Тур Дьо Франс — най–престижното колоездачно състезание навърши 100 години

ПУСНИ

Тур Дьо Франс — най–престижното колоездачно състезание навърши 100 години

ОТ АВТОР, ПИШЕЩ ЗА „ПРОБУДЕТЕ СЕ!“ ВЪВ ФРАНЦИЯ

ПРЕЗ ноември 1902 г. Анри Дегранж, директор на спортния ежедневник „Ото“, търсел начин да срази конкурентния вестник „Вело“. „Ами ако организираме колоездачна обиколка на Франция?“ — предложил Жео Льофевр, млад журналист от екипа на „Ото“. Отначало идеята изглеждала нереалистична, но скоро била осъществена. На 1 юли 1903 г., точно в 15:16 часа, шейсет професионални колоездачи и любители по колоездене се отправили от Париж на триседмична обиколка от 2428 километра в първия Тур дьо Франс. a

„Роби на пътя“

Състезанието веднага станало сензация сред народа. Из цяла Франция огромни множества излизали да видят и да приветстват „робите на пътя“, както френският репортер Албер Лондр нарекъл участниците. Условията за състезанието през първите няколко години били меко казано примитивни — проста екипировка, пътища, осеяни с дупки, безкрайно дълги етапи и нощни стартове.

Колоездачите можели да получават техническа помощ само на контролните пунктове, а през останалото време, когато двайсеткилограмовите им велосипеди се разваляли, трябвало да ги поправят сами. Например през 1913 и 1919 г. печално известният Йожен Кристоф на два пъти трябвало да ремонтира счупена предна вилка в селска ковачница.

Подобрения и медийна гласност

За да поддържат интереса към състезанието, организаторите трябвало да правят подобрения всяка година. Някои от промените били въвеждането на повече и по–къси етапи, кратките отклонения в съседни страни, националните и фирмените отбори, индивидуалното и отборното бягане по часовник и финиширането на Шан–з–Елизе в Париж. През 1919 г. било направено важно нововъведение, според което водачът в генералното класиране за всеки ден получава специална фланелка в същия цвят като жълтите страници на „Ото“ — силно желаната майо жон, или жълта фланелка. За да набере средства за събитието, през 1931 г. Дегранж въвел рекламна каравана, която да минава един час преди състезателите и да предизвиква оживление сред зрителите.

Продажбите на вестник „Ото“, днес „Екип“, нараснали. През 1903 г. всичките 130 000 екземпляра от специалния тираж — излязъл седем минути след пристигането на Морис Гарен, победител в първия Тур дьо Франс — били разграбени мигновено. Днес събитието се предава по телевизията в над 150 страни и Тур дьо Франс е на трето място сред най–отразяваните спортни събития след Олимпийските игри и Световното първенство по футбол. Пример за интереса към състезанието е случилото се през 1987 г., когато народните представители в испанския парламент прекъснали разискванията си, за да проследят победата на своя съотечественик Педро Делгадо след 21 остри завоя от изтощителния планински етап „Алп д’Юез“.

Към планините

Първоначално състезанието се провеждало главно в равна местност. Но през юни 1910 г. журналистът от „Ото“ Алфонс Стене изпратил телеграма на Дегранж от Пиренеите, че планинските пътища са напълно използваеми. Това не било съвсем вярно, тъй като цяла нощ Стене се лутал в снега на 2200 метра височина! Въпреки всичко през следващия месец най–смелите колоездачи приели предизвикателството. Макар че не пристигнал първи, французинът Гюстав Гаригу преминал през прохода Турмале в Пиренеите, без да спре. Оттогава насам към маршрута на състезанието са били прибавени и други планински проходи в Алпите и Пиренеите.

При спусканията колоездачите развиват светкавичната скорост от над 100 километра в час и често стават злополуки. През 1951 г. холандецът Вим ван Ест, носещ жълтата фланелка, паднал в дефиле, дълбоко 50 метра, и бил издърпан с импровизирано въже от вътрешни гуми на велосипед. Други злополуки са имали по–трагичен край. През 1935 г. испанецът Франциско Сепеда паднал в алпийския проход Галибие и умрял. През 1995 г. италианецът Фабио Казартели загинал след падане по 17–градусовия наклон на Порте д’Аспе в Пиренеите.

Двубои по върховете

През 1964 г. французите Жак Анктил и Раймон Пулидор се впуснали рамо до рамо в зрелищна надпревара по склоновете на Пюи дьо Дом в планината Оверн. Пулидор, който често печелел второ място, победил в двубоя, но само няколко секунди не му достигнали, за да облече жълтата фланелка.

През 1971 г. белгиецът Еди Меркс и испанецът Луиз Оканя си оспорвали водачеството. При спускането при пиренейския проход Мент на 12 юли Оканя паднал. Раненият испанец не могъл да продължи състезанието. В чест на съперника си Меркс помолил да не носи жълтата фланелка при старта на следващия ден.

В планинските етапи е имало и други прояви на спортсменство. Например през 1949 г. в изкачването при прохода Изоар в Алпите главните претенденти за победата, италианците Джино Бартали и Фаусто Копи, за известно време забравили, че са съперници, и си помагали.

Колективен спорт

Много е вълнуващо, когато някой от колоездачите се откъсне много напред от групата. Пример за това е 140–километровото откъсване на швейцареца Хуго Коблет през 1951 г. в етапа „Брив Ажан“. Но в повечето случаи победата се дължи на работа в екип. Обикновено в надпреварата участват двайсет професионални отбора от по девет състезатели. Членовете на отбора са изцяло на разположение на лидера си и са винаги готови да го подкрепят, ако силите му отслабват, велосипедът му се повреди или падне.

