше връзка с Изследователите на Библията, както бяха известни тогава Свидетелите на Йехова. Скоро след това един от Изследователите на Библията започна да посещава семейството ни. Тъй като татко беше забранил на майка да ходи на църква, тя попита Винко дали може да се покланя на Бога у дома. Той посочи стиха от Деяния 17:24, който казва, че Бог „не обитава в ръкотворени храмове“, и обясни, че домът е подходящо място за поклонение. Тя се зарадва и започна да посещава събранията в домовете на Изследователите на Библията.

Татко искаше тя да спре с тези глупости, както ги наричаше той. За да не общуваме с Изследователите на Библията, той настояваше да ходим на църковните литургии в неделя! Тъй като майка непоколебимо отказваше да отиде, татко реши аз да служа като помощник на свещеника. Въпреки че уважаваше решенията на баща ми в това отношение, майка продължаваше да запечатва в ума и сърцето ми библейските принципи и ме вземаше с нея на събранията на Изследователите на Библията.

През 1928 г. Винко и сестра ми Йозефине — или Пепи, както я наричахме — символизираха отдаването си на Йехова чрез водно покръстване.  Скоро след това се ожениха. Следващата година дъщеря им, Фини, се роди в Лиевен. Три години по–късно те бяха поканени да започнат целодневна служба в Югославия, където върху дейността на Свидетелите бяха наложени ограничения. Въпреки многото трудности, радостта и пламенността им за службата на Йехова не угасна. Прекрасният им пример събуди в мене желанието да стана целодневен служител.

Духовно израстване

За съжаление, различията на родителите ни доведоха до развода им през 1932 г. Аз се върнах в Австрия с мама, докато по–големият ми брат Вилхелм (Вили) остана във Франция. След това нямах много връзка с баща ми. Той остана отрицателно настроен спрямо нас до деня на смъртта си.

Мама и аз се установихме в Гамлиц, едно село в Австрия. Тя редовно обсъждаше основани на Библията издания с мене, тъй като наблизо нямаше сборове. За щастие Едуард Вохинц идваше у нас с колело от Грац два пъти в месеца, за да ни насърчи духовно, изминавайки почти 100 км в едната посока всеки път!

В началото на насилническото управление на Хитлер през 1938 г. брат Вохинц беше арестуван. С опечаление научихме, че той бил умъртвен с газ в т.нар. институт по евтаназия в Линц. Неговата забележителна вяра ни укрепи да продължаваме да служим вярно на Йехова.

1938 — съдбоносна година

Дейността на Свидетелите в Австрия беше забранена през 1935 г. Когато войските на Хитлер се придвижиха в Австрия през 1938 г., службата ни стана крайно рискована. Съседите ни знаеха, че майка ми и аз сме Свидетели на Йехова, и затова решихме да не привличаме много вниманието. Аз дори започнах да прекарвам нощите си в плевнята, за да бъде по–трудно на нацистите да ме задържат.

До началото на 1938 г. бях завършил основното си образование и започнах работа в една пекарница. Тъй като отказвах да казвам „Хайл Хитлер“ и да стана член на организацията „Хитлерова младеж“, бях уволнен от работа. Но бях решен повече от всякога да символизирам отдаването си на Йехова Бог чрез водно покръстване.

Майка и аз бяхме покръстени на 8 април 1938 г. Една нощ ние и седем други се събрахме в усамотена колиба в гората. След доклада за покръстването, на интервали от десет минути, един по един слизахме по една тясна пътека до пералнята. Там бяхме покръстени в бетонно корито.

На 10 април 1938 г. се проведе мним референдум относно анексията на Австрия към Германия. Призивът „Да“ за Хитлер!“ се появяваше на плакати из цялата страна. Майка и аз не бяхме извикани да гласуваме, тъй като нямахме гражданство след дългия ни престой във Франция — обстоятелство, което по–късно спаси живота ми. Франц Ганстер от Клагенфурт в южна Австрия редовно ни доставяше екземпляри на „Стражева кула“. Така бяхме в състояние да получаваме духовна сила от Божието Слово, преди да се разрази Втората световна война.

Брат ми Вили

Вили, който беше с четири години по–голям от мене, нямаше връзка с майка и мене, откакто напуснахме Франция преди повече от девет години. Въпреки че мама го наставляваше според Библията докато беше малък, той се беше заблудил във вярването, че политическата програма на Хитлер е ключът към едно прекрасно бъдеще. През май 1940 г.  Вили беше осъден от френски съд на две години затвор заради нелегалната си дейност като нацист. Но скоро беше освободен, когато немските войски нахлуха във Франция. По този повод той ни изпрати картичка от Париж. Радвахме се да разберем, че е жив, въпреки че бяхме шокирани, щом научихме какъв е станал!

