Пътуване до Чернобил

ОТ АВТОР, ПИШЕЩ ЗА „ПРОБУДЕТЕ СЕ!“ В УКРАЙНА

Аварията в Чернобилската атомна електроцентрала преди двайсет години беше прецедент в историята. На 26 април 1986 г. избухна единият от четирите ѝ реактора. Обикновено след някое бедствие, независимо дали то е причинено от хората, или е природна катастрофа, е възможно да се разчисти и щетите да бъдат възстановени. Но аварията в Чернобил остави след себе си замърсяване, което има дълготрайни последствия.

ПРЕЗ последните години на 9 май някои от онези, които са живели в градовете около електроцентралата, посещават сами или заедно с приятели и роднини изоставените къщи, които някога са били техен дом. Понякога те ходят там и по друго време на годината, когато трябва да погребат някой близък. Учените също посещават това място, за да изследват действието на радиацията. Освен това в последно време украинските туристически агенции предлагат еднодневни обиколки на района с екскурзовод.

През юни 2005 г. в статия на първата страница на вестник „Ню Йорк Таймс“ се разказваше за кратки обиколки с водач в град Припят, които „не крият риск за здравето“ a. Този град, намиращ се на три километра от електроцентралата, беше основан през 70–те години на миналия век, като населението му наброяваше 45 000 души. След ядрената катастрофа обаче той, подобно на много други градове, беше изоставен. Достъпът до тези места беше забранен заради високите нива на радиацията. Когато станала аварията, Ана и Виктор Рудник живеели от около година в Припят. b

Много по–малкият град Чернобил (както се нарича и самата електроцентрала) се намира на около петнайсет километра от реакторите. От няколко години насам хората, които са живели там, могат да го посещават веднъж годишно. Тъй като родният град на семейство Рудник всъщност е Чернобил, през годините те посещавали именно него. Преди няколко години аз и съпругата ми се присъединихме към тях и предприехме пътуване до тази част на Украйна.

Нашата мрачна екскурзия

Тръгнахме от Киев, столицата на Украйна, и се отправихме на север по второкласен път. Минахме през няколко малки градчета, в които къщите бяха наредени покрай шосето, предните дворове бяха осеяни с лалета и хората се грижеха за зеленчукови градини. Между градчетата, докъдето стигаше погледът ни, се простираха ниви с царевица, пшеница и слънчогледи.

Изведнъж сякаш преминахме някаква невидима граница. Нямаше табела, която да показва това, но усетихме промяната. Зловеща тишина беше обхванала градчетата по пътя ни. Прозорците на разпадащите се къщи бяха изпочупени, а на вратите висяха катинари. Дворовете бяха обрасли с бурени, а растенията в градините бяха избуяли.

Бяхме навлезли в зоната с ограничен достъп, чиито граници се простират в радиус от около трийсет километра от реакторите. Ана ни каза, че в градовете в района нивото на радиацията е много високо. Над 150 000 души от  десетки градове и села са били преместени в нови жилища из бившия Съветски съюз.

Скоро стигнахме до друга зона, която беше заградена с висока телена ограда. Наблизо в една караулка, наподобяваща контролно–пропускателен пункт, имаше охрана, която следеше влизането и излизането от зоната. Единият от пазачите провери документите ни, регистрира автомобила и отвори портата.

Вече бяхме в охраняваната зона. Дървета с млади и нови листа образуваха зелен тунел над пътя, а гъсти храсталаци покриваха земята — картината беше коренно различна от обгорелите дървета и изсъхналите храсти, които си бях представял. Пред нас се появи бяла тухлена конструкция, на която със сини букви беше изписано „Чернобил“.

В началото на града имаше малък магазин. Преди майката на Виктор работела тук. Избелялата табела с работното време все още висеше на прашния и мръсен прозорец. Близо до централния парк на града се издигаше културният дом. Ана си спомни как тя и другите жители са си почивали тук след работа и са гледали представленията на различни артисти. Наблизо се намираше кино „Украйна“, в чийто прохладен салон децата някога са търсили спасение от знойната жега, докато гледат най–новия филм. Смеховете в тъмния салон обаче отдавна бяха замлъкнали. Ана и Виктор ни поведоха към своя дом, който се намираше на няколко минути път пеша от центъра на града. Изоставени дървета препречваха пътя до входната врата, затова трябваше да минем един по един през избуялите плевели и да стигнем до задната врата, която приличаше просто на дупка в стената.

