Прескочи към материала

Прескочи към съдържанието

Живот под купола на цирка

Живот под купола на цирка

Живот под купола на цирка

РАЗКАЗАНО ОТ ДЖОН СМОЛИ

„Госпожи и господа, скъпи приятели — малки и големи, добре дошли на най–грандиозното представление на света!“ За повечето присъстващи с тези думи конферансието обявяваше началото на вълнуваща програма с много животни, клоуни и акробати. Но за семейството ми това беше просто началото на поредния работен ден под купола на цирка на братя Ринглинг и Барнъм–Бейли.

РОДЕН съм през 1951 г. Може да се каже, че съм се родил с „дървени стърготини в обувките“, заради дървените стърготини, с които е посипана цирковата арена. Още щом проходихме, с брат ми започнахме да участваме в някои от дейностите в цирка.

Родителите ми Хари и Беатрис започнали да работят в цирка на Клайд Бийти, преди да се родя. Майка ми изпълнявала испански песни, облечена в мексиканска носия. Тъй като бил музикант, по време на Първата световна война баща ми бил свирил с композитора и капелмайстора Джон Филип Суза. Може би именно затова през 50–те години на XX век го наели да свири на туба в известния оркестър на братя Ринглинг.

През годините работихме с различни циркове и накрая се присъединихме към цирка на Ал Кели и братя Милър, който също беше много известен в САЩ. Този цирк имаше три огромни шатри. В едната беше менажерията с лъвове, тигри, слонове, хиени и други екзотични животни.

Наричахме втората шатра „допълнителните атракции“. Там обикновено имаше гълтач на саби и хора с необичайни физически черти, като например т.нар. полумъж–полужена, джуджета, великан и други. Това, че живеехме с хора, които са различни от другите, беше добро обучение за нас децата. Понякога ги обиждаха, но за нас те бяха нашето семейство. Ние работехме, ядяхме и живеехме заедно през по–голямата част от годината.

В третата шатра имаше три арени, където представленията се провеждаха едновременно. Обикновено най–опасният или най–вълнуващият номер биваше представян на централната площадка.

Денят в цирка

С брат ми станахме акробати още от малки. Участвахме в представлението „Дивият запад“, в което играехме индианчета. Едно индианско семейство от племето чокто също участваше в представлението и ни научи да изпълняваме индиански танци.

Всеки ден ставахме в шест часа. Тогава започвахме да се приготвяме да отидем в следващия град. Всички артисти помагаха при прибирането, превозването и разпъването на шатрите. Например, освен че беше музикант, баща ми караше и голям камион, натоварен със седем слона. Понякога с майка ми и брат ми се возехме с него.

Обикновено всеки ден се местехме на ново място и давахме по две представления на ден. Единствено в неделя имахме само следобедно представление, след което можехме да прекараме вечерта в почивка със семейството. Баща ми винаги правеше нещо специално с нас: изпивахме по един млечен шейк в града или пък отивахме на открито кино.

Разпъването на шатрите изискваше големи усилия. Дори слоновете помагаха. Как? Те бяха научени да дърпат дългите подпорни прътове на трите шатри. Единият край на пръта се вкарваше в една от халките на шатрата, а слонът дърпаше другия край, докато прътът застанеше отвесно. Когато всички прътове вече бяха вдигнати и електрическите генератори за прожекторите бяха монтирани, започвахме да се приготвяме за следобедното представление.

Учим нови номера

Между следобедното и вечерното представление многото деца в цирка се учеха да се премятат презглава, да ходят по въже, да жонглират и да се люлеят на трапец. Учеха ни опитни и дългогодишни акробати, които обикновено бяха израснали сред поколения циркови артисти. Спомням си италианеца, който ме научи да се премятам презглава. Тогава бях около четиригодишен. Първо той ме обезопаси с предпазен колан и след това ме придържаше с ръце, докато тичаше с мене. Накрая си махна ръцете и аз успях да се преметна сам.