През войната Вили можеше често да ни посещава заради добрите си отношения със СС (Schutzstaffel, елитната гвардия на Хитлер). Той беше заслепен от успехите на хитлеровата армия. Почти всеки опит да привлека вниманието му върху основаната на Библията надежда, която имахме, завършваше с изказването: „Глупости! Погледнете блицкрига [светкавичната война] на Хитлер. Германците скоро ще станат господари на света!“

Когато един път Вили беше вкъщи за отпуската си през февруари 1942 г., аз му предложих книгата „Врагове“, издадена от Свидетелите на Йехова. За моя голяма изненада той я изчете на един дъх. Започна да му просветва, че режимът на Хитлер е обречен на провал. Той беше подкрепял нечовешка система и беше решен да поправи грешката си без отлагане.

Вили заема позиция на страната на библейската истина

Когато Вили ни посети следващия месец, той беше друг човек. Каза: „Антоне, поел съм по грешния път!“

„Вили — казах аз, — осъзнаваш това твърде късно.“

„Не — отговори той, — не е прекалено късно! Библията казва ‘всичко, що намери ръката ти да прави според силата ти, направи го, докато си жив’, и, благодаря на Бога, още съм жив!“ — Еклисиаст 9:10.

„И какво точно възнамеряваш да правиш?“, попитах аз.

„Ами, не възнамерявам да продължавам да служа като войник — отговори той, — отивам да скъсам с нацистите и ще видя какво ще се случи.“

Той незабавно замина за Загреб, Югославия, за да посети сестра ни Пепи още веднъж. След като за кратко време посещавал забранените събрания на Свидетелите, той бил покръстен тайно. Най–накрая блудният син се завърна! — Лука 15:11–24.

За да избяга от нацистите във Франция, Вили се опита да премине границата към Швейцария. Обаче беше задържан от немската военна полиция. В Берлин беше изправен пред военен съд и на 27 юли 1942 г. беше осъден на смърт за дезертьорство. Позволиха ми да го посетя във военния затвор в Берлин–Тегел. Бях въведен в малка килия и не след дълго влезе Вили, окован към един пазач. Просълзих се, когато го видях в това състояние. Не ни беше позволено да се прегърнем и имахме само 20 минути, за да се сбогуваме.

Вили забеляза сълзите ми и каза: „Антоне, защо плачеш? Трябва да се радваш! Толкова съм благодарен на Йехова, че ми помогна да намеря истината отново! Ако бях умрял за Хитлер, нямаше да имам надежда. Но да умра за Йехова означава, че съм уверен, че ще бъда възкресен, и тогава ще се срещнем отново!“

В своето прощално писмо към нас Вили написа: „Нашият скъп Бог, на когото служа, ми дава всичко необходимо и със сигурност ще остане с мене докрай, за да мога да издържа и да победя. Повтарям, бъдете уверени, че не съжалявам за нищо и че оставам твърдо в Господаря!“

Вили беше екзекутиран в Бранденбургския затвор близо до Берлин на следващия ден, 2 септември 1942 г. Той беше на 27 години. Неговият пример потвърждава истинността на думите, записани във Филипяни 4:13: „За всичко имам сила чрез Онзи, Който ме подкрепява.“

Винко остава верен до смърт

През 1941 г. германската армия се придвижи в Югославия, принуждавайки Пепи, съпругът ѝ Винко и 12–годишната им дъщеричка Фини да се върнат у дома в Австрия. По онова време повечето от Свидетелите в Австрия бяха интернирани по затворите  и концентрационните лагери. Бидейки без гражданство — с други думи, не немски граждани, — те бяха разпределени да работят принудителен труд в една ферма в южна Австрия, близо до вкъщи.

По–късно, на 26 август 1943 г., Гестапо (нацистката тайна полиция) арестува Винко. Когато Фини се опитала да се сбогува с баща си, шефът на полицията я ударил толкова силно, че тя отхвръкнала през стаята. Винко често беше разпитван и брутално бит от Гестапо и беше отведен в Щаделхаймския затвор в Мюнхен.

На 6 октомври 1943 г. полицията ме арестува на работното ми място и аз също бях изпратен в Щаделхаймския затвор, където беше Винко. Тъй като говорех добре френски, бях използван като преводач на френските военнопленници. Докато ходех из двора на затвора, имах възможност да обменям новини с Винко.

Накрая Винко беше осъден на смърт. Той беше обвинен за това, че доставял библейска литература на Свидетелите и че давал финансова помощ на жени Свидетелки, чиито съпрузи били в концентрационни лагери. Той беше преместен в същия затвор близо до Берлин, където беше екзекутиран Вили. Там на 9 октомври 1944 г. беше обезглавен.

Последната среща, която Винко имал със семейството си, била много сърцераздирателна. Намерили го окован и пребит, и му било трудно да ги прегърне заради оковите. Фини беше на 14, когато видя баща си за последен път. Тя все още помни последните му думи: „Грижи се за майка си, Фини!“

След смъртта на баща си Фини беше откъсната от майка си и принудена да живее с нацистко семейство, което щяло да я „поправи“. Често тя беше брутално бита. Когато руските войски преминаха в Австрия, те разстреляха германското семейство, което я малтретираше така жестоко. Те сметнаха това семейство за всеизвестни нацисти.

