‘Ще скачам като елен’

РАЗКАЗАНО ОТ ФРАНЧЕСКО АБАТЕМАРКО

„Защо Бог позволи това да се случи? Защо точно на мене?“ Колко пъти си задавах тези въпроси! Не можех да се примиря с мисълта, че трябваше да прекарам целия си живот в инвалидна количка, без да мога да движа ръцете и краката си.

ПРЕЗ 1962 г., в един малък град в областта Базиликата (Италия), животът ми почти приключи в деня, когато започна. Майка ми имала трудно раждане. Лекарите ме инжектирали с медикаменти, които имали вредни странични ефекти. Три дена по–късно мъничкото ми тяло било обзето от гърчове. Ръцете и краката ми се парализирали, а гласните ми струни се увредили.

Докато растях, постоянно изпитвах чувство на безпомощност поради физическото си състояние. Станах раздразнителен и често се нахвърлях с думи върху хората около себе си. Чувствах се отхвърлен от всички и животът ми беше лишен от смисъл. На 25–годишна възраст вече бях една емоционална развалина. Тъй като не разбирах защо Бог позволяваше да страдам толкова много, стигнах до извода, че той не съществува.

Различен възглед

Една сутрин в края на 1987 г., докато седях в инвалидната си количка пред къщи, двама добре облечени млади мъже се приближиха към мене. Предположих, че искат да говорят с брат ми, и с големи усилия им казах, че той не е вкъщи. „Но ние искаме да говорим с тебе“ — отвърнаха те. Това ме изненада, защото почти никой не искаше да говори с мене.

„Вярваш ли в Бога?“ — попитаха те. Отговорих им рязко: „Как да вярвам? Вижте в какво състояние съм!“ Започнахме да разговаряме и разбрах, че са Свидетели на Йехова. Предложиха ми книга, озаглавена „Животът — как е възникнал? Чрез еволюция или чрез сътворение?“ a, която приех неохотно. Казаха ми, че ще ме посетят отново, но се надявах, да не го направят.

Те обаче удържаха на обещанието си и продължихме разговора си. Спомням си стиховете, които ми прочетоха — Исаия 35:5, 6: „Тогава очите на слепите ще се отворят, и ушите на глухите ще се отпушат, тогава куцият ще скача като елен и езикът на немия ще пее.“ Това бяха хубави думи, но изглеждаха толкова далече от реалността на моя живот. Аз дори не можех да се изправя, камо ли да скачам като елен. Все пак се съгласих да изучавам Библията с тях, макар че не вярвах, че тя може да ми помогне да преодолея проблемите си. А що се отнасяше до това един ден да бъда излекуван от недъзите си, тази надежда ми изглеждаше нереалистична.

След известно време Свидетелите ме поканиха да посетя събрание в тяхната Зала на Царството. Не си спомням темата на библейския доклад, но никога няма да забравя топлотата и любовта, с които те ме посрещнаха. Вместо да ме съжаляват, Свидетелите ме накараха да се чувствам наистина добре дошъл. Същата неделя разбрах, че мястото ми е в Залата на Царството, и затова започнах да посещавам събранията редовно.

Планина, която трябваше да изкача

Изучаването на Божието Слово оказа невероятно влияние на сърцето ми. Чувствах  се като изсъхнало дърво, в чиято вътрешност отново започват да текат жизнени сокове. Изпитвах чувства, които смятах за безвъзвратно загубени. Колко чудесно беше да се почувствам жив отново! Исках да споделя с другите чудесната надежда, която вече имах. (Матей 24:14) Но как бих могъл да започна да проповядвам? Горещо се молех на Йехова по този въпрос, като исках от него да ми покаже как мога да проповядвам.

През септември 1991 г. в нашия сбор беше назначен един пионер (целодневен проповедник). Един ден, когато му бях на гости, споделих с него, че имам желание да проповядвам. Тъй като не можех да говоря нормално, обсъдихме възможността да използвам пишеща машина, за да пиша писма. Но парализираните ми ръце бяха пречка. С негова помощ опитах различни начини, един от които беше да натискам клавишите на пишещата машина с молив, който държах със зъбите си. Опитах също да използвам шлем с прикрепена към него пръчка, с която да натискам клавишите. За съжаление обаче не се получаваше нищо.

Докато търсехме разрешение на проблема, същият този пионер каза на шега: „Имаш хубав нос.“ Веднага започнах да натискам клавишите с носа си и видях, че се получава. Най–накрая можех да пиша. Представете си колко усилия ми костваше да поправям правописните грешки с носа си! Скоро разбрахме, че ще е много по–лесно за мене, ако използвам компютър. Но как щях да намеря пари за компютър? Изчаках подходящия момент и говорих по този въпрос с родителите си. Скоро след това вече пишех писма на компютър.

