Как престанах да обичам войната

РАЗКАЗАНО ОТ ТОМАС СТЮБЕНВОЛ

РОДЕН съм на 8 ноември 1944 г. в Ню Йорк. Израснах в Южен Бронкс, квартал, който по онова време беше разделен на етнически райони. Като дете прекарвах много време на улицата и бързо се научих да уважавам териториите на отделните етнически банди. Хората се страхуваха от тези банди поради престъпленията, които вършеха, както и поради насилническия им нрав.

На 12–годишна възраст и аз вече бях в банда. Наричахме се „Черепите“. С момчетата ограбвахме товарни вагони, като вземахме кашони с фъстъчено масло и различни храни. Бандите от по–големи момчета бяха много по–безочливи. Между тях често имаше кървави сблъсъци. Веднъж един мой добър приятел беше убит с нож пред очите ми.

Очарован съм от войната

Членуването в банда не ме правеше особено щастлив. След време исках просто да се махна от града. Вуйчо ми Еди беше участвал в корейската война и беше служил в морския пехотински корпус, който е клон на американските въоръжени сили. Начинът, по който вуйчо ми описваше морската пехота, ме очарова. Той ми каза, че всеки пехотинец е дисциплиниран водач и корав войник, обучен да действа решително. Девизът на морските пехотинци — „Semper fidelis“, което в превод от латински означава „винаги верен“ — подчертава стриктния им устав на вярност и отдаденост. Не след дълго единственото, което исках, беше да стана опитен морски пехотинец.

На 8 ноември 1961 г. навърших 17 години и още на същия ден се записах в морската пехота. За по–малко от четири месеца преминах през военния тренировъчен лагер и вече бях морски  пехотинец. Така започна единайсетгодишната ми кариера в армията.

Станах войник в мирно време. Въпреки това, като морски пехотинец, непрекъснато бях обучаван. Бях изпратен първо в Оаху (Хавайските острови), където за две години получих интензивна подготовка по пехотна тактика и водене на партизански боеве. Станах много точен стрелец и можех да улуча 25–сантиметрова мишена от около половин километър. Обучението ми включваше също бойни изкуства, използване на експлозиви, ориентиране по карта, разрушаване и комуникации. Наслаждавах се на всеки миг.

След Хавайските острови прекарах шест месеца в Япония на мисия за охраняването на подводни оръжия във военноморската въздушна база Ацуги. Скоро започнаха военните действия между САЩ и Северен Виетнам и аз бях назначен в един пехотински отряд на американския самолетоносач „Рейнджър“. От залива Тонкин нашият кораб се присъедини към бомбардировките над Северен Виетнам. Най–накрая настъпи моментът да се бия в истинска война. И все пак си мислех, че като служа на кораб, изпускам от същинските боеве.

Реалността на войната

През пролетта на 1966 г., още докато бях на самолетоносача „Рейнджър“, бях уволнен с почести след четири години военна служба. На мое място повечето войници щяха с радост да се върнат у дома и да избегнат кървавата баня, която предстоеше. Но аз бях станал предан морски пехотинец, професионален войник, и нямах никакво намерение да напускам. Затова реших да се запиша повторно.

Исках да се бия. Именно за това бях обучен. Така че се записах като доброволец в пехотата. Нямаше значение къде ще ме изпратят, стига да можех да служа като морски пехотинец. Целта на живота ми беше да съм добър пехотинец и войната се превръщаше в мой бог.

През октомври 1967 г. бях изпратен във Виетнам. Нетърпелив и развълнуван, бързо попаднах на фронта в провинцията Куанг Чи. След по–малко от един ден вече участвах в кървава битка. Навсякъде около мене мъже бяха убивани и ранявани. Виждах как вражеските куршуми удрят земята, вдигайки прах. Освен няколкото храста наоколо нямахме никакво друго прикритие. Тогава просто започнах да стрелям, беше ужасно, мислех, че ще умра. Накрая битката свърши. Аз оцелях, за разлика от мъжете, чиито тела помогнах да приберем.

