Прескочи към материала

Прескочи към съдържанието

Трудностите през войната ме подготвиха за живота

Трудностите през войната ме подготвиха за живота

Трудностите през войната ме подготвиха за живота

РАЗКАЗАНО ОТ ЕРНСТ КРЬОМЕР

„Това е стаята ви.“ С тези думи посрещнаха мене и партньора ми в Габон (западна Африка). В тази стая имаше място само за един дюшек. В нея живяхме в продължение на шест месеца.

ЖИВОТЪТ ми във ферма по време на Втората световна война ме подготви да се справям с трудни условия. Когато през 1939 г. войната избухна, нацистка Германия бързо окупира Полша. Тогава бях четиригодишен. Имах по–малък брат и по–малка сестра, както и две по–големи сестри. Баща ми ни казваше да очакваме трудни времена, ако Германия загуби войната.

Живеехме в Льовенщайн, малко немско селце в Долна Силезия, което днес е част от Полша. Във фермата ни от 25 хектара отглеждахме жито и добитък. Баща ми беше и ръководител на земеделците в района. Когато нацистите превзеха властта, го използваха да организира земеделците в подкрепа на войната.

През Първата световна война баща ми служел в кавалерията, но тъй като сега работеше за нацистите, не беше мобилизиран. Родителите ми от доста време не ходеха на църква, защото бяха разочаровани от поведението на духовниците по време на Първата световна война. Така израснах без какъвто и да е интерес към религията.

През 1941 г. тръгнах на училище, но мразех да го посещавам и смятах, че мога да правя много по–интересни неща от това да гледам черната дъска. В началото на 1945 г., само няколко месеца преди края на войната, руснаците обсадиха град Бреслау (днешен Вроцлав), административният център на Долна Силезия. Една съботна вечер наблюдавахме как артилерийски огън и експлозии от бомбардировките осветяват целия град, който се намираше на петдесет километра от нас. Не след дълго трябваше да бягаме в планините. След края на войната се върнахме у дома в Льовенщайн.

След войната

След войната настъпиха ужасни времена. Изнасилваха жени и ежедневно се извършваха грабежи. Откраднаха по–голямата част от добитъка ни.

През юли 1945 г. арестуваха баща ми. Освободиха го след седем дена жестоки разпити. Три месеца по–късно отново го арестуваха и го отведоха. Повече не го видяхме. Двама поляци си присвоиха фермата ни и твърдяха, че е тяхна. През април 1946 г. наредиха на всички германци да напуснат селото и да вземат само това, което могат да носят.

Майка ми беше подготвена за това и така всичко мина без паника. В голям кош на колела тя сложи завивките ни и всеки от нас носеше раница с най–необходимото. Полската милиция натовари всички ни на конски вагони — по трийсет души във вагон. След около две седмици пристигнахме в северозападна Германия, недалече от Холандия.

Правителството определи семейството ни и наши роднини, общо деветнайсет човека, да живеем в две стаи в една ферма на около осем километра от Квакенбрюк. След време някои от голямото ни семейство получиха подслон при други земеделци и така разполагахме с повече място.

Майка ми правеше много жертви заради нас децата, като често не ядеше, за да се нахраним ние. През първата зима нямахме дърва за отопление. Стените и таваните бяха покрити с дебел слой лед и стаите ни приличаха на ледена пещера. За щастие завивките ни бяха топли, благодарение на което оцеляхме.

Запознанство със Свидетелите

През 1949 г. майка ми получи брой на „Стражева кула“ от вуйна ми. Когато прочете една от статиите, тя си припомни, че през войната беше чула по радиото Хитлер да осъжда ‘паплачта’, която предрича краха на Германия. Тогава тя се питаше кои ли са тези хора. Когато прочете в „Стражева кула“, че са Свидетелите на Йехова, прояви интерес и реши да изучава Библията с тях.

