Прескочи към материала

Прескочи към съдържанието

Щастлива съм да давам всичко от себе си

Щастлива съм да давам всичко от себе си

Щастлива съм да давам всичко от себе си

РАЗКАЗАНО ОТ КЛЕР ВАВИ

ОСТРОВ Мадагаскар, разположен на около 400 километра от Мозамбик (източна Африка), е с планински терен и гъсти тропически гори. Родена съм в източната част на острова, в селцето Бетоко II. През 1987 г., когато бях на петнайсет години, се преместих в крайбрежния град Маханоро, за да ходя на училище там.

Живеех в Маханоро при по–големия си брат Селестин, който изучаваше Библията със Свидетелите на Йехова. Две години по–късно станах Свидетелка. Бях решена да служа на Йехова Бог, давайки най–доброто от себе си.

Стремя се да постигна целите си

Едно от първите неща, които си поставих като цел, беше да помогна на семейството си в Бетоко II, така че редовно се молех на Йехова за това. Но можех да си ходя в селото само по време на училищните ваканции. Не беше лесно да се изминава пътят, дълъг 100 километра. Първите 40 километра можеха да се изминат с моторно превозно средство, но останалите 60 километра изминавах по тясна планинска пътека, по която можеше да се върви само пеш.

Трябваше да се катеря по много стръмни хълмове, като на някои участъци неравната пътека беше тясна колкото дължината на стъпалото ми. Обикновено потеглях рано сутрин и ходех до вечерта, като така първия ден изминавах около 40 километра. Носех над 15 килограма на главата, на гърба и в ръцете си. Това беше най–вече основана на Библията литература, която носех на роднините си и на други заинтересувани хора. Започнаха да ме наричат „момичето с многото багаж“.

Въпреки голямото ми желание да им помогна, в началото членовете на семейството ми не искаха да слушат, когато им разказвах за новите си убеждения. Скоро след това обаче отношението им се промени и те започнаха да ми задават толкова много въпроси, че понякога си лягахме чак в два часа сутринта.

Незабравимо посещение

На 24 декември 1990 г. се върнах за ваканцията в Бетоко II. Всички в семейството се радваха да ме видят, като си мислеха, че съм си дошла, за да празнуваме Коледа заедно. Първоначалната им радост се превърна в разочарование, когато им обясних защо няма да празнувам с тях. Те се срамуваха да обяснят това на останалите, понеже всички в селото бяха много близки. Затова реших, че аз трябва да направя нещо по този въпрос. Но какво?

Не бях много сигурна как да постъпя, тъй като бях още много млада. Мислех си дали няма да бъде подходящо да обясня вярванията си на следващия ден, когато всички в селото се съберат в църквата. Отправих към Йехова дълга, гореща молитва, умолявайки го да ми даде ръководство. След това попитах по–големия си брат Пол, който беше учител в църквата: „Мислиш ли, че ще може утре да обясня на хората в църквата защо не празнувам Коледа?“ Той се посъветва с останалите и те бяха съгласни.

На другия ден ме извикаха, когато службата в църквата беше свършила. Отново се помолих на Йехова и взех със себе си основана на Библията литература. След уводните думи благодарих на всички за това, че са ми помогнали да изградя дълбоко уважение към Библията. Казах им, че след като се преместих в града, съм продължила да изучавам Библията. Споделих с тях, че съм научила много библейски истини, на които не сме били учени.

Възползвах се от възможността да обясня каква надежда дава Библията за вечен живот на райска земя (Псалм 37:29; Откровение 21:3, 4), защо някои верни хора от земята ще бъдат взети на небето (Йоан 14:2, 3; Откровение 5:9, 10; 14:1, 3), както и учението от Библията, че мъртвите не съзнават нищо и че смъртта е като сън, следователно не е възможно те да страдат (Еклисиаст 9:5, 10; Йоан 11:11–14, 38–44). Обясних им също това, че първите християни не са празнували Коледа и че този празник има езически произход.

