Кога за първи път чух името на Йехова

РАЗКАЗАНО ОТ ПАВОЛ КОВАР

Едва успяхме да стигнем до едно временно убежище по време на силната бомбардировка. Когато бомбите зачестиха и убежището ни се разтресе, един от другите затворници започна да се моли на глас: „О, Йехова, спаси ни! Заради святото си име, моля те, спаси ни!“

ТОВА се случи на 8 януари 1945 г., докато бях военнопленник в австрийския град Линц. В убежището бяхме общо около двеста и петдесет души и всички оцеляхме по време на бомбардировката. Когато накрая излязохме навън, всичко наоколо беше разрушено. Искрената молитва, която чух, се запечата дълбоко в ума ми, макар че така и не разбрах кой я беше изрекъл. Преди да обясня как след време научих кой е Йехова, нека да ви разкажа накратко за себе си.

Роден съм на 28 септември 1921 г. в една къща близо до село Крайне в западната част на Словакия, която тогава беше част от Чехословакия. Родителите ми бяха протестанти и гледаха сериозно на своята религия. Обикновено в неделя сутрин баща ми четеше на глас от семейната Библия, а майка ми и ние, четирите деца, слушахме внимателно. Въпреки това не си спомням татко някога да е използвал името Йехова. В нашия край живеехме просто, но бяхме доволни с малкото, което имахме.

Избухването на Втората световна война през 1939 г. вся страх у хората. Мнозина добре помнеха страданията, причинени от Първата световна война около двайсет години по–рано. През 1942 г. бях призован за служба в словашката армия. Въпреки че официално Словакия беше на страната на Германия, през август 1944 г. беше направен опит за възстановяване на демокрацията. Когато този опит се провали, бях сред хилядите словашки войници, които бяха пленени и отведени в териториите, контролирани от германците. Така попаднах в Гузен, подразделение на разположения наблизо небезизвестен концентрационен лагер Маутхаузен край град Линц.

 Военнопленник

Бяхме назначени да работим в един завод за самолети недалече от селцето Санкт Георген ан дер Гузен. Там работех в една дъскорезница. Получавахме съвсем малко храна, а през януари 1945 г., когато нацистите започнаха да губят битки на всички фронтове, дажбата ни дори беше намалена. Единственото топло ястие, което получавахме, беше малко супа. Всяка сутрин идваха работници от главния лагер в Маутхаузен. Пазачите често пребиваха до смърт затворниците, които бяха твърде слаби да работят. По–късно други затворници хвърляха телата в една вагонетка и я откарваха в крематориума.

Въпреки страданията, които понасяхме, не губехме надежда, че войната скоро ще свърши. На 5 май 1945 г., четири месеца след бомбардировката, описана в началото, се събудих от силен шум и излязох на двора. Пазачите ги нямаше, оръжията бяха струпани на куп, а портите бяха широко отворени. На другия край на поляната се виждаше съседният лагер. Освободените затворници излизаха от него като пчели от горящ кошер. Но с новополучената свобода започна жестоко отмъщение. Последва ужасно клане, което все още е запечатано в ума ми.

Затворниците си отмъщаваха, като пребиваха до смърт каповците — затворници, които сътрудничеха на пазачите в затвора. Често каповците бяха дори по–жестоки от самите пазачи. Видях един затворник да пребива до смърт един от каповците, крещейки: „Той уби баща ми. Ние оцеляхме тук заедно, а само преди два дни той го уби!“ До вечерта поляната беше покрита със стотици мъртви тела, както на каповци, така и на други затворници. По–късно, преди да напуснем мястото, обиколихме лагера и разгледахме средствата за екзекуция и по–специално газовите камери и пещите.

Научавам за истинския Бог

Върнах се у дома в края на май 1945 г. Междувременно моите родители не само бяха научили Божието име, името, което бях чул в убежището, но и бяха станали Свидетели на Йехова. Скоро след като се върнах, срещнах Олга, младо момиче, което обичаше Бога, и една година след това се оженихме. Нейната пламенност за библейската истина ме подтикна да продължа да уча за Йехова. На един от последните конгреси преди новият комунистически режим да забрани нашата проповедна дейност през 1949 г., Олга и аз, заедно с още петдесет души, бяхме покръстени в река Вах в град Пиещяни. След време ни се родиха две дъщери, Олга и Власта.