Веднъж през април 1954 г. заварих семейство Свидетели да изучават с майка ми. След изучаването приех брошурата „Можеш ли завинаги да живееш щастливо на земята?“ a и абонамент за „Стражева кула“. Когато прочетох брошурата, бях сигурен, че съм намерил истината. Затова я дадох на работодателката си да я прочете. Когато я попитах за мнението ѝ, тя каза: „Има чудесни мисли, но е прекалено хубаво, за да е истина. Просто не мога да повярвам в това.“

„Аз пък съм сигурен, че това е истината — ѝ казах аз, — и ще живея според нея.“ Поклащайки глава, тя отвърна: „Това послание е за кротки хора. Ти си прекалено буен, за да бъдеш Свидетел.“ Но аз започнах да правя промени.

Макар че наблизо нямаше Свидетели, изучавах сам и всяка седмица изминавах около десет километра с колело, за да посещавам събранията им. По–късно отидох на окръжен конгрес, където се събраха много сборове на Свидетелите за поклонение. Там за пръв път проповядвах публично заедно с други хора. Скоро започнах редовно да правя това. На 14 юли 1954 г. с майка ми се покръстихме. След време и нейната майка стана Свидетелка на осемдесетгодишна възраст.

Тъй като задълженията във фермата ми отнемаха прекалено много време, започнах работа в лесничейството. След това семейството ми се премести в Ройтлинген, малък град близо до Щутгарт. Докато бяхме там, по–малката ми сестра Ингрид също стана Свидетелка. Другите ми две сестри и брат ми не приеха истината.

Целодневен проповедник

През 1957 г. официално обявиха баща ми за починал. Тогава майка ми започна да получава пенсия, с която можеше да се издържа, без да я подкрепям финансово. Тъй като вече нямах такива семейни задължения, започнах почасова работа и през април 1957 г. станах пионер, или целодневен проповедник. После получих покана да служа като специален пионер. Като чу това, един събрат Свидетел ме покани в офиса си и каза: „Сигурен съм, че се нуждаеш от помощ.“ След това ми подаде петстотин марки. С тях си купих дрехите, от които се нуждаех, и ми останаха двеста марки.

През 1960 г. изявих желание да служа в Австрия, където с радост проповядвах в малкото село Шайпс и за кратко в град Линц. Но по–късно през тази година претърпях тежка катастрофа с мотоциклет и си счупих десния крак. След няколко операции можах да продължа на назначението си. През 1962 г. обаче трябваше да се върна у дома в Ройтлинген и да се погрижа за някои проблеми с имиграционните служби. Докато бях там, претърпях друга операция, при която отстраниха металната част, която бяха сложили в крака ми. Прекъснах пионерската служба за шест месеца, за да спечеля пари за медицинските разходи.

Когато посети сбора ни, пътуващият надзорник ми предложи да подам молба за служба в клона на Свидетелите, който по това време се намираше във Висбаден. Последвах съвета му и две седмици по–късно получих телеграма да отида там възможно най–скоро. Една седмица след това, през май 1963 г., вече бях в немския клон, който се нарича Бетел, и работех на ротационна печатна машина.

Уча усърдно

Бетел беше най–доброто място, където бях живял, и бързо свикнах с тежката работа. През 1965 г. посетих Испания, където тайно внесох библейска литература, тъй като по това време проповедната дейност там беше забранена. Това посещение породи у мене желанието да науча чужд език и така се насочих към английския. Използвах всяка възможност да уча. По това време се сформира първата английска група в Германия и аз се присъединих към нея. Когато за пръв път изучавах учебна статия от „Стражева кула“ на английски, ми бяха нужни седем часа. Вторият път ми отне само пет часа и така разбрах, че напредвам.

