Автоматична навигация

НАВЯРНО знаеш колко трудно може да бъде да се ориентираш в непознат град. Как тогава морският навигатор може да намери пътя през океана, където няма знаци, по които да се ръководи? Дори и да разполага с компас, от него би имало полза само ако навигаторът знае своята позиция спрямо мястото, към което се е отправил. С изобретяването на секстанта и морския хронометър през трийсетте години на XVIII век мореплавателите вече можели да определят точното си местонахождение и да отбелязват курса си на картата, но за това били необходими часове изчисления.

Днес шофьорите в много страни се ориентират, като използват сравнително евтини устройства, свързани с Глобалната система за позициониране (GPS). Просто задаваш адреса, на който искаш да отидеш, устройството показва на екрана си точното ти местонахождение и после те насочва към желаното място. Как става всичко това?

Устройствата за сателитна навигация са зависими от около 30 сателита, всеки от които разпръсква сигнали, посочващи неговата позиция и времето с точност до няколко милиардни от секундата. Щом установи връзка с няколко сателита, твоят приемник измерва за колко време сигналите от тях стигат до него. Можеш ли да си представиш за какви сложни изчисления става дума? За няколко секунди устройството ти пресмята разстоянията до три сателита, всеки от които се намира на хиляди километри и се движи в различна посока със скорост от много километри в секунда.

Професорите Брадфорд Паркинсон и Иван Гетинг изобретили Глобалната система за позициониране в началото на шейсетте години на XX век. Макар и разработена първоначално за военни цели, след време тя стана широко достъпна, като през 1996 г. влезе в пълна употреба. GPS приемникът е чудо на компютърната технология, но дали е първото устройство за автоматична навигация?

[Информация за източника на снимката на страница 8]

Земното кълбо: Based on NASA photo