Укрепен от вярата си в борбата с тежка болест

РАЗКАЗАНО ОТ ДЖЕЙСЪН СТЮАРТ

„Съжалявам, г–н Стюарт. Имате латерална амиотрофична склероза (ЛАС) a, или болестта на Лу Гериг.“ След това лекарят даде следната мрачна прогноза: скоро вече нямаше да мога да се движа, нито да говоря, а впоследствие болестта щеше да отнеме и живота ми. „Колко време ми остава?“ — попитах аз. „Вероятно от три до пет години“ — отговори лекарят. Тогава бях едва двайсетгодишен. Но въпреки тъжната новина, имах много причини да бъда щастлив. Нека да ви разкажа повече.

РОДЕН съм на 2 март 1978 г. в Редуд Сити (Калифорния, САЩ) и съм предпоследното от четири деца. Родителите ни, Джим и Кати Стюарт, обичат силно Бога и внедриха в мене, в двамата ми братя Матю и Джонатан и в сестра ми Дженифър дълбоко уважение към духовните ценности.

Участието в службата от врата на врата, изучаването на Библията и посещаването на християнските събрания бяха част от семейната ни програма откакто се помня. Възпитаван по този начин, аз можах да развия силна вяра в Йехова Бог. Тогава дори и не предполагах на какво изпитание щеше бъде подложена вярата ми.

Детската ми мечта се сбъдва

През 1985 г. със семейството ми отидохме в Ню Йорк, за да посетим Бетел в Бруклин, световната централа на Свидетелите на Йехова. Тогава бях само на седем години, но почувствах, че Бетел е нещо специално. Виждаше се, че всеки изпитва радост от работата си. Помислих си: „Когато порасна, ще дойда да помагам в Бетел и ще правя Библии за Йехова.“

На 18 октомври 1992 г. бях покръстен в символ на отдаването си на Йехова. Няколко години след това, когато бях седемнайсетгодишен, отново посетих Бетел с баща си. Вече бях по–голям, така че можах да оценя много по–добре важността на работата, извършвана там. Когато се прибрах вкъщи, бях по–решен от всякога да постигна целта си да служа в Бетел.

През септември 1996 г. станах редовен пионер, или целодневен проповедник. За да остана съсредоточен върху целта си, отделях повече време за духовните неща. Увеличих времето за ежедневно четене на Библията и за лично изучаване. Вечер слушах записи на библейски доклади. В някои от тях се разказваше за преживявания на християни, които посрещнали смъртта с непоколебима вяра в бъдещия рай и във възкресението. (Лука 23:43; Откровение 21:3, 4) Не след дълго знаех наизуст всички доклади. Тогава дори и не предполагах колко ценна щеше да се окаже  тази укрепваща информация в близко бъдеще.

На 11 юли 1998 г. пристигна писмо от Бруклин. Беше покана да отида да служа в Бетел! След един месец вече бях там. Бях назначен в книговезницата, където се правят книги, които после се изпращат на различните сборове. Детската ми мечта се сбъдна. Бях в Бетел и ‘правех Библии за Йехова’!

Болестта се развива

Около месец преди да отида в Бетел, бях забелязал, че не мога да изпъна докрай показалеца на дясната си ръка. По същото време установих, че работата ми да почиствам басейни ме изтощава бързо. Мислех си, че просто не се старая достатъчно, тъй като преди това без проблеми вършех много по–тежка физическа работа.

Няколко седмици след пристигането ми в Бетел симптомите се влошиха. Не можех да се изкачвам и да слизам по стълбите със същото темпо като другите енергични младежи. Работата в книговезницата изискваше да вдигам тежки книжни ко̀ли. Не само, че се уморявах лесно, но и дясната ми ръка се изкривяваше. Освен това мускулът на палеца ми започна да атрофира и скоро не можех да движа пръста си изобщо.

В средата на октомври, само два месеца след пристигането ми в Бетел, лекарят ми постави диагноза латерална амиотрофична склероза. Когато излязох от кабинета му, веднага си спомних библейските доклади, които знаех наизуст. Явно духът на Йехова беше с мене, защото мисълта за смъртта не ме плашеше. Просто излязох навън и изчаках да дойдат и да ме закарат в Бетел. Молех се на Йехова да даде сили на семейството ми, когато им съобщя новината.

