Спасен от всичките си беди

РАЗКАЗАНО ОТ ЖАН–КЛОД ФРАНСОА

ПОРАДИ ОБУЧЕНАТА СИ ОТ БИБЛИЯТА СЪВЕСТ ПРЕКАРАХ СЕДЕМ ГОДИНИ В НАД ДЕСЕТ ЗАТВОРА. ВЪПРЕКИ СТРАДАНИЯТА, КОИТО ПОНЕСОХ, МОГА ДА КАЖА, ЧЕ СЪМ БЛАГОСЛОВЕН. НЕКА ДА ВИ ОБЯСНЯ ЗАЩО.

РОДЕН съм в Алжир, столицата на република Алжир, на 9 януари 1937 г. По онова време Алжир беше под френско господство и баща ми беше офицер във френската войска. Във връзка с работата си той пътуваше по няколко месеца до Египет, Ирак, Ливан и Сирия и така почти нямаше време за нас, петте си деца.

Обичах да ходя на училище и имах добри оценки. Но ме озадачаваха въпроси като: Защо умираме? Как е възможно да съществува злото, ако Бог е всемогъщ и добър? Не можех да получа задоволителни отговори на тези въпроси. Освен това копнеех да разбера как се е зародил животът. Дарвиновата теория за еволюцията ми изглеждаше като единственото разумно обяснение, затова след време станах атеист.

Най–после намирам отговорите!

През 1954 г. мой приятел на име Жорж, който беше станал Свидетел на Йехова, ми даде брошурата „Еволюцията срещу новия свят“ a. Прочетох я на един дъх. Освен че изобличаваше недостатъците на еволюционната теория, брошурата разкриваше, че данните от вкаменелостите потвърждават библейския разказ от книгата Битие, според който Бог създал всичко живо ‘според вида му’. (Битие 1:12, 25) Но все още нямах отговор на въпроса си защо съществува злото.

Жорж беше пионер, или целодневен проповедник, и отделяше много време, за да учи хората на Библията — книга, която никога не бях чел. Чудех се дали той не би могъл да отговори на моите въпроси. Отидох в малкия апартамент, където той живееше с други пионери, и получих отговор от Библията на много от въпросите си. След това започнах да изучавам Библията систематично, което ми носеше голямо удоволствие. Оттогава не съм спрял „да копая“ в Божието Слово в търсене на укрепващи вярата съкровища. (Притчи 2:1–5)

Започнах да посещавам и християнските събрания, които се провеждаха в мазето на един ресторант в центъра на град Алжир. Свидетелите ме посрещнаха сърдечно и постепенно започнах да посещавам редовно събранията. Веднъж беше съобщено, че ще има някаква сбирка на определена улица, и реших да отида. Там разбрах, че Свидетелите се събираха, за да проповядват от къща на къща. (Деяния 20:20) Все пак останах с тях и така започнах да участвам в службата.

Когато отидох за трети път на служба, разговарях сам с домакините. На една от вратите не можах да намеря в Библията стиха, който бях цитирал. Домакинът ми каза: „Младежо, първо ти се научи, пък после учи другите.“ След това затвори вратата. Стана ми много неприятно и седнах на една пейка да търся стиха. След няколко минути го открих и отидох отново при този мъж, за да му го покажа.

На 4 март 1956 г. се покръстих в символ на отдаването си на Бога. След шест месеца бях изправен пред сериозно решение. Дали да стана редовен пионер, или да приема работа  като учител във вътрешността на Алжир, което означаваше по–малко време за служба? Избрах да стана пионер.

Баща ми много се разгневи от моето решение и опря нож в гърлото ми, като ми нареди да се прибирам вкъщи всяка вечер. Каза ми още да не очаквам повече да ме храни, въпреки че имах намерение да покривам сам всички разноски. Така че сутрин излизах от къщи гладен, обядвах някъде навън с другите пионери и вечерта изяждах един сандвич, преди да се върна вкъщи.

Бомбардировки и куршуми

По това време Алжир беше в разгара на войната за независимост от Франция, поради което град Алжир беше бомбардиран постоянно и имаше жестоки репресии. Спомням си как един месец имаше над сто експлозии. Бомби избухваха в автобуси, заведения и стадиони. Беше предизвикателство да се ходи на служба. Хората се страхуваха да отварят вратите си и често имаше вечерен час, проверки за самоличност и обиски.

В неделя, 30 септември 1956 г., докато с няколко други пионери подреждахме мястото, където провеждахме събранията, в ресторанта над нас избухна бомба, която уби и осакати много хора. За щастие никой от нас не беше ранен. През декември проповядвахме с една сестра на оживена улица, когато една кола мина с пълна скорост и от отворените ѝ прозорци се изсипа дъжд от куршуми върху минувачите. Ние бързо влязохме в една сграда и бутнах сестрата на пода, след което и аз залегнах. Над главите ни рикошираха куршуми. След това всички бяхме много по–внимателни, когато проповядвахме.

Отказвам да нося оръжие

На 1 март 1957 г. получих призовка за военна служба. Тъй като съвестта ми като християнин не ми позволяваше да използвам оръжие, се молех за сили за срещата с властите. Молех се също да не се налага да се изправям пред баща си. За мое голямо облекчение ми беше наредено да се явя в град Лил (Франция), който беше далече от дома ни.