Единствената злополука, която съм имал, беше по време на големия парад, когато всички артисти излизат на манежа. С брат ми вървяхме след един клоун с две маймуни, а зад нас имаше слонове. Докато съм ходел и съм размахвал ръце, явно съм изплашил едната маймуна, защото тя сграбчи ръката ми и ме ухапа силно. За щастие ухапаното място не се инфектира, но все още имам лек белег на лявата ръка. Той винаги ми напомня, че трябва да сме внимателни с дивите животни, независимо колко мили и кротки изглеждат.

Получих ценни уроци

Животът в цирка не ни пречеше да бъдем сплотено семейство. Родителите ми винаги отделяха време да ни учат на морални принципи и добродетели. Все още си спомням как баща ми ме сложи на коленете си и ме посъветва да не съм предубеден към хората от друга раса или от различен произход. Това беше ценен урок, тъй като живеех не само с хора, които се различаваха от останалите във физическо отношение, но и с артисти от различна националност.

Майка ми също ни учеше на много неща. Понякога циркът беше препълнен с хора, а друг път почти нямаше публика. Тя ни казваше: „Играете, за да заслужите аплодисментите (и пляскаше с ръце), а не за пари. Не е важно колко души са дошли — стотици или десетина. Винаги давайте всичко от себе си.“ Никога не забравих този съвет. Така тя се опитваше да ни научи за нас най–важни да бъдат зрителите, независимо от техния брой.

Освен че участвахме в номерата, с брат ми трябваше да помагаме при чистенето след представленията, като събираме боклуците. Това беше добро обучение за нас.

От април до септември циркът беше на път, така че не можехме да ходим на училище като другите деца. През зимата живеехме в град Хюго (щата Оклахома), където беше цирковото средище. Използвахме тези пет месеца, за да ходим на училище. В Хюго зимуваха и артисти от други циркове, така че в града имаше много деца в същото положение. Местните училища се пригодиха към по–особените ни обстоятелства и създадоха специална учебна програма.

Денят, който промени живота ни

Сутринта на 16 септември 1960 г. баща ми се събуди към пет часа и започна да ни подготвя за път. Този ден майка ми реши вместо да се возим при баща ми в камиона със слоновете, да използваме превоза, който циркът обикновено осигуряваше.

Когато пристигнахме в града, с брат ми започнахме да разглеждаме новата обстановка. Тогава чухме как някой извика: „Станала е тежка злополука. Смоли и конферансието са загинали.“ Първата ми мисъл беше: „Просто не може да е вярно. Сигурно е станала някаква грешка.“ По–късно разбрах, че майка ми вече беше отишла на местопроизшествието. Баща ми се спускал по магистралата край Плейсървил (щата Калифорния), когато спирачките отказали. Явно поради тежестта на слоновете ремаркето на камиона поднесло силно настрани, при което големият резервоар на камиона бил притиснат и се взривил, убивайки на място баща ми и конферансието, който пътувал с него. Този ден не бях на себе си. С баща ми бяхме много близки, бяхме истински приятели.

След като погребахме татко в родния му град Рич Хил (щата Мисури), се върнахме в Хюго, а циркът продължи турнето и завърши сезона. С брат ми посещавахме обикновени учебни занятия. Това беше съвсем ново за нас. Въпреки това с нетърпение очаквахме следващия сезон, за да пътуваме отново с цирка на Кели Милър. Но в живота ни настъпи интересен обрат.

Библията влиза в живота ни

Когато един ден се прибрах от училище, майка ми ме представи на една жена, която щеше да изучава Библията с нас. Тя се казваше Джими Браун и беше Свидетелка на Йехова. Изобщо не исках да изучавам Библията. Мечтаех да се върна в цирка и да осъществя дългогодишното си желание да стана акробат на трапец. С брат ми дори си бяхме направили импровизиран трапец между две дървета, за да се упражняваме. Но всички започнахме да изучаваме Библията и да се събираме с малката група от осем Свидетели в Хюго. След време майка ми реши да остави цирковия живот и да се посвети на изучаването си. Приех решението ѝ със сълзи на очите. Беше ми най–тежко, когато някои артисти от нашето цирково семейство ни идваха на гости и ни питаха защо не отиваме с тях.