През 1966 г. получих покана да посетя 43–ия клас на Гилеад, училище в Съединените щати, в което Свидетели на Йехова се обучават за мисионери. След завършването през април 1967 г. заедно с Гюнтер Решке бяхме назначени в Габон (западна Африка). Когато пристигнахме в столицата Либървил, отседнахме в малката стаичка, описана в началото, като закачахме дрехите си във всекидневната. Шест месеца по–късно се преместихме в друг мисионерски дом.

В Габон най–трудно ми беше да науча френски. Накрая, след много усилия, успях да го овладея до известна степен. По–късно, през 1970 г., внезапно забраниха проповедната дейност в Габон и всички мисионери трябваше да напуснат страната до две седмици.

Към Централноафриканската република

Заедно с други мисионери бях назначен в Централноафриканската република (ЦАР). Официалният език там беше френският, но за да можем да проповядваме на повечето хора, беше нужно да научим езика санго. Трябваше да основем мисионерски дом в град Бамбари, разположен на близо триста километра от столицата Банги. В Бамбари нямаше нито електричество, нито течаща вода, но двата сбора там се нуждаеха от помощта ни. Благодарение на живота ми по време на войната в Европа се справих много по–лесно с условията в Бамбари, както и на други места след това.

В Бамбари служих две години, след което започнах да посещавам сборовете като пътуващ надзорник. В страната имаше около четирийсет сбора. Във всеки от сборовете, в които бях назначен, оставах по една седмица. Имах малка кола, но когато черните пътища бяха прекалено лоши, използвах обществения транспорт.

Банги беше единственият град в страната, в който поправяха коли. Тъй като трябваше да пътувам на дълги разстояния, си купих няколко наръчника за ремонт на автомобили, набавих си някои инструменти и в повечето случаи сам поправях колата си. Веднъж се счупи втулката на кардана от страната на вала на съединителя и колата не можеше да се движи. Тъй като най–близкото населено място се намираше на шейсет километра, отсякох парче твърдо дърво от гората и го издялах във формата на втулка за кардана. Намазах го обилно с грес и го закрепих с тел към вала на съединителя. Така успях да продължа пътуването си.

Особено предизвикателство беше да проповядвам в рядко населените селски райони, тъй като обикновено там малко хора можеха да четат или да пишат. В един сбор единственият човек, който можеше да чете, заекваше. Изучаването на „Стражева кула“ протичаше изключително трудно, но искрените усилия на братята да разберат обсъжданите мисли укрепваха вярата ми.

След събранието питах присъстващите каква полза извличат от статиите, като не ги разбират напълно. Те ми даваха чудесен отговор: „Насърчаваме се един друг.“ (Евреи 10:23–25)

Макар че повечето от християнските ми братя бяха неграмотни, те ме научиха на много неща за живота. Разбрах колко ценен е библейският съвет да ‘считаме другите за по–горни от себе си’. (Филипяни 2:3) От африканските си братя научих много за любовта, милостта и гостоприемството и за това как да оцелявам в полупустинните райони. Прощалните думи на тогавашния президент на училището Гилеад, брат Нейтън Нор, в деня на завършването ми придобиха по–голямо значение за мене. Той ни каза: „Бъдете смирени, никога не мислете, че знаете всичко. Това не е вярно. Имаме да учим още толкова много.“

Живот в рядко населените африкански райони

Когато посещавах сборовете, отсядах при местните братя. Обикновено седмицата на посещението ми се превръщаше в празник, особено за децата. Местните братя отиваха на лов или за риба и полагаха извънредни усилия да подготвят достатъчно храна за всички.

Когато живеех с братята в техните колиби, ядях всичко — от термити до слонско месо. На трапезата редовно имаше месо от маймуна. Дивите прасета и таралежите бяха особено вкусни. Разбира се, не всеки ден имаше пиршество. Първоначално беше нужно тялото ми да свикне с тамошната храна, но когато това стана, стомахът ми можеше да обработва почти всичко, което ми сервираха. Научих, че за стомаха е полезно да ям папаята със семките.