Вътре цареше пълна разруха. Един мухлясал дюшек беше провиснал в ръждясалото легло. Скъсаните тапети висяха по стените като мръсни ледени висулки. Ана се наведе да вземе една стара снимка, която намери сред боклуците, разпръснати из стаята. „Иска ми се да се върна и да намеря всичко така, както го оставихме — каза с тъга тя. — Толкова ме боли да гледам как домът ни се превръща в купчина боклук и с годините вещите ни постепенно изчезват!“

Излязохме от дома на семейство Рудник и тръгнахме надолу по улицата. На един ъгъл няколко души разговаряха оживено. Изминахме половин километър и стигнахме до края на пътя, където върху едно възвишение имаше парк, от който се разкриваше гледка към  обширна и спокойна река. Белите цветове на кестените се полюляваха от лекия ветрец. Тук на стълбите, водещи към кея, стотици хора са чакали да бъдат евакуирани с лодки през 1986 г.

Миналата година семейство Рудник за първи път посетили предишния си дом в Припят. Те напуснали града след ядрената експлозия преди деветнайсет години.

Време за размисъл

През април 2006 г. с различни чествания ще бъде отбелязана двайсетата годишнина от ядрената катастрофа. Подобни събития напомнят на мнозина за неспособността на човека, въпреки искрените му усилия, да стопанисва успешно земята без Божието ръководство. (Йеремия 10:23)

През септември миналата година бяха оповестени резултатите от научен доклад, в който беше направена преоценка на трагедията. В доклада, изготвен по поръчка на ООН, се казваше, че в резултат на аварията първоначално са загинали 56 души и че в крайна сметка едва 4000 души ще умрат директно от лъчева болест. Според предишните предвиждания вероятният брой на жертвите щеше да възлиза на 15 000 до 30 000 души. В редакционна статия в броя на вестник „Ню Йорк Таймс“ от 8 септември 2005 г. се посочваше, че докладът на ООН „е критикуван от няколко организации за опазване на околната среда като умишлен опит да се потулят потенциалните опасности от ядрената енергия“.

Виктор, който започнал да учи за нашия Създател, Йехова Бог, след трагедията, казва: „Вече не се чувстваме потиснати, защото знаем, че когато дойде Божието Царство, повече никога няма да има такива ужасни бедствия. С нетърпение чакаме времето, когато природата около нашия дом в Чернобил ще бъде възстановена и ще стане част от един чудесен рай.“

От деня на катастрофата в Чернобил до днес, милиони хора са приели с твърда увереност библейското обещание, че цялата земя отново ще се превърне в райско място, каквото е била в началото. (Битие 2:8, 9; Откровение 21:3, 4) Само в Украйна през последните двайсет години над 100 000 души са приели тази надежда! Надяваме се ти също да поискаш да разбереш повече за светлото бъдеще, обещано за онези, които желаят да научат каква е целта на Бога.

[Бележки под линия]

[Блок/Снимка на страница 16]

Паметник На „Ликвидаторите“

Този голям паметник е издигнат в чест на работниците, т.нар. „ликвидатори“, които се бориха с последствията от чернобилската катастрофа. Те потушиха огъня, запечатаха димящия реактор и ограничиха замърсяването. Общият им брой възлиза на стотици хиляди души. Смята се, че като пряко последствие от аварията ще умрат около 4000 души, като повечето от тях ще бъдат от тези работници.

[Снимка на страница 15]

Знакът пред Чернобил и киното в града

[Снимка на страница 15]

Семейство Рудник и домът им в Чернобил

[Снимка на страница 16]

Чернобилската АЕЦ се намира на около три километра от апартамента на семейство Рудник в Припят (вдясно)