Как се отказах от насилието

Разказано от Хосе Антонио Небрера

КАКВО кара хората да използват насилие? Научих много за насилието, тъй като се сблъсках с него още като дете. Баща ми беше член на Гражданската гвардия на Испания, отряд, който налагаше строга дисциплина. Неговият баща често го биел, а той продължи семейната традиция. Баща ми редовно ме биеше със своя дебел колан. На всичкото отгоре постоянно ме наричаше „глупак“, а в същото време беше силно привързан към по–малката ми сестра. Майка ми, която се страхуваше от гнева на баща ми, не правеше почти нищо, за да ме успокои, когато бях разстроен поради това несправедливо отношение, нито проявяваше към мене обичта, от която се нуждаех.

Докато бях на училище с другите деца, си представях, че живея в свят, където животът ми е много по–щастлив. Вероятно останалите ме смятаха за весело, изпълнено с оптимизъм дете. Нещата обаче бяха много по–различни. Просто прикривах чувствата на страх и гняв, които изпитвах. Реалността се връщаше в края на всеки ден, докато бавно вървях към къщи, ужасявайки се от обидите или боя, които предстояха.

Когато бях на 13 години, избягах от тази лишена от любов среда, като отидох в един йезуитски пансион. За известно време имах желание да стана свещеник. Но годините, прекарани в пансиона, не придадоха много смисъл на живота ми. Всяка сутрин трябваше да ставаме в пет часа, за да вземаме студен душ. След това ни предстоеше строга програма за деня — учебни занимания, молитви и църковни служби, а почивките бяха много кратки.

Макар че трябваше да четем житията на „светците“, Библията не беше включена в програмата ни. Единствената Библия, с която разполагахме, беше поставена в стъклена витрина и трябваше да получим специално разрешение, за да четем от нея.

По време на третата ми година в пансиона част от суровото ни ежедневие станаха часовете по самобичуване, или т.нар. „духовни упражнения“. Тъпчех се с храна, за да ми стане лошо и да мога да избегна това мъчение. Но опитите ми се оказваха неуспешни. След като изминаха около три години, реших, че не мога повече да търпя това. Напуснах йезуитския пансион и се върнах вкъщи. Тогава бях на 16 години.

В търсене на приключения

Когато се върнах вкъщи, започнах да се занимавам с бокс и борба. Успехът, който  имах в тези изпълнени с насилие спортове, ме караше да се чувствам значим, но използвах по груб начин физическата си сила, за да постигам онова, което искам, точно както правеше баща ми.

На 19–годишна възраст обаче се случи нещо, което внесе малко нежност в живота ми. Срещнах Енкарнита, с която след девет месеца се оженихме. Тя виждаше само, че бях внимателен, мил и радостен, но не предполагаше каква болка таях в себе си. Не след дълго обаче тези чувства станаха явни, когато бях повикан да служа в армията скоро след раждането на първото ни дете.

Отчасти за да избегна войнишката прическа и отчасти за да търся живот, изпълнен с приключения, аз без да се замисля се записах като доброволец в Испанския чуждестранен легион. Представях си, че в мароканската пустиня ще се чувствам свободен и ще участвам в опасни мисии. Освен това по този начин можех да избягам от семейните си отговорности. Но в крайна сметка така се проявиха най–лошите ми качества.

Скоро имах проблеми с един огромен, жесток сержант, който изпитваше удоволствие да измъчва новобранците. Ненавиждах несправедливостта и бях готов да се боря за онова, което смятах за правилно. Веднъж по време на сутрешната проверка се пошегувах, но сержантът ме разбра погрешно. Когато вдигна ръката си, за да ме удари, аз бързо я извих и го повалих на пода. Държах ръката му притисната до земята, страхувайки се, че ако го пусна, той ще ме застреля с пистолета си.

След този случай бях изпратен в наказателен взвод за три месеца. Трябваше да живея в малка стая с около 30 мъже. През цялото време останах с едни и същи дрехи. В нашия взвод имаше един жесток сержант, който обичаше да бие войниците. Но веднъж, когато го заплаших, че ако ме докосне, ще го убия, той намали наказанието ми от 30 на 3 удара. Бях станал като онези, които ме измъчваха.