Примерът на двайсетгодишния французин Рене Вието през 1934 г. показва ясно духа на сътрудничество. Въпреки че имал големи шансове да спечели етапа, той не се поколебал да изкачи отново прохода, от който току–що се бил спуснал, за да даде велосипеда си на Антонен Ман, лидерът на отбора му, чието колело се счупило.

Зала на славата

Забележително постижение е да спечелиш това състезание повече от веднъж. Досега петима колоездачи имат по пет победи: Жак Анктил (Франция, 1957, 1961–1964 г.), Еди Меркс (Белгия, 1969–1972, 1974 г.), Бернар Инол (Франция, 1978, 1979, 1981, 1982, 1985 г.), Мигел Индурайн (Испания, 1991–1995 г.) и Ланс Армстронг (САЩ, 1999–2003 г.). Кой знае колко пъти щеше да спечели белгиецът Филип Тис (победител през 1913, 1914, 1920 г.), ако Първата световна война, от която няколко бивши шампиони не се завърнали, не беше прекъснала състезанието?

За много хора най–добрият колоездач на всички времена е Еди Меркс, по прякор Канибала. Със своите 34 етапни победи той превъзхожда останалите във всички области — бягания по часовник, спринтове, спускания, равнинни и планински етапи. „Той ни оставя само трохите“ — се оплакали опонентите му, които изпреварвал с лекота. Някои хора смятат двукратния шампион Фаусто Копи за най–професионалния и елегантен състезател за всички времена.

Победа на всяка цена

В надпреварата са участвали и състезатели, които са се изкушавали да мамят. Първите четирима колоездачи в състезанието през 1904 г. били дисквалифицирани главно за каране по преки пътища или пътуване с автомобил.

Най–големият бич за колоезденето си остава допингът (злоупотребата със стимуланти). В първите години на някои състезатели от основната група били подавани особени вещества и през 1920 г. в „Ото“ излязла статия, в която се осъждал допингът под лекарско наблюдение. През 1924 г. братята Пелисие признали, че са се „състезавали с помощта на динамит“, с други думи, под въздействието на опасни вещества. През годините няколко подозрителни инцидента биват свързвани със стимуланти, като например трагичната смърт на англичанина Том Симпсън, докато изкачвал Мон Ванту през 1967 г.

През 1998 г. заглавията във вестниците разтръбиха голям скандал с допинг, вземан под лекарско наблюдение. В колата на масажиста на един отбор били открити около 400 дози стимуланти, включително еритропоетин. Цял отбор бил дисквалифициран, а състезателите от друг отбор се оттеглили. През миналата година скандал опетни репутацията на колоездача, финиширал трети в крайното класиране. Директорът на Тур дьо Франс, Жан–Мари Льоблан, пише в предговора на статията „Сто години Тур дьо Франс“, публикувана в „Екип“ по случай юбилея на състезанието, че „допингът, прекалено големият брой на участниците и парите“ са заплаха за оцеляването на обиколката.

Независимо от проблемите атлетите не губят ни най–малко ентусиазма и страстта си към състезанието. Тексасецът Ланс Армстронг, петкратен победител и безспорен фаворит в проведената през 2003 г. надпревара по случай стогодишнината на обиколката, която в общи линии следваше маршрута от 1903 г., заяви: „[Тур дьо Франс] има репутация, история и стил, които не могат да бъдат сравнени с никое друго състезание. Каквото и да се случи, то никога няма да бъде просто едно обикновено състезание.“ Всеки професионален колоездач мечтае да спечели Тур дьо Франс.

[Бележки под линия]

a Днес състезанието е разделено на двайсет еднодневни етапа, в които състезателите обикновено трябва да изминат 3600 километра.

[Диаграма/Карта на страница 23]

(Цялостното оформление на текста виж в печатното издание)

Маршрутът на стотното състезание 5–27 юли 2003 г.

–– Бягане по часовник

—— Транспортиране между етапите

• Тръгване

○ Пристигане

• ПАРИЖ

-- ——

○ Седан

-- ——

○ Сен–т–Дизие

-- ——

○• Ньовер

○• Лион

○ Алп д’Юез

○ Марсилия

——

• Нарбон

○• Тулуза

-- ——

○ Кап Декуверт

-- ——

○ Байон

-- ——

○• Бордо

-- ——

○ Нант

——

• Вил д’Авре

○ ПАРИЖ

[Източник]

[Снимка на страница 22]

1903 г. Морис Гарен, първият победител в Тур дьо Франс

1927 г. Работниците в една фабрика спират работа, за да гледат състезанието

[Източник]

[Снимка на страница 23]

1910 г. Октав Лапис с резервни вътрешни гуми около врата си бута своя велосипед в Пиренеите

[Източник]

[Снимка на страница 24]

1951 г. Италианецът Фаусто Копи, двукратен шампион

1964 г. Анктил и Пулидор в оспорван двубой

[Източник]

[Снимка на страници 24, 25]

1991–1995 г. Носителят на жълтата фланелка Мигел Индурайн (Испания) спечелил Тур дьо Франс пет пъти

1999 г. Ланс Армстронг в бягане по часовник

[Източник]

ПРОБУДЕТЕ СЕ!