Какво ме привлече към Свидетелите на Йехова

Разказано от Томас Ороско

Когато за първи път посетих събрание на Свидетелите в тяхната Зала на Царството, едно малко момче имаше участие. Въпреки че едва виждаше през пулта, позата и уменията му бяха забележителни. Това ми направи дълбоко впечатление.

ПРИСЪСТВАЩИТЕ слушаха много внимателно. Тъй като бях служил като военен дипломат на Боливия в Съединените щати, като командващ боливийската армия и като личен асистент на президента, бях свикнал да получавам уважение. Но уважението, на което се радваше това дете, ме накара да преосмисля целите си в живота.

Баща ми загина в средата на 30–те години на XX век във войната между Парагвай и Боливия за района Чако. Скоро след това бях изпратен в католически интернат. Години наред всеки ден ходех на литургия, на която пеехме църковни песни, слушахме катехизис и повтаряхме наизустени молитви. Дори служех като помощник при олтара и пеех в хора. Но никога не бях чел Библията и дори не я бях виждал.

Обичах църковните празници, защото тогава беше много весело, а и ми харесваше промяната в рутината. Но свещениците и другите, които ни учеха на религия, имаха грубо отношение. Това ме отблъскваше, вместо да ме привлича. Вече не исках да имам нищо общо с религията.

Привлечен съм от военния ред

Един хубав слънчев ден двама добре облечени млади офицери пристигнаха в родния ми град Тариха. Те бяха дошли от Ла Пас, столицата на Боливия. Когато с лекота и грациозност минаха през централния площад, ми направи голямо впечатление техният чист външен вид, излъчващ благородство и достойнство. Носеха зелени униформи и шапки с блестяща периферия. В този момент реших да стана военен офицер. Смятах, че техният живот е изпълнен с интересни преживявания и достойни за почит дела.

През 1949 г., когато бях на 16 години, ме приеха в Боливийското военно училище. По–големият ми брат стоеше заедно с мене на дългата опашка от млади мъже пред вратите на казармата. Той ме представи на  лейтенанта и го помоли да се грижи добре за мене. След това ме похвали пред него. Когато си тръгна, получих обичайния за новобранците поздрав. Повалиха ме на земята, като ми казаха: „Ще видим кой кого ще хвали тук!“ Това беше първата ми среща с дисциплината и заплахите на военните. Но аз бях издръжлив и единствено гордостта ми беше наранена.

С течение на времето се научих да воювам и станах уважаван офицер. Но разбрах от опит, че чистият и излъчващ достойнство външен вид на военните може да е подвеждащ.

Издигам се на видна позиция

В началото на своята кариера се обучавах на борда на крайцера на аржентинския флот „Генерал Белграно“, който можеше да побере екипаж от над хиляда души. Преди Втората световна война той беше използван от американците под името „Феникс“ и по–късно оцеля при нападението на японците над Пърл Харбър (Хавайски острови) през 1941 г.

След време се издигнах до втори по власт в боливийския флот, който охраняваше водните пътища по границите на Боливия — реките от Амазонския басейн и най–високото плавателно езеро в света, Титикака.

Междувременно през май 1980 г. бях избран да участвам в една комисия от военни дипломати, която беше изпратена във Вашингтон, столицата на Съединените щати. Беше избран по един висш офицер от армията, въздушните сили и военноморския флот и поради дългогодишната ми служба бях назначен за ръководител на групата. Живях в САЩ почти две години, а по–късно станах личен асистент на президента на Боливия.

Като висш военен, бях задължен да ходя на църква всяка неделя. Поради намесата на военните капелани и свещениците в революциите и войните се разочаровах от  религията. Знаех, че не беше правилно църквата да подкрепя тези кръвопролития. Но вместо да ме накара да изоставя напълно религията, това лицемерие ме подтикна да търся истината за Бога. Никога не бях чел Библията, затова започнах от време на време да чета произволни откъси от нея.

Редът в Залата на Царството

За моя изненада жена ми Мануела започна да изучава Библията с една мисионерка от Свидетелите на Йехова на име Джанет. По–късно Мануела започна да посещава събранията в Залата на Царството, тяхното място за поклонение. Нямах нищо против да я карам с колата дотам, но не исках да присъствам. Мислех, че тези събрания са шумни и емоционални.

Един ден Мануела ме попита дали съм съгласен съпругът на Джанет да ме посети. Първоначално отказах, но после си помислих, че с религиозните си познания ще мога да оборя всичко, което той каже. Когато за пръв път се срещнах с Иън, голямо впечатление ми направиха не толкова думите му, колкото държанието му. Той не се опита да ме засрами с познанието, което беше придобил върху Библията, но беше любезен и се отнасяше с уважение към мене.

Следващата седмица реших да отида в Залата на Царството, където, както вече споменах, малкото момче говореше пред присъстващите. Докато го слушах как чете и обяснява стихове от Книгата на Исаия, разбрах, че съм намерил една необикновена организация. Каква ирония беше, че като младеж исках да стана уважаван военен офицер, а сега исках да съм като това момче и да поучавам другите въз основа на Библията. Изведнъж сърцето ми сякаш се смекчи и стана по–възприемчиво.