Накрая много от присъстващите се съгласиха, че всичко това е вярно. Някои дори задаваха допълнителни въпроси. След това им показах изданията, които бях донесла, и им обясних, че са помагала за изучаване на Библията, издадени от Свидетелите на Йехова. Казах им, че съм готова да помогна на всеки, който би имал желание да изучава Библията. Много от хората приеха литература.

Неочаквано откритие

Една жена, която не бях виждала преди, ми каза: „Сестра ми, която живее в едно друго село, е от твоята вяра.“ Учудено я попитах: „В кое село?“

Тя отговори: „В Андраномафана.“ Това село се намира на около 30 километра от Бетоко II.

Казах на жената, че най–вероятно сестра ѝ е от друга религия, тъй като Свидетелите в района се познават. Тя обаче настояваше и каза, че сестра ѝ я е учила на същите неща, които аз бях обяснила в църквата. Поисках името и адреса на сестрата на тази жена и бях готова да отида в това село веднага. Майка ми обаче ме посъветва да изчакам един–два дни, защото пътуването нямаше да е лесно и трябваше да се ходи пеш. След два дни с брат ми Чарлс потеглихме за Андраномафана.

Когато пристигнахме, веднага попитахме хората в селото дали има Свидетели на Йехова там. Разочаровах се, когато ни отговориха: „В селото има само католици, хора от петдесетната и от независимите църкви.“

Тогава една жена се обади и каза: „Ако търсите някого от Свидетелите на Йехова, това най–вероятно са Марселин и семейството ѝ.“ Това съответстваше точно на името, което ми бяха дали!

Някой отиде да извика Марселин. Не след дълго тя дойде, но изглеждаше малко уплашена. Беше се събрало цялото село и всички си мислеха, че сме представители на властта, които са дошли да я разпитат. По–късно разбрах, че в селото са се отнасяли много лошо към Марселин и семейството ѝ поради тяхната „нетрадиционна религия“.

Марселин ни отведе малко настрани от тълпата, за да можем да си поговорим. Когато я попитах дали е Свидетелка на Йехова, тя отговори положително. После отиде да вземе книгата „Истината, която води към вечен живот“, използвана преди от Свидетелите на Йехова като помагало за изучаване на Библията, както и стари броеве на „Стражева кула“. Книгите и списанията бяха овехтели и изпокъсани. Попитах я: „Кое списание изучавахте миналата неделя?“

Тя отговори: „Това са единствените, които имаме, и изучаваме същите броеве отново и отново.“ Едва тогава казах на Марселин, че аз също съм Свидетелка. Тя толкова се зарадва! Когато ѝ казах, че искам да се запозная с мъжа, който води събранията, тя обясни, че той живее в друга област, още по–надалече.

Друго вълнуващо откритие

На другия ден с Марселин отидохме да посетим този човек. Когато пристигнахме, той много се изненада и се радваше да ни види. Оказа се, че той е Свидетел, дошъл от крайбрежния град Тоамасина, намиращ се на повече от 200 километра на североизток. Няколко години по–рано той бил принуден да се върне със семейството си тук, понеже неочаквано загубил работата си. Когато се върнал, той започнал да проповядва, да води библейски изучавания и да провежда събрания.

Този Свидетел и семейството му бяха възхитени, когато видяха последните броеве на списанията „Стражева кула“, които носех със себе си. Показах им също книгата „Ти можеш да живееш завинаги в рай на земята“, която по онова време използвахме като основно помагало за библейски изучавания. Те не бяха виждали тази книга. Следващата неделя отново отидох в Андраномафана, за да присъствам с тях на събранието. Насърчих ги да се свържат с клона на Свидетелите в столицата Антананариво, понеже от клона не знаеха за съществуването на тази малка група.

