„Йехова, моля те, позволи ми да ти служа!“

РАЗКАЗАНО ОТ ДАНИЕЛ ХОЛ

Като малка, обичах да ходя на гости при баба, която живееше близо до нас. Всеки следобед тя си почиваше по малко. Понякога се случваше да я посетя по това време. Тогава ние сядахме заедно на леглото и тя ми четеше библейски разкази. Баба често ми казваше: „Никога не забравяй, че Йехова те обича. И ако ти също го обичаш, той винаги ще се грижи за тебе.“ Нейните думи се запечатаха дълбоко в ума и сърцето ми.

БАБА почина през 1977 г., когато бях на четири години. Тя беше Свидетелка на Йехова, каквито бяха и всички роднини на баща ми в нашия роден град Моуи (Австралия). Моите родители не бяха Свидетели, но татко беше благоприятно настроен към тях. По–късно семейството ни се премести в Тинтенбар — малък град близо до крайбрежието на Нов Южен Уелс. Там, заедно с моя по–голям брат, Джейми, и с татко от време на време посещавахме събранията на Свидетелите на Йехова.

Когато бях на осем години, родителите ми се разделиха. Татко се върна в Моуи, а аз и Джейми останахме с мама. Тя не се интересуваше от Библията и не искаше ние да посещаваме събранията на Свидетелите на Йехова. Това много ме натъжи. Думите на баба бяха дълбоко  вкоренени в сърцето ми. Аз знаех, че обичам Йехова! И исках да му служа. Така че се помолих на Йехова и му казах, че и аз съм една от неговите Свидетели. Джейми беше на същото мнение.

Изпитания в училище

Скоро след това един от преподавателите ми в училище помоли всяко дете в нашия клас да каже своето име и религията, която изповядва, за да запише това в дневника. Когато беше ред на Джейми, той каза със силен и ясен глас: „Свидетел на Йехова.“ Учителят спря и го помоли да повтори отговора си. Брат ми го направи. Тогава учителят отвърна: „Не мисля, че е така, но ще си поговорим по–късно.“ Когато дойде и моят ред, аз също заявих: „Свидетелка на Йехова.“ Видимо раздразнен, учителят извика директора.

Директорът строго каза: „Пред мене са приемните ви документи за това училище и виждам, че родителите ви не са вписали, че сте Свидетели на Йехова.“ Ние му отговорихме с уважение: „Но това е религията, която изповядваме.“ Както той, така и учителят, никога не повдигнаха въпроса отново.

В училище се опитвах да споделям своето ограничено познание за Библията със съучениците си. Тъй като вземах със себе си „Моята книга с библейски разкази“ a, от време на време имах възможност да чета от нея на едно момиче, което вярваше в Бога. Но понеже се опитвах да живея в съгласие с християнските стандарти, аз никога не бях много популярна и понякога се чувствах много самотна.

Аз често се молех горещо на Йехова и затова той стана моя най–добър приятел. Всеки ден след училище сядах на леглото си и казвах на Йехова какво се беше случило през този ден, чак до най–малката подробност. Често плачех. Със сълзи на очи аз се молех: „Йехова, моля те, позволи ми да ти служа заедно с твоя народ!“ След молитва винаги се чувствах много по–добре.

Укрепващо писмо

Когато бях на десет години, Джейми отиде да живее при татко в Моуи. Тогава се почувствах още по–изолирана от духовните неща. Но когато бях на гости при едни съседи, намерих няколко списания, издадени от Свидетелите на Йехова. Веднага запомних адреса на местния клон и побързах да отида у дома, за да го запиша. Изпратих до клона едно прочувствено писмо, в което обясних в какво положение се намирам и помолих за духовна помощ. Когато в отговор получих едно трогателно писмо от две страници, написано специално за мене, аз отново се просълзих. Това ми доказа, че съм ценна в очите на Йехова!