След шест дена пристигнах в Лилската цитадела, крепост от времето на крал Луи XIV, живял през XVII век. С помощта на Библията обясних неутралната си позиция на военните офицери, които след това наредиха да бъда хвърлен в затвора. Една сутрин пазачите ме изведоха насила от килията, претърсиха ме и намериха една малка Библия. Накараха ме да легна с лице към снега, хвърлиха Библията до мене, притиснаха ме в тила с приклада на пушката и ме държаха така в продължение на около трийсет минути. След това, за моя голяма радост, пазачите ми позволиха да задържа Библията и тя е в библиотеката ми до ден днешен. Но поради лошото отношение, което понесох през този ден, страдах от болки в стомаха години наред.

Няколко дена по–късно командирът ми прочете следния откъс от едно писмо, което беше получил от баща ми: „Той трябва да бъде принуден да се предаде. Пречупете решимостта му, ако се наложи.“ Тъй като не исках да направя компромис с вярата си, офицерът ме затвори в тъмна килия, където спях на дъска и се завивах с малко одеяло. Там нямаше тоалетна и ходех по нужда в ъгъла. Не можех да си мия ръцете, зъбите, нито паницата за храна. След две седмици бях изпратен в затвора Френ в Париж.

През следващите шест години четири пъти бях осъждан на затвор и лежах в четиринайсет затвора. Една зима бях затворен във Фонтевро, манастир от XII век в долината на река Лоара, който служеше като затвор. Притежанията ми бяха конфискувани при пристигането ми. Тъй като настоятелно молех да ми дадат Библията ми, пазачите ме хвърлиха в единична килия, където останах цял месец. Там ме нападна другият ми враг, студът, и получих кашлица, при която изхрачвах кръв.

След това ме преместиха в затвор с по–човешки условия, в Шато дьо Тюркан близо до Сомюр, където затворниците извършваха домакински задачи за съдебни служители в пенсия. Един от затворниците беше Ахмед Бен Белла, който по–късно стана президент на република Алжир. В продължение на няколко месеца имах възможността да му свидетелствам. Веднъж той ми каза: „Ти си родом от Алжир и си тук, защото отказваш да носиш оръжие срещу алжирците.“ Той ме уважаваше поради моята позиция.

 Укрепен чрез по–нататъшни изпитания

Здравето ми се влоши и лекарите ми казаха, че имам туберкулоза. Бях изпратен в санаториум в южна Франция, където няколко месеца бях на легло. Лекарят ми препоръча да се подложа на операция, за да извадят болния бял дроб, и аз се съгласих при условие, че мога да спазя библейската заповед да ‘се въздържам от кръв’. (Деяния 15:29) Лекарят се ядоса и отказа да направи операцията. Това се случи през шестата година, откакто бях лишен от свобода.

Трябваше да напусна санаториума насред зима и единствените дрехи, които имах, бяха тези на гърба ми. Но точно както изпратил Онисифор при апостол Павел, Йехова изпрати помощник и на мене — брат Адолф Гаратони, който ме приюти и беше „укрепваща помощ“ за мене. (Колосяни 4:11; 2 Тимотей 1:16–18) С негова помощ, както и с грижите на един лекар от южна Франция, здравето ми се подобри значително.

По това време имах някои сериозни разходи и се нуждаех от средства, за да ги покрия. Не знаех как ще се справя. Тогава един ден ме посети непозната госпожа, която ми каза: „Аз съм адвокатка. Президентът на Алжир, г–н Бен Белла, ме изпрати да Ви донеса това.“ Подаде ми един плик, в който имаше повече от достатъчно пари, за да покрия разходите си. От все сърце благодарих на Йехова, Онзи, ‘който слуша молитва’. (Псалм 65:2)

Големи привилегии и прекрасна партньорка

След като бях освободен от затвора, отново станах целодневен проповедник. В сбор Мелон, близо до Париж, се запознах с Андрѐ Морел, вдовица на 35–годишна възраст. Първият ѝ съпруг, който също бил Свидетел, загинал в автомобилна катастрофа. Оженихме се на 26 септември 1964 г. На 1 август 1965 г. бяхме назначени да служим като специални пионери. Макар че здравето на Андрѐ не е много добро, тя успя да служи целодневно 28 години!

През 1967 г. бях назначен като окръжен надзорник — пътуващ служител, който посещава и насърчава сборовете на Свидетелите на Йехова. Служихме в южна Франция от Бордо до Монако и една година в Париж. Не беше лесно да участваме в пътуващата служба поради здравословните си проблеми, но с помощта на Йехова можахме да служим по този начин на братята си в продължение на двайсет години, до 1986 г., когато отново станахме специални пионери.

Животът ми днес

Днес съм на почти седемдесет години и многократно имах възможност да видя как Йехова винаги дава сили на служителите си да издържат на трудностите. Разбира се, част от тази сила идва от изучаването на вдъхновеното от него Слово, което се опитвам да прочитам от кора до кора всяка година. (Исаия 40:28–31; Римляни 15:4; 2 Тимотей 3:16)

За нас с Андре е голямо насърчение да виждаме как хората откликват на добрата новина и отдават живота си на Йехова. През годините изпитахме неописуемата и неугасваща радост да видим как седемдесет от онези, с които изучавахме Библията, направиха точно това. Като гледам назад, имам чувството, че псалмистът е имал предвид нас, когато писал: „Страдащият извика и самият Йехова го чу. И от всичките му беди Той го спаси.“ (Псалм 34:6, НС)

[Бележка под линия]

[Снимка на страница 21]

В затвора Шато дьо Тюркан, близо до Сомюр

[Снимка на страница 23]

Със съпругата ми през 1967 г. и днес