През следващите двайсет месеца участвах в най–ожесточените битки от войната във Виетнам. Седем дни в седмицата и почти 24 часа в денонощието стрелях или се пазех да не бъда застрелян, устройвах засади или попадах в засада. Почти през цялото време участвах в престрелки, прикривайки се в дупки в земята, които бързо се превръщаха в кални ями, щом завалеше. Понякога беше студено и непоносимо трудно. В такива дупки ядях и спях.

Мисиите за откриване и унищожаване на врага ме отвеждаха навътре във влажната джунгла и извън нея, като непрекъснато съществуваше опасността зад гъстата растителност да ни причакват вражески войници. Понякога часове наред около мене непрекъснато се изсипваше артилерийски огън. В една битка близо до Ке Сан около три четвърти от мъжете в моя взвод бяха ранени или убити, като само тринайсет от нас останаха невредими.

На 30 януари 1968 г. се намирах в една военна база, където за пръв път от цяла година спях в палатка. Но относителното ми  удобство беше прекратено, когато рано сутринта се събудих от оглушителната експлозия на минохвъргачен снаряд. Бях ранен — няколко парчета от шрапнел бяха заседнали в рамото и в гърба ми. През онази сутрин врагът беше започнал масирано нападение.

Заради раните си бях награден с военния орден „Пурпурно сърце“, но те не бяха достатъчно сериозни, за да ме спрат да се бия. Лекарите бързо извадиха парчетата от шрапнела и не след дълго вече пътувах към град Хюе, където се водеше една от главните битки във войната. Там действах като същинска машина за убиване. Убиването на врага изобщо не ме притесняваше. В продължение на трийсет и два дни, когато не спях, обикалях от къща на къща, за да търся и унищожавам врага.

По онова време не изпитвах никакви угризения на съвестта. Мислех си: „Та нали вражеските войници избиват хиляди невинни мъже, жени и деца в град Хюе! Улиците са осеяни с хиляди трупове. Навсякъде има скрити бомби, дори под някои от труповете. Непрекъснато сме под заплахата от вражески снайперисти.“ Нито едно от тези неща не ме възпираше. Бях убеден, че е правилно да убивам врага.

Неестествено влечение към войната

Малко след битката при Хюе приключи тринайсетмесечната ми военна служба. Войната обаче все още бушуваше и аз исках да продължавам да се бия. Затова подадох молба да остана във Виетнам. Дотогава вече бях генералщабен сержант и бях изпратен на специална мисия. Тя включваше воденето на отряди морски пехотинци до малки села във вътрешността на страната, където си сътрудничехме с цивилни, като ги обучавахме да се защитават. Непрекъснато бяхме нащрек, тъй като врагът често се смесваше с местното население. Вечер обикаляхме незабелязано, за да търсим, залавяме и убиваме вражеските войници. Въпреки изключителното напрежение любовта ми към войната продължаваше да расте.

Второто удължаване на военната ми служба също премина бързо. Отново помолих да остана на бойното поле. Този път началниците ми отхвърлиха молбата ми, може би защото бяха забелязали неестественото ми влечение към войната. Но кариерата ми като морски пехотинец не приключи. Бях изпратен обратно в САЩ, за да обучавам нови войници. В продължение на три години и половина бях съсредоточен върху новите си задължения като инструктор. Имах да споделя много с моите новобранци и давах най–доброто от себе си, за да направя от всекиго от тях жестока машина за убиване, в каквато се бях превърнал самият аз.

Намирам по–добра цел в живота

С един колега инструктор станахме приятели. Малко преди това съпругата му го беше изоставила. Сестра му, Кристин Антисдел, която наскоро беше станала Свидетелка на Йехова, му предложи да се премести при него, за да му помага с грижите за двете му малки деца. Именно тогава за първи път чух за Свидетелите.

Бях възпитан като католик и в продължение на осем години ходех на католическо училище. В църквата дори служех като помощник  на свещеника. Въпреки това не знаех нищо за Библията. Кристин промени това. Тя сподели с мене библейски истини, които не бях чувал никога преди. Разбрах какво в действителност учи Библията и какво не учи.

