Нещо по–трайно от изкуството

РАЗКАЗАНО ОТ РАКЕЛ КОИВИСТО

През 1950 г. идеята ми за паметник в чест на загиналите във Втората световна война спечели един национален конкурс. Година по–късно се състоя тържествената церемония по откриването на моя огромен гранитен паметник в град Тусула (Финландия), но аз не присъствах на нея. Нека обясня защо.

РОДЕНА съм през 1917 г. и бях най–малката от осемте деца в семейството ни. Живеехме в едно село в южната част на Финландия. Макар че бяхме бедни, се радвах на щастие и сигурност. Родителите ми бяха разумни хора и изпитваха страх от Бога, и ни научиха да ценим духовните неща. Баща ми беше купил една Библия, която всички вкъщи много уважавахме.

Като дете обичах да правя малки фигурки от дърво. Близките ми смятаха творбите ми за изключителни и ме насърчиха да уча изобразително изкуство. В крайна сметка молбата ми за Университета по приложни изкуства в Хелзинки беше приета. Това елитно училище, сърцето на творческия живот във Финландия, беше нещо невероятно за едно малко момиче от провинцията и аз изцяло се отдадох на обучението си. Когато завърших през 1947 г., си мислех, че ще мога да оставя нещо трайно след себе си.

Повратен момент

Но изведнъж целите ми рязко се промениха. Един ден сестра ми Ауне дойде при мене и развълнувано каза: „Намерих истината!“ Тя беше получила книгата „Нека Бог бъде верен“, издадена от Свидетелите на Йехова, но не бях особено впечатлена. Не след дълго забелязах, че едно момиче, с което бяхме състудентки, имаше същата книга. Когато ѝ се подиграх за книгата, тя ми отвърна: „Престани да се смееш! Тази книга ще ти помогне да разбереш Библията.“ Сдобих се с книгата и я прочетох на един дъх. Вече не се присмивах, а бях напълно убедена, че Свидетелите притежават истината. Осъзнах също, че Йехова Бог ми предлага нещо, което изкуството не може да ми предложи — вечен живот.

Когато се запознах със Свидетелите, те не ме поканиха на своите събрания. Затова си помислих, че събранията са само за членове. Така че поех инициативата и ги попитах дали мога да присъствам. Зарадвах се, като научих, че всеки е добре дошъл на християнските събрания. Посещаването на събранията засили вярата ми и реших да отдам живота си на Йехова. Изявих решението си  публично на 19 ноември 1950 г., когато двете със сестра ми бяхме покръстени. За наша радост другите ни четири сестри, както и скъпите ни родители, също станаха Свидетели след време.

Каква кариера да избера?

Докато изучавах Библията със Свидетелите, напредвах и в творческата си кариера. След като завърших образованието си, работих като асистентка на един професор по скулптура. Тогава, както споменах в началото, идеята ми за паметник в чест на загиналите във Втората световна война спечели националния конкурс. Смятах темата на творбата ми да бъде „Пътят, от който няма връщане“, което отразяваше променения ми възглед за войната. (Исаия 2:4; Матей 26:52) Аз обаче не присъствах на откриването на високата над 5 метра статуя, защото церемонията беше патриотична и не беше в съгласие с моите основани на Библията убеждения.

Репутацията ми като скулптор растеше все повече и станах известна, поради което получавах обещаващи предложения за работа. Въпреки това реших да определя кои са най–важните неща за мене. Макар че обичах работата си, желанието ми да помагам на другите в духовно отношение беше още по–силно. Затова през 1953 г. започнах да служа като пионер, както се наричат целодневните проповедници сред Свидетелите на Йехова.

Понякога ми казваха, че пропилявам таланта си. Но аз съзнавах, че всичките ми постижения като скулптор щяха да бъдат само временни. Дори гранитните паметници се разпадат след време. Но като пионер, можех да използвам времето си, за да помагам на другите да започнат да ходят по пътя към вечния живот! (Йоан 17:3) Въпреки това не изоставих скулптурата. От време на време обичах да правя малки фигурки за удоволствие и ги продавах, за да се издържам.

