Живот в Долината на смъртта

ПРЕЗ 1848 г. близо до град Сакраменто в американския щат Калифорния било открито злато. На следващата година вече около 80 000 златотърсачи се били стекли в щата с надеждата да забогатеят бързо. На 25 декември 1849 г. група златотърсачи, които се били отправили на запад от Солт Лейк Сити заедно с керван от около сто фургона, навлезли в долината, известна днес като Долината на смъртта. Те се надявали, че ще могат да минат напряко през този сух район под морското равнище, намиращ се до щатската граница между Калифорния и Невада.

По това време на годината температурите в долината не били високи, но теренът бил неблагоприятен. Хората се разделили на по–малки групички и поели в различни посоки. Една от групичките, в която имало жени и деца, се опитала безуспешно да намери изход от долината през планините на запад. Изтощени и останали почти без храна, хората се разположили на лагер до един поток близо до днешен Фърнис Крийк, а по–късно се преместили до един естествен кладенец, наречен впоследствие Бенетс Уел. Оттам изпратили двама двайсетгодишни младежи, Уилям Манли и Джон Роджърс, да търсят помощ, а другите останали да чакат до кладенеца.

Манли и Роджърс мислели, че ще стигнат до Лос Анджелес след няколко дена. Те обаче не знаели, че той се намира на около 300 километра в югозападна посока. След като вървели почти две седмици, двамата стигнали до долината Сан Фернандо, разположена на север от града. Там се снабдили с провизии и незабавно тръгнали обратно.

Когато се върнали в лагера след 25 дена отсъствие, не видели никакви признаци на живот. Манли стрелял във въздуха и един от мъжете се показал изпод един фургон. По–късно Манли писал: „Той вдигна високо ръце и извика: ‘Момчетата се върнаха. Момчетата се върнаха!’“ Тогава излезли и останалите, които от вълнение не можели да продумат и дума. Благодарение на Манли и Роджърс оцелели всички с изключение на един мъж, който напуснал лагера, за да намери изход от долината сам. Говори се, че на тръгване една жена се обърнала и казала: „Сбогом, долина на смъртта!“ И така долината получила името си.

Необикновена земя

Долината на смъртта, която е дълга около 225 километра и широка между 8 и 24 километра, е най–сухото, най–ниското и най–горещото място в Северна Америка. При Фърнис Крийк е била регистрирана температура на въздуха от 57°C a, а земята се е нагорещявала до 94°C — само 6°C под точката на кипене на водата на морското равнище!

В долината годишно падат средно по–малко от 5 сантиметра валежи, а някои години изобщо не вали. Близо до соленото езеро Бадуотър е най–ниската точка в цялото Западно полукълбо — 86 метра под морското равнище. Само на 140 километра от там се извисява 4418–метровият връх Уитни, който е най–високата точка в САЩ извън Аляска.

През 1850 г. при Солт Спринг били открити малки количества злато. В района били намерени също сребро, мед и олово. Из цялата долина  изникнали миньорски градчета, чиито имена имали интересно значение, като например „голяма жаба“, „зелена вода“ и др. Но когато рудата се изчерпала, градчетата запустели. През 1880 г. обаче там бил открит боракс (бяло кристално съединение, използвано в производството на сапун и на други продукти), което довело до най–успешния миньорски период в историята на долината. За да се превозва тази суровина до град Мохаве, до 1888 г. се извършвали изтощителни 270–километрови преходи с двойки петметрови вагони, теглени от осемнайсет мулета и два коня. От юни до септември обаче нямало доставки, понеже било твърде горещо както за хората, така и за животните.

Долината на смъртта била обявена за национален паметник през 1933 г. Постепенно територията му била разширена и днес обхваща 1,3 милиона хектара. През 1994 г. районът беше превърнат в Национален парк „Долината на смъртта“ — най–големият по рода си в континенталната част на САЩ.

