Нещо по–добро от славата

РАЗКАЗАНО ОТ ЧАРЛЗ СИНУТКО

През 1957 г. ми предложиха договор да пея тринайсет седмици в Лас Вегас за 1000 долара седмично и още петдесет седмици, ако всичко мине добре. Това щеше да означава още 50 000 долара, които бяха много пари по онова време. Нека разкажа как получих това изгодно предложение и защо ми беше толкова трудно да реша дали да го приема.

БАЩА ми е роден през 1910 г. в Украйна. През 1913 г. баба ми го довела в САЩ, където дядо ми вече я чакал. Баща ми се оженил през 1935 г. и година по–късно в Амбридж (Пенсилвания) съм се родил аз. Горе–долу по това време двама от по–големите братя на татко станали Свидетели на Йехова.

Когато с тримата ми братя бяхме още малки и семейството ни живееше близо до Ню Касъл (Пенсилвания), майка ни изучаваше за малко Библията със Свидетелите. Никой от родителите ми не стана Свидетел тогава, но баща ми смяташе, че братята му могат да вярват в каквото си искат. Макар че ни възпита като патриоти, баща ми винаги зачиташе правото на другите да изповядват онази религия, която им харесва.

Кариера като певец

Родителите ми смятаха, че имам хубав глас и всячески се стараеха да подпомогнат кариерата ми. Когато бях на шест–седем години, татко ме изправяше на бара в някое заведение да свиря на китара и да пея. Изпълнявах песента „Майка“. В текста имаше думи, които започваха с всяка от буквите на думичката „майка“. Наблягаше се на всяка дума, тъй като описваше качествата на любещата майка. Кулминацията накрая беше „събери ги и се получава М–А–Й–К–А, най–милата дума на света“. Мъжете на бара, които обикновено си бяха пийнали повече, се просълзяваха и слагаха пари в шапката на татко.

Първата ми изява в ефир беше през 1945 г. в Ню Касъл, когато изпълних кънтри песен по радиото. По–късно увеличих репертоара си с популярни песни от радиокласацията на десетте най–слушани песни на седмицата. През 1950 г. за първи път участвах в телевизионна програма — в шоуто на Пол Уайтмън. Неговият аранжимент на Гершуиновата „Рапсодия в синьо“ е много известен и до днес. Малко след това татко продаде дома ни в Пенсилвания и се преместихме близо до Лос Анджелис (Калифорния) с надеждата да продължа кариерата си.

Благодарение на постоянството на баща ми, скоро имах собствена седмична радиопрограма в Пасадена и седмично половинчасово телевизионно шоу в Холивуд. Записвах в студиото „Капитъл Рекърдс“ със сточленния оркестър на Тед Дейл и пеех за радиомрежата на Си Би Ес. През 1955 г. участвах в музикално представление до езерото Тахо в северната част на Калифорния. Докато бях там, житейските ми  приоритети коренно се промениха.

Определям нови приоритети

Горе–долу по това време чичо Джон a, по–големият брат на татко, който също се беше преместил от Пенсилвания в Калифорния, ми даде книгата „Нека Бог бъде верен“ b. Взех я с мене на езерото Тахо. След последното ни представление, което свърши доста след полунощ, започнах да чета книгата за отпускане преди сън. Развълнувах се, когато най–накрая намерих от Библията отговори на въпросите, които отдавна си задавах.

Не след дълго започнах да оставам в нощния клуб след работа и да говоря с колегите, често до ранните сутрешни часове. Обсъждахме теми като живота след смъртта, защо Бог допуска злото и дали накрая човечеството ще унищожи себе си и земята. Няколко месеца по–късно, на 9 юли 1955 г., на един областен конгрес на Свидетелите на Йехова на стадион „Рингли Фийлд“ в Лос Анджелис се покръстих в символ на своето отдаване на Йехова Бог.

Почти шест месеца след това, сутринта на Коледа през 1955 г., Хенри Ръсел, мой събрат Свидетел, ме покани да посетим заедно Джак Маккой, който работеше в света на шоубизнеса. Самият Хенри беше музикален директор на Ен Би Си. Когато отидохме, Джак накара жена си и трите си деца да седнат при нас и да ни слушат, макар че тъкмо отваряха коледните си подаръци. Скоро той и семейството му станаха Свидетели.