Както споменах в началото, имах много причини да бъда щастлив. Детската ми мечта да служа в Бетел се беше сбъднала. Същата вечер се разходих по Бруклинския мост и благодарих на Йехова за това, че ми позволи да постигна целта си. Също го молех усърдно да ми помогне да се справя с това ужасно изпитание.

Много от моите приятели ми се обадиха, за да ме насърчат и да ми предложат помощ. Стараех се да съм весел и положително настроен. Но когато се чух по телефона с майка ми, около седмица след като ми беше поставена диагнозата, тя ми каза, че е хубаво да съм толкова смел, но и че няма нищо лошо в това да си поплача. Едва беше казала тези думи и аз се разплаках. Изведнъж осъзнах, че ще изгубя всичко, за което бях мечтал.

Мама и татко искаха да се върна у дома и една сутрин в края на октомври ме изненадаха, като почукаха на вратата ми. През следващите няколко дни им показах Бетел и ги запознах с приятелите си и с по–възрастни, дългогодишни членове на бетеловото семейство. Тези прекрасни дни, в които имах възможността да споделя с родителите си живота и преживяванията в Бетел, са едни от най–щастливите спомени в живота ми.

Съсредоточавам се върху благословиите

Йехова продължи да ме благославя по много начини. През септември 1999 г. изнесох първия си публичен доклад. Имах възможността да изнеса още няколко доклада в различни сборове, но скоро говорът ми стана толкова неясен, че се наложи да спра да изнасям публични доклади.

Друга благословия беше непрестанната любов и подкрепа на собственото ми семейство, както и на семейството ми от духовни братя и сестри. Когато краката ми отслабнаха, приятелите ме придържаха за ръцете, за да мога да ходя и да проповядвам. Някои от тях дори идваха вкъщи, за да помагат в грижите за мене.

Една от най–големите благословии е съпругата ми Аманда. Когато се върнах от Бетел,  с нея станахме приятели и ми направи впечатление колко зряла духовно е тя. Разказах ѝ всичко за моята болест и прогнозите на лекаря. Често ходехме заедно на служба, а след това решихме да се опознаем по–добре. Оженихме се на 5 август 2000 г.

Аманда разказва: „Привлече ме любовта на Джейсън към Бога и пламенността му за духовните неща. Всички го обичаха — както младите, така и по–възрастните. По природа съм тиха и свита, а той е енергичен, оживен и много общителен. И двамата имаме чувство за хумор, така че заедно се смеехме много. Чувствах се толкова добре с него, сякаш винаги сме се познавали. Джейсън искаше да съм напълно наясно с неговата болест и с това, което можехме да очакваме. Но аз си мислех, че докато е възможно, ще се радваме на времето, прекарано заедно. Освен това нищо не е сигурно в тази система. ‘Времето и случаят’ сполитат дори онези, които са здрави.“ (Еклисиаст 9:11)

Намирам начини да общувам

Говорът ми ставаше все по–трудноразбираем и Аманда ми служеше като преводач. Когато повече не можех да говоря, измислихме специален начин на общуване. Аманда казва азбуката и когато стигне до буквата, която искам, мигам с очи. Тя запомня буквата и преминаваме към следващата. Така буква по буква мога да ѝ казвам цели изречения. С Аманда вече сме се специализирали в този начин на общуване.

Днес благодарение на съвременната техника имам преносим компютър, с помощта на който мога да общувам. Когато напиша това, което искам, компютърът го изговаря. Тъй като вече не мога да  използвам ръцете си, към брадичката ми е насочен инфрачервен сензор, който улавя всяко мое движение. В ъгъла на компютърния екран се появява прозорец с буквите на азбуката. Движейки брадичката си мога да отбелязвам желаната буква и да пиша цели думи.

С помощта на този компютър мога да пиша писма на хората, които се интересуват от Библията, когато жена ми ги открие в проповедната служба. С компютърния глас мога да правя предварително подготвени представяния от врата на врата и да водя библейски изучавания. Така мога да продължавам да служа като редовен пионер. От скоро отново имам възможност да изнасям доклади и да поемам други задачи, свързани с поучаването в сбора, в който съм назначен като помощник–служител.