Писмото ме насърчаваше да подражавам на вярата на малкото израилско момиче, което служело на Нееман, предводителят на сирийската армия в библейски времена. Въпреки че била пленница и живеела далече от своята родина, тя останала близо до своя Бог, Йехова. И тъй като говорела смело за своята вяра, тя доказала, че е истинска негова свидетелка. (4 Царе 5:1–4)

Писмото от клона добавяше: „Понеже си още малка, ти можеш да служиш на Йехова, като бъдеш послушна на родителите си и като бъдеш старателна в училище. Освен това трябва да се държиш близо до Йехова чрез молитва и изучаване.“ Писмото казваше в заключение: „Даниел, не забравяй, че независимо къде живеем, Йехова е винаги близо до нас. Сигурни сме, че ти вярваш в това.“ (Римляни 8:35–39) Това писмо, сега вече е старо и овехтяло, но винаги стои в Библията ми. Често го четях през годините и всеки път плачех.

Скоро след това дойде друго писмо, в което се казваше, че баща ми се е погрижил да ми бъдат изпращани списанията „Стражева кула“ и „Пробудете се!“ по пощата. Много се зарадвах за това! Вече получавах редовна порция духовна храна. Щом пристигнеше следващият брой, аз го прочитах от началото до края. Все още пазя своите първи броеве на тези прекрасни списания. Горе–долу по същото време един старейшина от местния сбор започна да  ме посещава. Макар че бяха кратки, неговите посещения бяха много насърчителни.

Промени, които допринесоха за напредъка

Въпреки моята по–добра ситуация в духовно отношение, все още копнеех да се покланям свободно на Йехова. Затова, когато станах на тринайсет години, попитах мама дали може да живея при татко. Аз обичах много майка си, както и тя мене, но бях решена да служа на Бога. Когато тя се съгласи, аз се върнах в Моуи и започнах да изучавам Библията с местния сбор. Освен това ние с Джейми посещавахме всички събрания, тъй като татко ни разрешаваше. Местните Свидетели правеха всичко възможно, за да ни помагат. С Джейми бързо напреднахме духовно и по–късно се покръстихме с разлика само от няколко месеца. Най–после получих отговор на молитвата си от детството. Аз служех на Йехова заедно с неговия народ!

Междувременно аз развих близки отношения с чичо ми и леля ми, Филип и Лорейн Тейлър, които също бяха в сбор Моуи. Те се отнасяха към мене като към своя дъщеря. След време те се преместиха на остров Бугенвил (Папуа–Нова Гвинея), за да служат там, където нуждата от проповедници на Царството беше по–голяма. Когато ме поканиха да отида с тях, аз приех предложението им без да се колебая. Въпреки че бях едва на петнайсет години, татко и мама ми позволиха да отида.

В Бугенвил продължих образованието си задочно и през по–голямата част от времето бях на проповедна служба. Само каква радост беше да работя заедно с мисионери и пионери! Местните жители бяха несъмнено най–смирените хора, които съм срещала някога, и много от тях имаха силно желание да изучават Библията.

По–късно през същата година избухна политически конфликт и стана твърде опасно да остана в страната. Беше ми много тъжно, че се налагаше да напусна този малък остров и неговите прекрасни жители. Когато малкият самолет, с който щях да отпътувам, излиташе, чичо Филип стоеше на пистата и ми махаше за довиждане. Плачейки, безгласно помолих Йехова да ми позволи един ден да служа като мисионерка в чужда страна.

Получавам отговор на още молитви

Върнах се в Австралия и след като завърших гимназията, отидох на стаж в една юридическа фирма. Междувременно баща ми се ожени отново и се грижеше за голямото си ново семейство със заварени деца. Джейми живееше с мама. За известно време се местех ту при единия, ту при другия си родител. Животът ми изглеждаше много сложен. Трябваше да го опростя и да се съсредоточа върху духовни цели. Така че през 1994 г. започнах целодневна служба като пионерка в Моуи.

Отново бях щастлива. Моите приятели бяха младежи в сбора, които имаха духовна нагласа, и много ме подкрепяха. Всъщност през 1996 г. се омъжих за един от тях — Уил — любезен, мил и смирен мъж, който е истински подарък от Йехова.