Желанието ми се изпълни

Първо писах на приятели и роднини, после на хора от моя град и от съседните градове. Не след дълго вече си кореспондирах с хора от цяла Италия. Трудно може да се опише радостта, която изпитвах всеки път, когато получавах отговор на някое от писмата си. През декември 1991 г. бях одобрен за непокръстен вестител на добрата новина. Записах се също в Теократичното училище за проповедна служба, което се провежда всяка седмица в сборовете на Свидетелите на Йехова. Когато получавах задача в училището, се подготвях старателно вкъщи, използвайки компютъра. На събранието някой от братята отиваше на сцената и прочиташе материала, който бях подготвил.

Бях благодарен на Йехова за любовта, която проявяваше спрямо мене, и знаех, че следващата стъпка от духовното ми развитие е да отдам живота си на Бога и да се покръстя. Събрах смелост и казах на родителите си за своето решение. Те не се зарадваха, но желанието ми да се покръстя беше по–силно от страха, който изпитвах. С помощта на Йехова и на събратята си по вяра бях покръстен през август 1992 г. Само колко се радвах, че брат ми и неговата съпруга присъстваха на покръстването ми!

Промяна в мисленето ми

След като постепенно започнах да разбирам по–ясно библейските принципи, видях, че трябва да променя някои отрицателни черти на характера си. Осъзнах, че в резултат на физическото си състояние бях станал взискателен и егоист. Трябваше да полагам усилия да премахна от себе си тези недостатъци. Беше необходимо да развия по–голямо смирение и да се стремя да преодолея постоянното раздразнение от факта, че съм зависим от другите.

Стремях се също да престана да се самосъжалявам и да гледам на себе си като на жертва. Започнах да се съсредоточавам върху веселата страна на нещата в определени  ситуации. Един ден, докато проповядвахме от къща на къща, на вратата се показа малко момиченце. Единият от Свидетелите с мене го попита дали родителите му са вкъщи. Малкото момиченце се провикна: „Мамо, на вратата има двама мъже и един болен човек.“ Като ме видя, майката се почувства толкова неудобно, че не знаеше какво да каже. Единият от братята каза: „Всъщност, ние сме двама болни и един здрав.“ Всички се засмяхме и после имахме приятен разговор.

Желание да служа по–пълно

След покръстването си служех като помощен–пионер в продължение на девет месеца, прекарвайки по 60 часа месечно в проповедната служба. Въпреки това исках да правя повече. Скоро започнах служба като редовен пионер и посвещавах още повече време на проповедната дейност. Първите няколко месеца на редовната пионерска служба бяха трудни. Много хора мислеха, че ги посещавам, за да искам пари от тях, и това караше мене и Свидетелите, които ме придружаваха, да се чувстваме неудобно.

Освен това мнозина от сбора не можеха да разберат какво казвам и затова не бяха сигурни с какво могат да ми помогнат. Но с помощта на Йехова и любещата загриженост на духовните ми братя и сестри, след време ситуацията се подобри. Сега хората гледат на мене не просто като на човек в инвалидна количка, но като на Свидетел на Йехова, който се опитва да помага на другите да научат Божиите цели.

През юли 1994 г. имах възможността да посетя двуседмичен курс на обучение, предназначен за пионерите. В този курс изучавахме библейските принципи, които ръководят проповедната дейност и правенето на ученици. Освен това получихме практическо обучение за проповедната служба. Трябваше да преодолея някои пречки, за да присъствам на това училище, тъй като то се провеждаше на около 60 километра от мястото, където живея. Не можех да нощувам извън дома си, затова братята се редуваха всяка сутрин да ме вземат за училището, а вечер да ме връщат вкъщи. На обяд един от тях ме пренасяше на втория етаж, където обядвахме всички заедно.

Сериозна отговорност

През март 2003 г. бях назначен като старейшина в сбора. Това назначение изискваше да се трудя усилно в полза на другите. Сега разбирам по–ясно онова, което имал предвид Исус, когато казал: „Повече щастие има в това да даваш, отколкото в това да получаваш.“ (Деяния 20:35) Служа заедно с чудесни старейшини, които ми помагат да се приспособя към отговорностите си в сбора. Вестителите в сбора ме ценят, особено младежите, и ме включват в своите дейности. Те знаят за различните пречки, които съм преодолял, за да служа на Йехова, и много от тях се обръщат към мене за помощ, когато имат проблеми.

Осъзнах, че физическото състояние на човек не е определящият фактор за щастието. Онова, от което то зависи, е одобрението на Йехова и вършенето на неговата воля. Изключително съм благодарен на Бога за чудесната надежда скоро вече да нямам нужда от инвалидната си количка. Да, с нетърпение чакам времето, когато ‘ще скачам като елен’ и ще мога да служа на истинския Бог през цялата вечност. (Исаия 35:5, 6)

[Бележка под линия]

[Текст в блока на страница 22]

Сега хората гледат на мене не просто като на човек в инвалидна количка, но като на Свидетел на Йехова, който се опитва да помага на другите да научат Божиите цели

[Снимка на страница 21]

Подготвям се за събрание на сбора, като пиша с носа си