Продължавам напред с чувство за хумор

С Аманда минахме през не едно тежко изпитание. Когато краката ми отслабнаха, често падах на земята. Неведнъж падах назад и си разцепвах главата. Мускулите ми се схващаха и падах като отсечен. Хората наоколо се стряскаха и ми се притичваха на помощ. Аз често казвах някоя шега, за да разведря обстановката. Винаги се опитвах да имам чувство за хумор. Какво друго ми оставаше? Можех да се ядосвам за това колко тежък ставаше животът ми, но каква полза щеше да има от това?

Една вечер, когато бяхме излезли с Аманда и двама приятели, изведнъж паднах назад и си ударих главата. Спомням си как над мене се надвесиха три загрижени лица и единият от приятелите ми ме попита дали съм добре.

— Да, но виждам звезди пред очите си — отговорих аз.

— Наистина ли? — попита приятелят ми.

— Да, наистина. Ето виж — казах аз и посочих към небето. — Толкова са красиви. — Всички се засмяха.

Справяме се с ежедневните предизвикателства

Колкото повече атрофираха мускулите ми, с толкова повече предизвикателства се сблъсквах. Дори обикновените неща, като храненето, къпането, ходенето до тоалетна и закопчаването на копчетата, скоро се превърнаха в изтощителни и отчайващи ежедневни процедури. Сега състоянието ми се е влошило до такава степен, че повече не мога сам да се движа, да говоря, да се храня и да дишам. Имам тръбичка в стомаха, през която приемам течни храни. Към гърлото ми е прикрепена друга тръбичка и така дишам с помощта на апарат за изкуствена белодробна вентилация.

Макар че бях решен да се грижа за себе си колкото се може по–дълго, Аманда винаги беше готова да ми помага. Въпреки че ставам все по–зависим от помощта на другите, тя никога не ме кара да се чувствам непълноценен, а винаги се отнася с достойнство към мене. Усилията, които полага сега в грижите си за мене, са достойни за възхищение, но зная, че не ѝ е лесно.

 Аманда споделя: „Здравето на Джейсън се влошаваше постепенно, така че с течение на времето се учех как да се грижа за него. Тъй като сега е прикрепен към апарат за изкуствена вентилация, той се нуждае от грижи денонощно. В белите му дробове се натрупва голямо количество слуз и слюнка, което трябва да се изсмуква със специален аспиратор. Така че и на двамата ни е трудно да се наспим добре през нощта. Понякога се чувствам самотна и отчаяна. Винаги сме заедно, но ни е трудно да общуваме. Той беше толкова жизнен, а сега е жив само погледът му. Той е все така забавен и умът му продължава да е бистър. Но ми липсва гласът му. Мъчно ми е за това, че не може да ме прегърне или просто да ме хване за ръката.

Понякога другите ме питат как се справям. Това изпитание ми помогна да разбера колко е важно да разчитам на Йехова. Ако разчитам на себе си, трудните ми обстоятелства дотолкова ме поглъщат, че се задушавам. Помага ми молитвата, защото Йехова е единственият, който наистина ме разбира и знае с какво се боря. Много ми помагат и родителите на Джейсън. Те са винаги на разположение, когато имам нужда от почивка или когато искам да изляза на проповедна служба. Много ценя помощта и подкрепата, която получаваме от братята и сестрите в сбора. Още нещо, което ми помага, е мисълта, че всяко страдание в тази система е ‘кратковременно и леко’. (2 Коринтяни 4:17) Старая се да съсредоточавам мислите си върху наближаващия нов свят, в който Йехова ще оправи всичко. Тогава сигурно едновременно ще се смея и ще плача, защото цялото напрежение ще е изчезнало и Джейсън пак ще си е Джейсън.“

Борба с депресията

Трябва да призная, че за мене, като мъж, понякога е изключително обезсърчаващо да седя в инвалидната количка напълно безпомощен. Спомням си един случай, при който бяхме на семейно събиране при сестра ми. Още не бях получил храната си и бях гладен. Всички останали ядяха хамбургери на скара и царевица. Като гледах как другите ядат и се занимават с бебетата, ми стана много тъжно. Започнах да си мисля: „Изобщо не е честно! Защо не мога и аз да се радвам на тези неща?“ Не исках да развалям вечерта на другите, затова умолявах Йехова да ми помогне да сдържа сълзите си.

Мислех си за това, че като остана верен, мога да дам възможност на Йехова ‘да отговори на Сатана, който го укорява’. (Притчи 27:11) Така отново имах сили, защото осъзнах, че има много по–важни въпроси от това да ям царевица или да играя с бебета.