По това време изучавах с майка ми и тя прие библейската истина. Накрая стана Свидетелка на Йехова и пионерка (целодневна проповедничка). По–късно тримата ми братя също се покръстиха и бяха за кратко пионери. През септември 1956 г. на двайсетгодишна възраст и аз станах пионер.

Решения относно кариерата ми

Горе–долу по това време Джордж Мърфи, който беше приятел на моя импресарио, се заинтересува от мене и искаше да подпомогне кариерата ми. Джордж се беше снимал в много филми през 30–те и 40–те години на XX век. През декември 1956 г. благодарение на връзките, които имаше Мърфи, участвах в шоуто на Джаки Глийсън в Ню Йорк по телевизия Си Би Ес. Това даде силен тласък на кариерата ми, тъй като шоуто се гледаше от 20 000 000 души. Докато бях в Ню Йорк, за първи път посетих световната централа на Свидетелите на Йехова в Бруклин.

След като участвах в шоуто на Глийсън, подписах седемгодишен филмов договор с „Метро–Голдуин–Майър“. Предложиха ми да се снимам в каубойски сериал. След време обаче съвестта ми започна да ме измъчва, понеже понякога трябваше да играя комарджия или бандит — роли, които придаваха романтичен ореол на неморалността и нехристиянското поведение. Затова напуснах. Колегите ми си мислеха, че съм луд.

Тогава ми направиха изгодното предложение да пея в Лас Вегас, за което споменах в началото. Трябваше да започна работа през седмицата, когато щеше да ни посети пътуващият надзорник. Ако не приемех предложението тогава, щях да изпусна възможността. Изпитвах толкова смесени чувства, тъй като татко очакваше да печеля много пари! Смятах, че той заслужава отплата за всичко, което беше направил за кариерата ми.

Отидох при Карл Парк, председателстващият ни надзорник, който също беше музикант и е бил цигулар в радиостанцията на Дружество „Стражева кула“ през 20–те години.  Обясних му, че ако подпиша този договор, ще мога да съм пионер цял живот, без да се притеснявам за финансовите средства. „Не мога да ти кажа какво да направиш — каза той, — но мога да ти помогна да вземеш решение.“ Тогава ме попита: „Щеше ли да тръгнеш, ако апостол Павел щеше да посети сбора ни тази седмица? Какво би очаквал Исус от тебе?“

Всичко беше толкова ясно. Когато казах на татко, че съм решил да не приема работата в Лас Вегас, той каза, че съсипвам живота му. Същата нощ, като се прибрах, той ме чакаше с 38–калибровия си пистолет. Възнамерявал да ме убие, но явно се беше напил и беше заспал. После татко направи опит за самоубийство с автомобилни газове в гаража. Извиках Бърза помощ и успяхме да го свестим.

Много братя и сестри в сбора познаваха избухливия нрав на баща ми и се страхуваха от него, но не и окръжният ни надзорник Рой Дауел. Когато Рой отишъл да го види, татко му споменал, че когато съм се родил, имало голяма вероятност да не оживея. Тогава татко обещал на Бога, че ако оцелея, ще ме посвети в Негова служба. Рой попитал баща ми дали не се е замислял, че Бог може би очаква от него да изпълни обещанието си. Това поразило баща ми. Тогава Рой попитал: „Ако целодневната служба била приемлива за Божия Син, защо да не е приемлива и за твоя син?“ След това татко сякаш се примири с решението ми.

Междувременно през януари 1957 г. Шърли Лардж и партньорката ѝ в пионерската служба дойдоха от Канада на гости на свои приятели. С Шърли се запознахме, като проповядвахме от врата на врата с нея и партньорката ѝ. Скоро след това Шърли ме придружи до амфитеатъра „Холивуд Боул“, където пях с Пърл Бейли.

Действам според решението си

През септември 1957 г. ме назначиха като специален пионер в щата Айова. Когато му казах, че ще приема назначението, татко само изхлипа. Той не можеше да проумее новите ми възгледи за това кое е наистина ценно. Отидох до Холивуд и прекратих всичките си договори. Бях подписал договор и с известния диригент Фред Уоринг. Той ми каза, че никога повече няма да работя като певец, ако не изпълня задълженията си. Затова му обясних, че прекратявам кариерата си, за да увелича службата си към Йехова Бог.