Преместване в провинцията

През 1957 г., след четири години пионерска служба в Хелзинки, бях поканена от клона на Свидетелите на Йехова във Финландия да служа в Яласярви — община в областта на Южна Остроботня. Там трябваше да служа заедно с Аня Кето, която беше по–млада от мене със седемнайсет години. Въпреки че не познавах Аня, с радост приех назначението и се преместих при нея. Ние двете бяхме единствените Свидетели в околността, затова почти винаги работехме заедно в службата. Скоро станахме неразделни приятелки.

Преместването ми в Яласярви означаваше отново да се върна към по–простия начин на живот, подобен на живота ми преди двайсет години, когато още не бях част от творческото общество на столицата. Зимите бяха много сурови и понякога трябваше да ходим в сняг до кръста. Живеехме в малка къщурка, която не можеше да се нарече луксозна. Носехме си вода от един поток наблизо и се случваше през нощта тя да се покрие с лед. Въпреки това имахме всичко, от което се нуждаехме. (1 Тимотей 6:8) Това бяха щастливи, изпълнени с дейности дни.

Заети с една възнаграждаваща дейност

В началото обаче усилията ни нямаха особен успех, тъй като местните жители бяха предубедени към нас. За да им помогнем да разберат повече за това, което вършехме, организирахме прожектирането на филми на Свидетелите на Йехова, като например „Обществото на новия свят в действие“ и „Щастието на обществото на новия свят“. Така те научиха повече за нас и нашата организация и можаха да видят положителните резултати от световната ни дейност. На тези прожекции присъстваха много хора.

При един такъв случай Еро Мурайнен, служещ като пътуващ надзорник сред Свидетелите на Йехова, прожектира филма „Обществото на новия свят в действие“ в една обществена зала. Дойдоха толкова много хора, че едва успях да си намеря място в един ъгъл. Трябваше да стоя права, на един крак, облегната на стената, защото на пода нямаше място за другия ми крак. След края на филма много от присъстващите дойдоха при нас и ни помолиха да ги посетим.

В някои ферми използвахме и един голям магнетофон, за да пускаме записи на библейски доклади. Веднъж бяхме обещали да направим това в седем часа вечерта в къщата на едно семейство, като цялото село беше  поканено на събирането. Рано сутринта тръгнахме с колелата си да проповядваме в друго село, на разстояние от около 25 километра, мислейки, че ще можем да се върнем навреме. Но когато тръгнахме обратно, пътят беше станал много кален от дъжда.

Колелата ни се покриха с толкова кал, че вече не можеха да се движат и трябваше да ги носим до вкъщи. Затова тръгнахме за уговорената среща едва късно вечерта, като със себе си носехме и тежкия магнетофон. Успяхме да пристигнем чак в десет часа. Бяхме сигурни, че всички са си тръгнали. Но за наша изненада, къщата беше пълна с хора от селото, които още ни чакаха! След доклада имаше оживено обсъждане. Когато най–сетне се прибрахме вкъщи, в ранните часове на сутринта, бяхме изтощени, но много щастливи!

Разстоянията между селата бяха огромни, затова Свидетелите в областта ни помогнаха да си купим кола — един стар руски автомобил. Това значително улесни проповедната ни дейност. След време колата ни стана известна, тъй като местният епископ предупреди хората от паството си да не ни приемат в домовете си. Той ни описал като две жени със синя кола. Неговите предупреждения веднага оказаха влияние на хората. Те искаха да знаят кои са тези две жени и защо са толкова опасни. Любопитството им допринесе за хубави разговори върху Библията. Думите на Исаия се оказаха верни: „Ни едно оръжие, скроено против тебе, не ще успее.“ (Исаия 54:17)

След време усилията ни дадоха плод. Започнахме да провеждаме събрания с една малка група заинтересувани всяка седмица. Постепенно групата ни нарасна и през 1962 г. беше образуван нов сбор с 18 вестители, повечето от които бяха жени. Две години по–късно двете с Аня бяхме прехвърлени в община Юлистаро, която се намира в същата област.