Много добре зная колко е лесно болен човек като мене да бъде погълнат от собствените си проблеми. Но разбрах колко помага това да бъдем „много заети в делото на Господаря“. (1 Коринтяни 15:58) Като съм зает в службата, нямам време да се безпокоя за собствените си проблеми. Като съсредоточавам усилията си върху това да помагам на другите да развиват вяра в Йехова, намирам щастие.

Има и още нещо, което ми помага да се боря с депресията. Размишлявам над преживяванията на верни Свидетели, които са били хвърлени в затвора, понякога дори в единична килия, поради отказа си да спрат да проповядват за Божието Царство. Представям си, че стаята ми е затворническа килия, а аз съм в затвора заради вярата си. Размишлявам над предимствата в моята ситуация. Имам на разположение библейска литература. Мога да посещавам християнските събрания, като присъствам лично или като ги слушам по телефона. Мога да проповядвам свободно. До мене е скъпата ми съпруга. Като мисля за всички тези неща, осъзнавам колко съм благословен.

Особено скъпи са ми думите на апостол Павел, който казал: „Ние не се отказваме, но дори и човекът, който сме отвън, да се изхабява, несъмнено човекът, който сме отвътре, се подновява всеки ден.“ Определено за мене може да се каже, че човекът отвън се изхабява. Но съм решен да не се отказвам. Чувствам се укрепен, когато държа очите на вярата си съсредоточени върху ‘невидимите неща’, като например благословиите, на които хората ще се радват в наближаващия нов свят, където зная, че Йехова ще възвърне здравето ми напълно. (2 Коринтяни 4:16, 18)

[Бележки под линия]

[Блок/Снимка на страница 27]

Факти за ЛАС

◼ Какво представлява ЛАС? ЛАС (латерална амиотрофична склероза) е болест, която прогресира бързо и засяга двигателните неврони в гръбначния мозък и долната част на главния мозък. Двигателните неврони предават импулси от мозъка до волевите мускули в цялото тяло. При ЛАС тези неврони дегенерират и умират, което води до прогресивна парализа. b

◼ Защо в някои страни заболяването е познато още като болестта на Лу Гериг? Лу Гериг е известен американски бейзболист, на когото през 1939 г. била поставена диагноза ЛАС и който починал през 1941 г. на 38–годишна възраст. В някои страни ЛАС е позната още като заболяване на двигателния неврон — термин, който обхваща повече болести и включва ЛАС. Понякога ЛАС е наричана и болест на Шарко на името на френския невролог Жан–Мартен Шарко, който я описал за първи път през 1869 г.

◼ Какви са причините за ЛАС? ЛАС е болест с неизяснен произход. Според учените сред евентуалните причинители са вируси, недостиг на белтъчини, генетични увреждания (особено при наследствена ЛАС), тежки метали в организма, невротоксини (особено при гуамска ЛАС), аномалии в имунната система и в ензимите.

◼ Как се развива болестта? С напредъка на заболяването мускулите в тялото отслабват и атрофират. В по–късен етап болестта отслабва мускулите на дихателната система и впоследствие дишането на пациентите се поддържа от апарат за изкуствена белодробна вентилация. Умът, характерът, интелектът и паметта остават непроменени, тъй като болестта засяга само двигателните неврони. Сетивата също не се увреждат — пациентите могат да виждат, да чуват и да усещат мирис, вкус и допир. Обикновено ЛАС води до смърт от три до пет години след появата на симптомите, но 10% от пациентите живеят десет или повече години.

◼ Как се лекува болестта? Не е известен лек за ЛАС. Лекарят може да предпише лекарства, които да облекчат някои симптоми. В зависимост от симптомите и стадия на болестта, за пациента може да са от полза различни възстановителни програми, като например физическата терапия, създаването на умения за водене на независим живот, рехабилитацията на говора и използването на помощни приспособления.

[Бележки под линия]

[Източник]

Лу Гериг: Photo by Hulton Archive/Getty Images

[Снимка на страница 25]

Когато разглеждахме Бетел през 1985 г.

[Снимка на страници 26, 27]

С Аманда на нашата сватба

[Снимка на страница 28]

Мога да общувам с помощта на специален преносим компютър

[Снимка на страници 28, 29]

Радвам се, когато мога да изнасям доклади в сбора