Г–н Уоринг ме изслуша внимателно, докато говорех надълго и нашироко, и накрая за моя изненада каза благо: „Синко, съжалявам, че се отказваш от такава бляскава кариера, но толкова години се занимавам с музика и съм разбрал, че в този живот има много по–важни неща. Нека Бог да те благославя!“ Все още си спомням как карах към къщи със сълзи на радост в очите, знаейки, че вече съм свободен да посветя целия си живот в служба на Йехова.

„Къде остана вярата ти?“

С партньора ми Джо Триф започнахме да служим в малкото градче Строубъри Пойнт, чието население беше около 1200 души. Шърли дойде на гости и говорихме за брак. И двамата нямахме никакви спестявания. С всички пари, които бях спечелил, се разпореждаше баща ми. Затова казах на Шърли: „Искам да се оженим, но как ще живеем? Разполагам единствено с компенсацията си като специален пионер от 40 долара на месец.“ С обичайното си спокойствие и прямота тя каза: „Но, Чарлз, къде остана вярата ти? Исус е казал, че ако търсим първо Царството и неговата правда, ще ни прибави онова, от което се нуждаем.“ (Матей 6:33) Така всичко беше решено. Оженихме се на 16 ноември 1957 г.

Изучавах Библията с един фермер извън Строубъри Пойнт и в горичката, която той притежаваше, имаше дървена колиба с размери 3,6 на 3,6 метра. Нямаше електричество, течаща вода и тоалетна. Но можехме да останем там безплатно, ако искаме. Условията бяха примитивни, но решихме, че по цял ден ще бъдем на служба и ще ни трябва само място, където да спим.

Носех вода от един извор наблизо. Отоплявахме колибата с печка с дърва, четяхме на газова лампа и Шърли готвеше на газов котлон. Къпехме се в едно старо корито.  Нощем слушахме вълците и бяхме толкова щастливи, че сме заедно и че служим на Йехова там, където нуждата от християнски проповедници е по–голяма. Бил Маленфонт и съпругата му Сандра, които днес служат в световната централа в Бруклин, бяха специални пионери в Дикора на около сто километра от нас. От време на време идваха при нас и цял ден ходехме заедно на служба. Накрая в Строубъри Пойнт се появи малък сбор от 25 души.

В пътуваща служба

През май 1960 г. ме поканиха да стана окръжен надзорник и да започнем пътуваща служба. Първият ни окръг беше в Северна Каролина и включваше градовете Роли, Грийнсбъро и Дърам, както и много градчета в селскостопанските райони. Условията ни на живот се подобриха, тъй като отсядахме в много домове с електричество и дори с вътрешна тоалетна. Предупрежденията на домакините, чиито тоалетни бяха отвън, обаче не бяха никак успокоителни. Те ни казваха да се пазим от отровните щитомуцунести и гърмящи змии на пътеката!

В началото на 1963 г. ни прехвърлиха във Флорида, където получих остър перикардит и едва не умрях. Вероятно нямаше да оцелея, ако не бяха Боб и Джини Макий от Тампа. c Те ме заведоха при своя лекар и платиха за цялото ми лечение.

Използвам обучението, получено по–рано

През лятото на 1963 г. ме поканиха да работя в Ню Йорк във връзка с предстоящ голям конгрес на Свидетелите на Йехова, който щеше да се проведе там. С Милтън Хеншел, който беше говорител на Свидетелите на Йехова, участвахме в едно токшоу по радиото с водещ Лари Кинг. Г–н Кинг все още е водещ на популярно телевизионно токшоу. Той прояви голямо уважение и цял час след интервюто ни задаваше много въпроси за дейността ни.

Същото лято Харолд Кинг, мисионер, когото току–що бяха пуснали от китайски затвор, гостуваше в световната централа. Една вечер той говори пред около 700 души и разказа някои от преживяванията си, като обясни как тези повече от четири години в единична килия бяха укрепили вярата му. Докато бил в затвора, той дори написал песни върху теми, свързани с Библията и проповедната служба.