С времето бях поразен от точността на Свидетелите и от сърдечния начин, по който винаги ме поздравяваха и ме караха да се чувствам като у дома си. Чистият им и спретнат външен вид също ми направи добро впечатление. Особено ми хареса колко добре бяха организирани събранията — ако даден доклад беше включен в програмата, на събранието чувах точно него. Разбирах, че този ред се основава на любов, а не на заплахи.

След първото събрание, което посетих, се съгласих да изучавам Библията с Иън с помощта на книгата „Ти можеш да живееш завинаги в рай на земята“ *. Все още си спомням картината в трета глава, показваща как един свещеник благославя войската преди битка. И за миг не се усъмних в нейната достоверност, защото със собствените си очи бях виждал точно това. От Залата на Царството взех книгата „Как да разсъждаваме върху Писанието“. Когато прочетох какво казва Библията за неутралитета, разбрах, че трябва да направя някои промени. Реших никога повече да не ходя в католическата църква и започнах редовно да посещавам събранията в Залата на Царството. Освен това започнах да обмислям пенсионирането си.

Напредвам към покръстване

След няколко седмици чух, че сборът ще чисти стадиона, който ще бъде използван за предстоящия конгрес. С нетърпение очаквах този конгрес и затова отидох да помогна с почистването. Работех рамо до рамо с другите и се наслаждавах на работата и общуването. Докато метях пода, един млад мъж се приближи и ме попита дали съм адмиралът.

— Да — отговорих аз.

— Не мога да повярвам! — възкликна той изумен. — Адмирал да мете пода!

Един висш офицер никога няма да вдигне хартия от земята, а колко повече да чисти  пода. Този мъж беше служил като мой личен военен шофьор и сега беше един от Свидетелите на Йехова.

Сътрудничество, основано на любов

Военният ред се основава на уважението към чина и това беше дълбоко вкоренено в мене. Спомням си, че питах дали някои от Свидетелите на Йехова имат по–висока позиция от други поради отговорностите или задачите си. Чинът и позицията все още бяха от голямо значение за мене, но скоро моят възглед щеше коренно да се промени.

Горе–долу по това време, през 1989 г., разбрах, че един член на Ръководното тяло на Свидетелите на Йехова от Ню Йорк ще посети Боливия и ще изнесе доклад на стадиона. Очаквах с нетърпение да видя какво ще бъде отношението към един „виден“ член на организацията. Мислех, че човек с такива отговорности ще получи бляскаво посрещане.

Когато събранието започна, по нищо не личеше, че е пристигнал важен гост, и това ме озадачи. До мене и Мануела беше седнала възрастна двойка. Мануела забеляза, че жената има песнопойка на английски, затова по време на почивката я заговори. Но след това мъжът и жената си тръгнаха.

Колко изненадани бяхме и двамата, когато малко по–късно мъжът се качи на подиума, за да изнесе основния доклад! В този момент всичко, което бях научил от военните за чина, уважението, властта и позицията, придоби друг смисъл. След това казах: „Не мога да повярвам! Братът, който седеше с нас на тези неудобни седалки, беше член на Ръководното тяло.“

И сега се усмихвам, когато си спомня колко пъти Иън се опитваше да ми помогне да разбера думите на Исус от Матей 23:8: „Всички вие сте братя.“

Проповядвам за първи път

Когато приключих със задълженията си като военен, Иън ме покани да проповядваме заедно от къща на къща. (Деяния 20:20) Отидохме точно в този район, в който се надявах да не ходим — беше пълен с домове на военни. На една от вратите излезе генерал, когото не исках да срещна. Много се притесних и изплаших, особено когато той забеляза куфарчето и Библията ми и попита учудено: „Какво е станало с тебе?“

Казах кратка молитва и се почувствах по–уверен и по–спокоен. Генералът ме изслуша и дори прие библейска литература. Тази случка ме насърчи да отдам живота си на Йехова. На 3 януари 1990 г. символизирах отдаването си чрез покръстване във вода.

След време жена ми, синът ми и дъщеря ми също станаха Свидетели на Йехова. Днес се радвам да служа като старейшина в сбора и като целодневен проповедник на добрата новина за Божието Царство. Да опозная Йехова и той да ме познава е най–ценната привилегия, която имам. Това надминава всеки чин или позиция, към които някой може да се стреми или да постигне. Редът не трябва да се поддържа с грубост и неотстъпчивост, а с топлота и загриженост. Йехова е Бог на реда, но по–важното е, че е Бог на любовта. (1 Коринтяни 14:33, 40; 1 Йоан 4:8)

[Бележка под линия]

[Снимка на страница 13]

С брат ми Ренато през 1950 г.

[Снимка на страница 13]

По време на едно събиране заедно с военни от Китай и от други страни