От януари 1991 г. нататък пътувах почти всеки месец до Андраномафана, като им носех последните броеве на „Стражева кула“, както и други издания. Пътят беше около 130 километра в едната посока, от които почти 90 километра вървях пеш, катерейки се и слизайки по стръмни, каменисти хълмове, проправяйки си път през гъсти гори и когато валеше, газейки в гъстата хлъзгава кал.

Багажът ми ставаше все по–тежък с нарастването на броя на онези, които се нуждаеха от литература. В края на всяко пътуване обаче изпитвах дълбоко удовлетворение и истинско щастие, пред което чувството на умора и болка в мускулите бледнееше. Само каква радост беше за мене да видя развълнуваните лица на хората, когато получаваха всяко от новите издания, и да гледам как откликват на истините от Библията!

Започвам целодневна служба

На 1 септември 1992 г. бях назначена като редовен пионер, както се наричат Свидетелите на Йехова, които са целодневни служители. Служех като пионерка в Маханоро, но поддържах връзка с роднините си в Бетоко II чрез писма. След време започнах да изучавам с тях по пощата и те ме помолиха да се върна в селото, за да им помагам с изучаването. Бях готова да направя това, но първо исках да съм сигурна, че са сериозни по отношение на решението си да изучават Библията и да напредват духовно. Така че за известно време продължих да служа като пионерка в Маханоро.

В края на 1993 г. имах привилегията да посетя двуседмичното училище за пионери в Антананариво. След това ми предложиха да подам молба да служа като специална пионерка, което означаваше, че можеше да бъда назначена навсякъде в страната. Реших обаче да не приемам веднага това предложение, тъй като исках да помогна на роднините си в Бетоко II, които живееха далече от най–близкия до тях сбор. Затова се върнах на назначението си в Маханоро и продължих да служа като пионерка там.

След време, когато ни посети един пътуващ надзорник на Свидетелите на Йехова, го попитах дали не би било възможно да се върна да помагам на роднините си. По това време вече имаше сбор в Андраномафана и той предложи да се преместя там, за да мога да бъда заедно със сбора и да проповядвам в района на Бетоко II. Започнах да служа на това назначение на 1 септември 1994 г. През същия месец брат ми Пол, който беше учител в църквата, дойде с мене на един областен конгрес. Не след дълго 30 души в Андраномафана участваха в проповедната дейност, а на събранията в неделя присъстваха средно 65 човека.

Не преставам да ходя пеш

Скоро след като се върнах в Бетоко II четирима от моите братя и сестри вече отговаряха на изискванията да участват в службата като Свидетели на Йехова и не след дълго се покръстиха. Започнах да пътувам редовно до Аносибе Анала да вземам литературата от там, за което трябваше да вървя цели 50 километра в едната посока. Пътуването беше изтощително, но радостта, която изпитвах, когато наблюдавах духовния растеж в този район, ми показа, че наистина си струваше усилията.

Днес в Бетоко II има един процъфтяващ сбор, като на събранията в неделя идват средно 45 човека. Всичките ми близки роднини в тази област сега са Свидетели и повечето от тях са редовни пионери. Един от по–малките ми братя служи като специален пионер. На 1 ноември 2001 г. и аз бях назначена да служа като специална пионерка в село Антанамбао–Манампотси. Но си тръгнах от Бетоко II с радост в сърцето.

Когато през 1987 г. започнах да уча истината от Библията, в Мадагаскар имаше по–малко от 3000 Свидетели. Днес в страната има над 14 000 Свидетели. Подобно на много от тях, аз също съм признателна за привилегията, която имам — да давам всичко от себе си, за да помагам на другите. Много съм благодарна на Йехова, че е благославял и продължава да благославя усилията, които полагам в това отношение.

[Снимки на страници 18, 19]

Често носех над 15 килограма багаж, като изминавах 60 километра до моето родно село

[Снимка на страница 19]

По–големият ми брат Пол

[Снимка на страница 20]

Брат ми Чарлз

[Снимка на страница 20]

С някои от членовете на моето семейство. Днес всички те са Свидетели на Йехова