В пустошта могат да се случат всякакви неочаквани неща. Веднъж ме взеха за мами–уотър, или бял призрак на умрял човек, който живее във водата. Хората там вярват, че той може да завлече човек надълбоко и да го удави. Затова, когато веднъж след баня излизах от един поток, едно момиче, което беше дошло за вода, като ме видя, започна да вика и избяга. Когато един събрат Свидетел се опита да обясни, че съм гостуващ проповедник, а не призрак, хората не му повярваха. Те настояваха, че бял човек никога не би дошъл тука.

Често спях под открито небе, тъй като въздухът беше свеж. Винаги носех мрежа за комари, защото тя предпазваше и от змии, скорпиони, плъхове и др. Няколко пъти се сблъсках с нашествия на мравки, но благодарение на мрежата за комари успях да ги избегна. Една нощ насочих фенерчето си към мрежата и видях, че беше покрита с тях. Бързо си плюх на петите, тъй като, макар и малки, мравките могат да умъртвят дори лъв.

В южната част на ЦАР, близо до река Конго, проповядвах на пигмеи, които са изцяло зависими от земята. Те са отлични ловци и знаят какво може и не може да се яде. Някои от тях говорят санго и ни слушаха с интерес. Приемаха да ги посетим отново, но когато се връщахме, те вече се бяха преместили на друго място. По това време никой от тях не стана Свидетел, но по–късно разбрах, че някои пигмеи са приели истината в Република Конго.

В продължение на пет години служих като окръжен надзорник в ЦАР. Пътувах из цялата страна, като през повечето време посещавах сборовете в отдалечените рядко населени райони.

Служба в нигерийския Бетел

През май 1977 г. ме поканиха да служа в клона на Свидетелите на Йехова в Лагос (Нигерия). По това време в тази най–гъсто населена африканска страна имаше близо сто хиляди Свидетели и в клона служеха осемдесет души. Назначиха ме да работя в гаража, където трябваше да се грижа за колите.

През 1979 г. започнах отново да се занимавам със земеделска работа, както в Европа, когато бях младеж. Фермата, в която се отглеждаше храна за бетеловото семейство, се намираше в град Иларо, на около осемдесет километра от Лагос. Там разбрах, че обработването на земята в тропическата джунгла е доста по–различно от земеделието в Европа. След три години и половина се върнах в Лагос и отново започнах да работя в гаража.

През 1986 г. ме преместиха в Игедума, на около 360 километра от Лагос, където се строяха нови големи бетелови сгради. Те бяха открити през януари 1990 г. Там има печатница, малка ферма и жилищни сгради, пригодени за над петстотин души. Този имот се простира на площ от шейсет хектара и е заграден със стена, висока близо два метра. Понастоящем ръководя работата във фермата и поддръжката на площите около сградите, за които се грижат около 35 души.

В Нигерия живея от около 27 години и изпитвам истинска радост от различните си назначения в Бетел. Щастлив съм, че майка ми остана вярна на Йехова и че по–малката ми сестра, Ингрид, която четиринайсет години беше специална пионерка, все още служи на Йехова заедно със съпруга си.

Въпреки изпитанията, с които се сблъсквам, за мене е истинска радост да служа на Йехова и на духовните си братя в западна Африка. Благодарен съм за доброто здраве, на което се радвам, и се моля да го запазя, за да продължа дейно да служа на нашия велик Бог, Йехова.

[Бележки под линия]

a Не е на разположение на български.

[Карта на страница 21]

(Цялостното оформление на текста виж в печатното издание)

Нигерия

ЦАР

Габон

[Източник]

Mountain High Maps® Copyright © 1997 Digital Wisdom, Inc.

[Снимка на страница 18]

С майка ми Гертруд и сестра ми Ингрид през 1939 г.

[Снимка на страница 20]

Като мисионер в Габон

[Снимка на страница 20]

В ЦАР отсядах в села като това