След войната сестра ми продължи с целодневната служба. Тя служи с втория си съпруг, Ханс Фьорстер, в швейцарския клон на Свидетелите на Йехова до смъртта си през 1998 г. Фини последва стъпките на родителите си и сега служи на истинския Бог, Йехова, в Швейцария.

Най–после свобода!

В началото на 1945 г. нашият затвор в Мюнхен беше между сградите, които бяха бомбардирани. Градът беше погребан в развалини. Бях прекарал вече 18 месеца в затвора, когато най–накрая дойде денят на разпита ми пред съдия. Това беше точно две седмици преди войната официално да приключи на 8 май 1945 г. По време на разпита ми бе зададен въпрос: „Готов ли си да изпълняваш военна служба?“

„На затворниците не се позволява да носят униформа или да казват „Хайл Хитлер“, отговорих аз. Когато бях попитан дали съм готов да служа в германската армия, аз казах: „Моля, връчете ми повиквателна и тогава ще ви осведомя за решението си!“

Няколко дни по–късно войната беше приключила и ми казаха, че съм свободен. Малко след това се преместих в Грац, където беше основан малък сбор от 35 Свидетели. Сега в района на Грац има осем сбора, които процъфтяват.

 Любещ помощник

Скоро след като свърши войната, срещнах Хелене Дюнст, млада учителка, която беше член на нацистката партия. Тя беше напълно разочарована от нацизма. По време на първия ни разговор тя попита: „Как може само вие да знаете, че Божието име е Йехова, а всички други да не знаят?“

„Защото повечето хора не изследват Библията“, отговорих аз. След това ѝ показах Божието име в Библията.

„Ако Библията казва, че Божието име е Йехова, тогава трябва да кажем на всички за това!“, възкликна тя. Хелене започна да проповядва библейската истина и година по–късно символизира своето отдаване на Йехова чрез покръстване във вода. Оженихме се на 5 юни 1948 г.

На 1 април 1953 г. станахме целодневни служители на Свидетелите на Йехова. После бяхме поканени в 31–ия клас на Библейското училище Гилеад на „Стражева кула“, което се намираше близо до Саут Лансинг, Ню Йорк. Там се наслаждавахме на истински стоплящо сърцето общуване с другите ученици от 64 различни страни.

След завършването отново бяхме назначени в Австрия. Няколко години работата ни се състоеше в това да посещаваме сборовете, за да ги укрепваме духовно. След това бяхме поканени да служим в офиса на клона на Свидетелите на Йехова в Люксембург. По–късно бяхме помолени да се преместим в офиса на клона в Австрия, намиращ се във Виена. През 1972 г., докато служихме там, започнахме да учим сърбо–хърватски език, за да свидетелстваме на многото югославски имигранти, работещи във Виена. Сега във Виена има осем сърбо–хърватски сбора, съставени от хора от почти всеки край на Европа!

На 27 август 2001 г. Хелене заспа в смъртта. Тя доказа себе си като надежден и скъп помощник и другар по време на 53–те щастливи години на нашия брак. Сега надеждата за възкресение е по–скъпа от всякога за сърцето ми.

Удовлетворение в Божията любов

Въпреки трагедиите, които преживях, изпитвам задоволство от работата си в офиса на клона в Австрия. Една неотдавнашна привилегия за мене беше да разкажа личните си преживявания във връзка с изложбата „Забравените жертви на нацисткия режим“. От 1997 г. насам тази изложба беше представена в 70 австрийски града и селища, давайки възможност на оцелелите от нацистките затвори и концентрационни лагери очевидци да разкажат за вярата и смелостта, която истинските християни са проявили пред лицето на нацисткото преследване.

Смятам за привилегия това да познавам толкова верни хора лично. Те служат като удивително свидетелство за истинността на думите от Римляни 8:38, 39: „Нито смърт, нито живот, нито ангели, нито власти, нито сегашното, нито бъдещето, нито сили, нито височина, нито дълбочина, нито кое да било друго създание ще може да ни отлъчи от Божията любов, която е в Христа Исуса, нашият Господ.“

[Снимка на страница 17]

Семейството ни през 1930 г. (отляво надясно): аз, Пепи, татко, Вили, мама и Винко

[Снимка на страница 18]

Брат ми Вили малко преди екзекуцията

[Снимка на страница 19]

Заедно с Винко бяхме в Щаделхаймския затвор в Мюнхен

[Снимка на страница 19]

Фини, дъщерята на Винко, беше принудена да живее с брутално нацистко семейство; тя е вярна до днес

[Снимка на страница 20]

Хелене беше скъпоценен другар по време на 53–годишния ни брак

[Снимка на страница 20]

Говоря на изложбата „Забравените жертви на нацисткия режим“