Ян Себин, Свидетел на Йехова, който беше помогнал отново да бъде организирана проповедната дейност след Втората световна война, беше чест гост в дома ни и мой близък сътрудник в службата. Въпреки увеличаващото се преследване от страна на комунистите, ние продължавахме да проповядваме. Дискретно заговаряхме хората за библейската истина и не след дълго започнахме много библейски изучавания. Когато Ян напусна областта, с моята съпруга продължихме да водим тези изучавания. Години след това на нашите конгреси срещахме тези скъпи за нас хора заедно с техните деца и внуци. Каква огромна радост ни носеше това!

Специална служба

През 1953 г. много от Свидетелите, които ръководеха проповедната дейност, бяха хвърлени в затвора. Затова бях помолен да помогна в проповедната дейност в една област на около сто и петдесет километра от  нашия дом. Всяка втора седмица, след като свършвах работа в събота следобед, се качвах на влака от град Нове место над Вахом до град Мартин, разположен в централната част на северна Словакия. Там учех различни хора на библейската истина до късно вечерта и през цялата неделя, вечерта се връщах в Нове место. Обикновено пристигах там около полунощ и отсядах при едно гостоприемно възрастно семейство до сутринта. След това директно отивах на работа, а при семейството си в село Крайне се връщах в понеделник вечерта. През дните, когато отсъствах от дома, Олга се грижеше за нашите дъщери.

След това през 1956 г. бях поканен да служа като окръжен надзорник — задача, която включваше това да посещавам сборовете в нашата област, за да ги насърчавам в духовно отношение. Тъй като много от братята, които служеха като окръжни надзорници, по това време се намираха в затвора, реших, че трябва да приема тази отговорност. Със съпругата ми бяхме уверени, че Йехова ще помогне както на мене, така и на семейството ни.

Според закона, създаден от комунистите, всеки гражданин на страната трябваше да има светска работа. Правителството гледаше на безработните като на паразити и ги изпращаше в затвора. Затова продължих да работя. Два пъти в месеца прекарвах почивните дни със семейството си, като заедно участвахме в духовни и други дейности, а през останалите почивни дни посещавах някои от шестте по–близки сбора в окръга.

Издаване на литература по време на забраната

Окръжните надзорници имаха отговорността да се грижат за това всеки сбор в окръга да има библейска литература. Първоначално списанията се преписваха на ръка или с помощта на пишеща машина. По–късно започнахме да получаваме филмови негативи на списанието „Стражева кула“, които изпращахме на сборовете, а те размножаваха списанията на фотографска хартия. Тъй като купуването на големи количества хартия можеше да събуди подозрения, тези, които я набавяха, трябваше да бъдат смели и предпазливи.

Брат Щефан Хучко харесваше този вид работа и я вършеше с голяма пламенност, поради което стана много умел в това. Веднъж Щефан отишъл да купи хартия от един фотографски магазин, който се намирал далече от града, в който живеел. Тъй като в момента там нямало фотографска хартия, той се приготвил да си тръгне. Тогава видял добронамерената продавачка, която по–рано му била обещала да поръча хартия. Щефан щял да я заговори, но видял един полицай да влиза в магазина. В този момент продавачката го забелязала и радостно му казала: „Господине, Вие сте късметлия. Хартията, която поръчахте, е тук.“

Щефан бързо помислил и отговорил: „Съжалявам госпожо, но вероятно ме бъркате с някого. Аз искам само една фотографска лента.“

Щефан се върнал при колата си, но решил, че не може да тръгне без скъпоценната хартия, за която бил дошъл. Затова по–късно, след като си свалил палтото и шапката и малко променил външния си вид, се върнал в магазина, отишъл направо при продавачката и казал: „Бях тук преди една седмица и ми обещахте да поръчате фотографска хартия. Дали поръчката вече е пристигнала?“

Продавачката отговорила: „Да, поръчката Ви е тук. Но знаете ли, преди малко дойде един мъж, който много приличаше на Вас. Невероятно е, сякаш беше вашият брат близнак!“ Щефан бързо взел всичката хартия и излязъл, като благодарил на Йехова за това, че я осигурил.