Долината на смъртта гъмжи от живот

Човек с основание може да си помисли, че в Долината на смъртта няма живот. Но тя е обитавана или посещавана от стотици животински видове, много от които са активни през нощта предвид температурите през деня. Най–големите бозайници са величествените пустинни диви овни, които понякога слизат  от близките планини. В долината се срещат още бодливи свинчета, гущери, диви магарета, зайци, змии, койоти, прерийни лисици, прилепи, пуми, пустинни кенгурови плъхове, пустинни костенурки, ръждиви рисове, скунксове и язовци. Сред пернатите обитатели на долината има брегобегачи, гарвани, лешояди, лиски, пъдпъдъци, чапли, ястреби и стотици други видове.

Едни от най–издръжливите животни са кенгуровите плъхове. Те могат да прекарат целия си живот, без да изпият и капка вода! В един справочник се казва, че „тялото им преработва цялата вода, от която се нуждаят, за да оцелеят, от скорбялата и мазнините в сухите семена, които ядат“. А бъбреците им могат да концентрират урината до пет пъти повече от човешките. Тези малки гризачи живеят в дупки и избягват горещината на деня, като си търсят храна през нощта.

В долината виреят над хиляда вида растения. Индианците от племето шошони, които живеят там вече десет века, използват местните растения за храна и за изработването на различни инструменти. Ако знаеш какво да търсиш, казват те, ще намериш много храна в Долината на смъртта.

 Когато пустинята разцъфти

От време на време Долината на смъртта се покрива с килим от великолепни диви цветя. Те изникват от безбройните семена в почвата, които понякога с десетилетия чакат подходящата комбинация от влага и топлина, за да покълнат. Ботаникът Тим Кроасан, служител в националния парк, казва: „През много години [в долината] няма никаква растителност.“

Но през зимата в края на 2004 и началото на 2005 г. в Долината на смъртта имаше рекордно количество валежи — повече от три пъти над обичайното. В резултат на това изведнъж разцъфтяха над петдесет вида диви цветя, сред които върбинка, люляк, мак, орхидея, ралица и слънчоглед. Една посетителка описала уханието, което се носело в долината, като ухание в цветарски магазин. Разбира се, цветовете привличат пчели и други насекоми. Така че когато разцъфти, Долината на смъртта се изпълва и с жуженето на безброй насекоми с миниатюрни крилца.

Ако някога решиш да посетиш тази долина на противоположностите, се погрижи да разполагаш с надеждно превозно средство и с достатъчно вода. Ако пристигнеш по същото време като пчелите, вероятно ще искаш да вземеш и фотоапарата си. Роднините и приятелите вкъщи ще бъдат удивени да видят изобилието от живот, който кипи в Долината на смъртта.

[Бележка под линия]

[Текст в блока на страница 15]

Най–сухото, най–ниското и най–горещото място в Северна Америка

[Блок/Снимки на страница 17]

Риби в пустинята

В Долината на смъртта живеят четири вида невероятни малки риби от рода Кипринодон (Cyprinodon). Тези шестсантиметрови сребристи рибки прекарват зимата в летаргия на тинестото дъно на потоците и езерата, а когато пролетното слънце стопли водата, стават активни и започват да се размножават. Тогава мъжките придобиват блестящосин цвят и енергично защитават територията си от другите мъжки. Изгарящата лятна горещина обаче скоро пресушава повечето езерца и голяма част от рибите измират. Оцелелите трябва да живеят във вода, която става изключително солена и може да достигне температура 44°C.

[Източници]

Риби горе: © Neil Mishalov--www.mishalov.com; риби долу: Donald W. Sada Desert Research Institute

[Карти на страница 14]

(Цялостното оформление на текста виж в печатното издание)

Съединени американски щати

Калифорния

Национален парк „Долината на смъртта“

[Информация за източника на снимката на страница 15]

Мулета: Courtesy of The Bancroft Library/University of California Berkeley

[Информация за източника на снимката на страница 16]

Диви магарета: ©Joseph C. Dovala/age fotostock; пейзаж горе: © Neil Mishalov--www.mishalov.com; цветя: Photo by David McNew/Getty Images