Вдъхновяваща природа

Наслаждавахме се на красотата и спокойствието на природата в новото си назначение, но най–много се радвахме на хората. Повечето бяха гостоприемни и приятелски настроени. Разбира се, някои бяха силно религиозни и големи патриоти и понякога реагираха грубо. Но други изпитваха дълбоко уважение към Библията. Често, когато изкарвахме Библията, жените спираха домакинската си работа, за да ни изслушат, а мъжете сваляха шапките си — нещо, което иначе правеха рядко. Когато изучавахме Библията с някого, се случваше всички от дома, дори съседите, да дойдат и да присъстват на изучаването.

Искрените и честни хора, които срещах в службата, вдъхновяваха работата ми като скулптор. Когато имах свободно време, обичах да взема малко глина и да работя върху нея. Тъй като винаги съм се радвала на очарователните и забавни черти на характера на хората, повечето ми скулптури изобразяваха хора. Много от тях бяха на жени, които вършат домакинска работа. В едно списание се казваше за фигурките ми: „Те излъчват топлината на земята и спокойствие, съчетани с хумор и уравновесеност ... Фигурките са резултат от топлата  привързаност към хората и отличните творчески умения на скулптура.“ Въпреки това се стараех изкуството да не отнема много от времето ми. Твърдо се придържах към решението си да служа на Йехова целодневно.

През 1973 г. получих предложение за работа, което не можех да откажа. Помолиха ме да направя голям глинен релеф за новото фоайе на финландския клон на Свидетелите на Йехова във Ванта. За тема на работата ми бяха избрани стиховете от Псалм 96:11–13. Бях много щастлива, че мога да използвам уменията си за възхвала на Йехова!

Тъй като по–време на пионерската си служба, бях творила главно за удоволствие, се изненадах много, когато в края на 70–те години ми беше отпусната пенсия като скулптор. Бях благодарна за финансовата подкрепа, разбира се, но си мислех: „Това ли е всичко, което щях да постигна, ако бях отдала живота си на изкуството — малко повече пари, за да се радвам на по–спокоен живот след пенсионирането си?“ Колко незначително беше това в сравнение с наградата на вечния живот! (1 Тимотей 6:12)

Обратно в града

През 1974 г. настъпи голяма промяна в живота и службата ни. Получихме ново назначение в Турку, един голям град. По онова време там се строяха много нови апартаменти и поради прилива на хора имаше нужда от вестители на Царството. В началото не се радвахме особено на новото си назначение в големия град. Да проповядваме на хората в града изглеждаше по–трудно, защото много от тях реагираха с безразличие. Но постепенно се приспособихме към новия си район и открихме много хора, които ценяха истините от Библията.

През годините двете с Аня имахме привилегията да помогнем на повече от 40 души да отдадат живота си на Йехова. Само каква радост за сърцата ни са тези духовни деца! (3 Йоан 4) През последните години здравето ми започна да се влошава, но изпитвам още по–пълно подкрепата на Йехова, любовта на сбора и „укрепващата помощ“ на Аня, скъпата ми партньорка в пионерската служба. (Колосяни 4:11; Псалм 55:22) Когато се запознахме с Аня преди 50 години, никоя от нас не можеше да предположи, че партньорството ни в службата ще продължи цял живот.

Една известна поговорка гласи: „Животът е кратък, изкуството — вечно.“ Но аз не живях според тези думи. Съгласна съм с думите на апостол Павел от 2 Коринтяни 4:18: „Видимите неща са временни, а невидимите са вечни.“ Всичко, на което се радвах като скулптор, „видимите неща“, бяха временни. Те в никакъв случай не могат да се сравнят с радостните моменти, които изпитах в службата за Йехова, и не могат да осигурят вечен живот. Толкова съм благодарна, че отдадох живота си на ‘невидимите неща’, които са по–трайни от изкуството!

[Снимка на страница 19]

Докато работех върху гранитния паметник

[Снимка на страница 21]

С Аня (отляво) през 1957 г.

[Снимка на страница 22]

С Аня (отдясно) днес