Дотогава познавах само живота в цирка. Струваше ми се, че така не зачитаме паметта на баща ми. Парадоксално е обаче, че именно смъртта му ме накара да изучавам Библията — най–вече заради надеждата за възкресението. Тази надежда все още ми дава много сили. Искам да съм един от първите, които ще посрещнат баща ми, когато възкръсне в обещания земен рай. (Откровение 20:12–14)

Семейство Рийдър, които бяха Свидетели, ни помогнаха да разберем, че организацията на Йехова е едно голямо сплотено семейство. Само колко вярно се оказа това! Малката група Свидетели се превърна в сбор, в който няколко семейства служат на Йехова. Трябва да спомена и Робърт и Каръл Енгълхарт, които се отнасяха към мене като към духовен син. Те любещо и в същото време твърдо ми даваха съвети и напътствия през младежките ми години.

Любовта, която проявяваха към нас тези зрели християни, запълни огромната празнота в живота ни. По различни начини това продължи да бъде така и през по–нататъшния ми живот като християнин. През годините живях в щатите Оклахома и Тексас и във всеки сбор срещах много любещи християнски братя и сестри. Някои от по–възрастните братя ми даваха бащински съвети и ме насърчаваха. Да, те станаха мои духовни бащи.

Отново на път

Майка ми почина преди няколко години. До сетния си час тя остана усърдна изследователка на Библията и вярна християнка. Знам, че тя ще се радва, когато Бог вдигне верните си служители от гроба. Докато чакам този ден, се утешавам с това, че в организацията на Йехова намерих семейство в много отношения.

Истинска благословия за мене беше, че сред Божия народ срещнах съпругата си Една. След като се оженихме, приспособихме обстоятелствата си така, че да участваме в библейската образователна дейност целодневно. За да издържам семейството си, започнах да се обучавам като телевизионен репортер. Нямах никакъв опит, нито познания в тази сфера, но уменията да уча другите от Библията, които придобих в сбора на Свидетелите на Йехова, ми помогнаха да се справя. Впоследствие станах директор на новините в една радиостанция. Но целта ми никога не е била да стана известен в тези среди. Вместо това с Една се предоставихме на разположение да бъдем изпратени да изучаваме Библията с другите там, където нуждата от вестители е по–голяма.

През 1987 г. ме поканиха да стана окръжен надзорник и да посещавам различни сборове на Свидетелите на Йехова. Така всяка неделя ходя в различен сбор, където насърчавам духовните си братя и сестри и им помагам да станат по–добри учители на Библията. Днес може да се каже, че семейството ми е още по–голямо. Макар че със съпругата ми нямаме деца, в организацията на Йехова намерихме много духовни синове и дъщери.

Виждам известна ирония в това, че след толкова много години все още обикалям от град на град. От пътуващ цирк към пътуваща служба! Понякога се чудя дали щях да стана добър акробат на трапец. Щях ли да осъществя детската си мечта да овладея тройното салто? Тези мисли обаче бързо изчезват, когато се замисля за Божието обещание земята да стане рай. (Откровение 21:4)

Вярно е, че съм роден с „дървени стърготини в обувките“. Но си спомням думите на Библията: „Колко са прекрасни нозете на тия, които благовествуват доброто!“ (Римляни 10:15) Честта да помагам на хората да опознаят Бога, е много по–ценна от всичко, което бих могъл да постигна като цирков артист. Благословиите на Йехова наистина обогатиха живота ми!

[Снимка на страница 29]

Някои от цирковото ни „семейство“ и баща ми със своята туба

[Снимка на страница 31]

Със съпругата ми Една днес