Например разбрах, че Библията не учи, че Бог наказва хората в огнен ад след смъртта им. (Еклисиаст 9:5, 10) Тя не учи, че Бог е част от троица. (Йоан 14:28) Библията учи обаче, че Бог ще премахне злото, болката и смъртта и че послушното човечество ще живее завинаги в земен рай. (Псалм 37:9–11; Откровение 21:3, 4) Научих и истината за моралните стандарти на Бога. (1 Коринтяни 6:9, 10) Разбрах също, че Бог има име — Йехова. (Псалм 83:18) Всичко това беше толкова вълнуващо!

През ноември 1972 г. бях прехвърлен в друга база, където трябваше да обучавам сержанти на военна тактика. Там започнах да изучавам Библията със Свидетелите на Йехова. Посещавах техните събрания и ми направи силно впечатление приятелската атмосфера сред тях, както и искрените братски отношения помежду им.

Но колкото повече научавах за Библията, толкова повече съвестта ми ме измъчваше. Начинът ми на живот напълно противоречеше на истините от Библията. Бях отдал живота си на насилието и воденето на националистични битки — неща, които Бог мрази.

Стигнах до заключението, че не мога да бъда морски пехотинец и същевременно да се покланям на Йехова Бог. Именно тогава престанах да обичам войната. Реших да се откажа от професията си. В продължение на месеци уреждах различни документи, явявах се на интервюта и дори преминах психиатричен преглед, преди да бъда уволнен с почести — този път заради съвестта си. Така настъпи краят на единайсетгодишната ми служба в морската пехота.

Вече можех да кажа на Йехова думите от Исаия 6:8: „Ето ме, изпрати мене!“ Да, бях готов да използвам силите и ентусиазма си, за да служа на истинския Бог, а не в морската пехота. На 27 юли 1973 г. бях покръстен като Свидетел на Йехова. Пет месеца по–късно се ожених за Кристин Антисдел, първата Свидетелка, с която се бях запознал.

През трийсет и шестте години, в които сме заедно, с Кристин се посветихме на това да помагаме на другите да придобият познание за Библията и да се приближат до Йехова. В продължение на осем години служихме като мисионери в Доминиканската република. През последните осемнайсет години съм пътуващ служител. Двамата със съпругата ми сме посетили стотици испански сборове на Свидетелите на Йехова в САЩ.

До ден днешен не изпитвам никакви емоционални или умствени последствия от военните ми години. Не страдам от посттравматичен стрес, кошмари или болезнени спомени от преживяното. Но след като се приближих до Йехова Бог, дълбоко съжалявам, че съм отнемал живота на други човешки същества по време на войната.

Направих големи промени в живота си и наистина се радвам за това. Мисля, че Бог ми е простил за стореното. Вместо да отнемам човешки живот, сега мисията ми е да предлагам на хората надежда за вечен живот на райска земя. Онова, което извърших като морски пехотинец, беше поради невежество и криворазбрана пламенност. Като Свидетел на Йехова, разбрах какво учи Библията и винаги постъпвам с твърдото убеждение, че има един истински, жив Бог, че той обича хората и че в крайна сметка онези, които го обичат и му се подчиняват, ще се радват само на добри неща.

[Текст в блока на страница 25]

Седем дни в седмицата и почти 24 часа в денонощието стрелях или се пазех да не бъда застрелян, устройвах засади или попадах в засада

[Текст в блока на страница 27]

След като се приближих до Йехова Бог, дълбоко съжалявам, че съм отнемал живота на други човешки същества по време на войната

[Снимки на страница 24]

Като инструктор (горе) и в пехотата във Виетнам (долу)

[Снимка на страница 25]

Заради раните си бях награден с военния орден „Пурпурно сърце“, но те не бяха достатъчно сериозни, за да ме спрат да се бия

[Снимка на страница 26]

През трийсет и шестте години, в които сме заедно, с Кристин се посветихме на това да помагаме на другите да придобият познание за Библията