През осемдесетте години на двайсети век започнахме да използваме циклостил и малки печатарски преси, за да произвеждаме библейска литература в различни мазета и други тайни места. След време броят на отпечатаните  екземпляри от всяко списание, както и от книгите и брошурите, доближи и дори надхвърли броя на Свидетелите.

Нежелани посещения

Веднъж през шейсетте години на миналия век ми беше казано да се явя пред военния отдел на предприятието, за което работех. Трима мъже в цивилни дрехи ме разпитваха: „От колко време се срещаш със Свидетелите на Йехова? С кого се срещаш?“ Тъй като не им дадох конкретни имена, ми казаха, че ще ме потърсят отново. Това беше първата ми среща с представители на Държавна сигурност, или тайната полиция.

Скоро след това бях изведен от работното си място и бях заведен в участъка. Там един мъж ми даде празен лист хартия и ми каза да напиша имената на други Свидетели. Когато той след около един час се върна, листът все още беше празен и обясних, че не мога да предоставя никакви имена. Същото се повтори и на следващата седмица, но тогава ме биха, а когато си тръгвах ме изхвърлиха с ритници по коридора.

След това за една година ме оставиха на спокойствие. После полицията изпрати при мене един мъж, с когото бяхме заедно в нацисткия концентрационен лагер. Той ми каза: „Трябва да променим подхода си към вас. Когато вкараме в затвора един Свидетел на Йехова, се появяват петима нови.“ Това, което се опитваше да постигне правителството, беше да има поне известен контрол над работата ни. Но аз бях решен да не им давам информация, която да им помогне да осъществят плановете си.

Бях сред тези, които в продължение на много години имаха чести срещи с представители на Държавна сигурност. Понякога се отнасяха към нас като към приятели, а понякога хвърляха някои от нас в затвора. За щастие аз никога не попаднах в затвора, но нежеланите ми срещи с полицията продължиха чак до 1989 г., когато комунизмът в Чехословакия падна.

Няколко седмици след падането на комунизма ме посети един високопоставен член на Държавна сигурност от Братислава. Той се извини за причиненото безпокойство в миналото, като ми каза: „Ако зависеше от мене, никога нямаше да ви безпокоим.“ След това от колата си извади две торби с компоти и ми ги даде като подарък.

Йехова е яка кула

Въпреки че по време на първите ми четирийсет години като Свидетел на Йехова имаше забрана върху дейността ни, се радвах на щастлив и възнаграждаващ живот. Това, което преживяхме с другите братя и сестри през тези години, ни сближи още повече. Ние много ценяхме тези приятелства и разчитахме на това, че можем да си имаме доверие един на друг.

През март 2003 г. преживях огромна загуба, когато съпругата ми Олга почина. Тя беше верен другар по време на целия ни съвместен живот. През всичките тези години бяхме заети заедно в християнската служба. Сега продължавам да служа като християнски старейшина в нашия сбор и съм зает с това да търся хора, които искат да научат библейската истина. Името Йехова, което чух в едно убежище по време на Втората световна война, продължава да бъде яка кула за мене. a (Притчи 18:10)

[Бележка под линия]

[Снимка на страница 12]

През 1942 г., докато служех в словашката армия

[Снимка на страница 12]

По–късно бях хвърлен в затвора в Гузен (показан на голямата снимка)

[Източник]

© ČTK

[Снимка на страница 12]

Всяка неделя сутрин баща ми ни четеше от Библията

[Снимка на страница 13]

На нашата сватба през 1946 г.

[Снимка на страница 15]

С Олга, малко преди да почине