Ние свикнахме с брачния живот и изглеждаше, че щастието ни е пълно. Един ден Уил се върна у дома, след като беше на служба с пътуващия надзорник, който посещаваше сборовете в нашата област. След като ме помоли да седна, той ме попита: „Готова ли си да се преместим, за да помагаме на друг сбор?“ Вътре в себе си веднага се съгласих, но шеговито попитах: „Къде? Във Вануату? Или във Фиджи?“ Когато Уил отговори „В Моруел“, аз отвърнах „Та това е в нашия квартал!“. И двамата започнахме да се смеем и веднага се съгласихме, че ще се радваме да се преместим в съседния сбор, за да служим като пионери.

Следващите три години в Моруел бяха щастливи и резултатни. Тогава дойде друга изненада. Получихме покана от клона в Австралия да служим като специални пионери. Къде бяхме назначени? В Източен Тимор — малка държава в източния край на Индонезийския архипелаг. Очите ми се насълзиха. Благодарих на Йехова, за това, че отговори на всичките ми молитви. Той не само ме прие за своя Свидетелка, но ето че заедно със съпруга си можех да му служа в чужда страна.

Служба в чужда страна

Пристигнахме в столицата Дили през юли 2003 г. Сбор Дили —  единственият в страната — се състоеше от тринайсет специални пионери от Австралия и шепа местни Свидетели. Братята и сестрите в Източен Тимор бяха много бедни, повечето от тях бяха изгубили притежания и членове на семейството си в продължилата 24 години гражданска война, която свърши през 1999 г. Освен това много от тях издържаха силно противопоставяне в семейството, поради новата си вяра. Но въпреки техните изпитания и бедност, те бяха духовно богати и щастливи. (Откровение 2:8, 9)

Ние разбрахме, че повечето жители на Източен Тимор имат страх от Бога и уважават Библията. Всъщност скоро имахме повече библейски изучавания, отколкото можехме да водим! След известно време някои от хората, с които изучавахме в началото, служеха заедно с нас, като наши покръстени братя и сестри. За нас беше огромна радост да видим техния духовен напредък.

След това през 2006 г. в Дили отново настъпи хаос. Напрежението между различните етнически групи прерасна във война. Много домове бяха ограбени или изгорени до основи и някои от местните Свидетели потърсиха убежище в домовете на специалните пионери. Къщата и двора ни се превърнаха във временен бежански лагер и по едно време с нас живееха почти сто души! Големият ни навес за колата стана кухня, трапезария и временна Зала на Царството.

Въпреки че се чуваха стрелби и наоколо избухваха гранати, нашият пионерски дом беше пристан на мира. Всички ние чувствахме, че Йехова ни закриля. Започвахме всеки ден с групово обсъждане на стих от Библията. Събранията бяха провеждани както обикновено. Освен това изучавахме Библията със заинтересуваните хора.

С течение на времето стана ясно, че щеше да бъде опасно Свидетелите, родени в източната част на страната, да останат в Дили. Така че отговорните братя решиха да сформират нова група в Баукау, вторият по големина град, разположен на три часа път източно от Дили. Ето защо с Уил получихме ново назначение.

Пристигнахме в Баукау през юли 2006 г., почти три години след деня, в който дойдохме в Източен Тимор. Нашата нова група се състоеше от четири специални пионери и шест местни Свидетели. Братята и сестрите бяха изоставили всичките си притежания в Дили, но въпреки всичко не бяха загубили големите си усмивки. Ние наистина се възхищавахме на техния лоялен и самопожертвувателен дух!

С Уил все още служим в Баукау. Ние обичаме назначението си и гледаме на него като на още една благословия от Йехова. Когато си припомням миналото, разбирам, че баба беше права. През всички тези години Йехова постоянно се грижеше за мене. Затова винаги му благодаря, че ми позволи да се радвам на привилегията да му служа заедно с неговия народ. Освен това с нетърпение очаквам да видя баба си отново, когато бъде възкресена. Тогава ще мога да ѝ благодаря, че ми даде ключа, който отвори вратата към един истински щастлив и възнаграждаващ живот.

[Бележка под линия]

[Снимка на страница 26]

С баба

[Снимка на страници 28, 29]

С моя съпруг Уил