Същата тази паметна вечер заедно с Одри Нор, Карл Клайн и Фред Франц, дългогодишен Свидетел и опитен тенор, изпяхме песента „От дом на дом“, която по–късно беше включена в песнопойката на Свидетелите на Йехова. Нейтън Нор, който тогава ръководеше дейността на Свидетелите, ме помоли да я изпея следващата седмица на конгреса „Вечната добра новина“, който се проведе на „Янки Стейдиъм“, както и направих.

Случки от пътуващата служба

Докато служехме в Чикаго, се случиха две незабравими неща. Първо, на един окръжен конгрес Шърли видя Вера Стюард, която беше проповядвала на нея и на майка ѝ в Канада в средата на 40–те години. Шърли, която тогава била на единайсет години, била развълнувана да чуе Божиите обещания от Библията. Тя попитала Вера: „Мислиш ли, че ще може и аз да живея в този нов свят?“ Вера отговорила: „Не виждам защо да не може, Шърли.“ И двете помнеха съвсем точно тези думи. Още от тази първа  среща с Вера, Шърли знаела, че иска да служи на Йехова.

Второ, един Свидетел ме попита дали си спомням да съм намирал пред вратата чувал с двайсет килограма картофи през зимата на 1958 г. Наистина си спомнях. Намерихме го една вечер, когато едвам се добрахме до къщи поради снежна виелица! Не знаехме от къде се е взел, но бяхме сигурни, че Йехова се е погрижил за нас. Пет дена не можахме да излезем заради снега, но се радвахме, че имаме картофени палачинки, печени картофи, пържени картофи, картофено пюре и картофена супа! Нямахме никаква друга храна. Свидетелят не ни познавал, нито знаел къде живеем, но чул, че някакви пионери наблизо са изпаднали в затруднение. Той каза, че нещо го подтикнало да разпита къде живее това младо семейство. Фермерите знаят всичко за съседите си, така че скоро го упътили към колибата ни и той ни донесъл картофите въпреки снега.

Благодарни за взетите решения

До 1993 г., след 33 години в пътуваща служба, здравето ми се влоши дотолкова, че трябваше да се откажем от тази привилегия. С Шърли станахме специални пионери с ограничения, каквито сме и до днес. Съжалявам, че вече нямам сили да съм пътуващ надзорник, но се радвам, че използвах силите си в целодневната служба.

Тримата ми братя направиха различен избор. Накрая всеки от тях реши да преследва материално богатство и днес те не служат на Йехова. През 1958 г. татко се покръсти. Той и мама помогнаха на много хора да опознаят Йехова, да му отдадат живота си и да се покръстят. И двамата починаха през 1999 г. Така решението ми да се откажа от светската слава и богатство вероятно означаваше живот за баща ми и за хората, с които той и майка ми споделиха библейската истина. Често се питам дали щях да продължа да служа на Йехова, ако не бях взел такива решения.

Около пет години след като престанах да бъда окръжен надзорник, здравето ми се подобри и бях в състояние да увелича службата си. Днес съм председателстващ надзорник в един сбор в Дезърт Хот Спрингс (Калифорния). Имам също привилегията да замествам окръжния надзорник, да съм член на специални комитети и понякога да преподавам в Училището за пионерска служба.

До ден днешен Шърли си остава най–добрата ми приятелка. Много обичам да сме заедно. Редовно водим насърчителни разговори върху духовни теми и се вълнуваме от библейските истини, които обсъждаме заедно. Все още си спомням с благодарност спокойния ѝ въпрос отпреди 47 години: „Но, Чарлз, къде остана вярата ти?“ Ако младите християнски двойки си задаваха същия въпрос, чудя се колко ли от тях също биха изпитали радостта и благословиите, които имахме ние в целодневната служба.

[Бележки под линия]

[Снимка на страница 22]

Чичо Джон през 1935 г. — годината, в която се покръстил

[Снимка на страница 24]

Дървената ни колиба

[Снимка на страница 25]

Снимка от 1975 г. на родителите ми, които останаха верни до смъртта си

[Снимка на страница 25]

С Шърли днес