Тайни мисии

По време на обучението си в чуждестранния легион прибързано се записах като доброволец за още „приключения“. За пореден път не знаех до какво ще доведе моето решение. Обучаваха ме за командос, което включваше боравене с всякакви оръжия и експлозиви. За да приключа обучението си, ме изпратиха в Лангли (Вирджиния, САЩ), където бях заедно с агентите на ЦРУ.

Не след дълго станах член на таен отряд командоси. През шейсетте години на XX век участвах в десетки тайни мисии. Помагах при операции срещу наркотрафиканти и контрабандисти на оръжие в Централна и Южна Америка. Когато откриехме такива хора, ни беше заповядано да ги „ликвидираме“. Срамувам се да призная, че участвах във всичко това. Никога не вземахме заложници, с изключение на онези, от които можехме да получим някаква информация.

По–късно ми беше възложена задачата да шпионирам испанските военни ръководители, за да бъдат открити онези, които не подкрепяха диктатурата на генерал Франко. Следяхме и противници на режима на Франко, които живееха във Франция. Целта ни беше да отвлечем важни дисиденти и да ги отведем в Испания, където по всяка вероятност щяха да бъдат убити.

При последната ми операция се изискваше да събера отряд от наемни войници, за да направим преврат в една малка африканска страна. Беше ни наредено да щурмуваме казармите в столицата и после да превземем президентския дворец. Както беше планирано, нахлухме в страната посред нощ и приключихме задачата си само за четири часа. В сраженията загинаха трима от моите другари, както и десетки „вражески“ войници. Самият аз също участвах в тези убийства.

Това трагично преживяване измъчваше съвестта ми. Не можех да спя, защото постоянно сънувах кошмари, в които избивах враговете си в ръкопашен бой. В кошмарите си виждах ужасените погледи на онези, които щях да убия.

Реших, че никога повече няма да участвам в друга мисия. Затова върнах всичките си документи в армията и бях освободен. Три месеца по–късно обаче началниците ми отново ме повикаха, за да продължа с шпионажа. Избягах в Швейцария и след няколко  месеца съпругата ми Енкарнита, която изобщо не знаеше за работата ми като таен агент, дойде при мене в Базел.

Лошите навици умират трудно

През трите години, в които служех в армията, Енкарнита беше започнала да изучава Библията в Испания със Свидетелите на Йехова. Тя ми каза, че е открила истината за Бога, и нейният ентусиазъм беше заразителен. Бързо се свързахме със Свидетелите в Швейцария и започнахме да изучаваме Библията.

Бях развълнуван, като научих за Божието намерение. Макар че исках да приведа живота си според библейските принципи, правенето на промени се оказа трудно — особено когато ставаше въпрос за агресивния ми характер. И все пак обичах вярата, която бях намерил. След като изучавахме няколко месеца, бях сигурен, че вече съм готов да участвам в службата от къща на къща със Свидетелите на Йехова.

С помощта на Йехова се научих да проявявам самоконтрол и след време с Енкарнита се покръстихме. На 29–годишна възраст бях назначен за надзорник в сбора.

През 1975 г. решихме да се върнем в Испания. Но от армията не ме бяха забравили и ме повикаха за друга специална операция. За да избегна проблемите, отново заминах за Швейцария. Семейството ни живееше там до 1996 г., когато най–накрая се прибрахме в Испания.

Сега имаме син и дъщеря, които вече са семейни, както и двама внуци, и всички ние служим на Йехова. Също така през годините имах възможност да помогна на 16 души да опознаят Йехова, включително на един млад мъж, който преди участвал в насилнически улични протести в северна Испания. Това ми носи огромно удовлетворение.

Много пъти се молех на Бога да ми помогне да отхвърля изпълненото си с насилие минало и да намеря облекчение от постоянните си кошмари. В борбата си да върша онова, което е правилно, се придържам към съвета, записан в Псалм 37:5: „Повери пътя си на Йехова, разчитай на него и той ще действа!“ Йехова изпълни своето обещание. Той ми помогна да се откажа от насилието. Това се оказа огромна благословия за мене и за семейството ми.

[Снимка на страница 21]

На 13 години, когато се записах в йезуитския пансион

[Снимка на страница 23]

Напускам чуждестранния легион през 1968 г.

[Снимка на страница 23]

Със съпругата ми Енкарнита днес