През последните десетилетия семейният живот в западните страни значително се промени. Преди децата се подчиняваха на родителите си. Днес в някои семейства изглежда, че е обратното. Обърни внимание на следните примери, които са основани на често срещани ситуации.

• Докато е в магазина с майка си, четиригодишно момче взема една играчка. Майка му се опитва да го разубеди: „Нямаш ли вече достатъчно играчки?“ Твърде късно тя осъзнава, че не е трябвало да задава въпрос. Момчето хленчи: „Но аз я искам!“ Опасявайки се, че синът ѝ ще започне да реве и да се тръшка, както прави обикновено, майката се предава.

• Петгодишно момиче прекъсва баща си, който разговаря с друг човек. То заявява: „Скучно ми е, искам вкъщи!“ Баща ѝ прекъсва изречението си, навежда се и пита дъщеря си с успокояващ глас: „Само още няколко минути, миличка, става ли?“

• За пореден път дванайсетгодишният Джеймс е обвинен, че крещи на учителката си. Баща му е ядосан, но не на сина си, а на учителката, и казва: „Тя винаги се заяжда с тебе. Ще съобщя за това на директора!“

Тези ситуации са измислени, но не са далеч от реалността. Те свидетелстват за сериозен проблем в много семейства, в които родителите толерират грубостта на децата си, изпълняват всичките им прищевки и им спестяват последствията от лошото поведение. В книгата „Епидемията от нарцисизъм“ се казва: „Все по–често се наблюдава родителите да отстъпват ръководството на малките си деца. Не толкова отдавна децата знаеха кой е „шефът“ и това не бяха те.“

 Разбира се, много родители се стараят да внедряват в децата си правилни ценности не само като дават добър пример, а и като любещо ги поправят, когато е нужно. Но родителите, които разбират колко важно е това, сякаш „плуват срещу течението“, както се казва в цитираната по–горе книга.

Как се стигна дотук? Какво стана с възпитанието?

Някои смятат, че отслабването на родителския авторитет е започнало през 60–те години на XX век, когато т.нар. експерти подканяха родителите да са по–толерантни към децата си. Те казваха: „Бъди приятел, не авторитет.“ „Похвалата е по–добра от наказанието.“ „Недей да поправяш лошото, а забележи кога детето ти върши добро.“ Вместо да насърчават към равновесие между похвалата и поправянето, експертите сякаш твърдяха, че ако се караш на децата си, ще нараниш крехките им чувства и ще ги накараш да те мразят, когато пораснат.

Не след дълго експертите започнаха да тръбят и колко важно е самочувствието. Сякаш беше разкрита тайната какво е да си добър родител и тя гласеше следното: Децата ти трябва да се чувстват уверени в себе си. Разбира се, нужно е да вдъхнеш известна увереност на децата си. Но тенденцията към развиване на високо самочувствие доведе до крайности. Експертите съветваха родителите: „Избягвайте да използвате отрицателни думи като ‘не’ или ‘лошо’.“ „Казвайте на децата си, че са специални и че могат да станат всичко, каквото пожелаят.“ Сякаш да се чувстват добре, беше по–важно от това да са добри.

Някои смятат, че в крайна сметка тази тенденция единствено накара децата да си мислят, че всичко им се полага, сякаш светът им дължи нещо. Също така много младежи „останаха неподготвени за неизбежната критика и неуспехите, които са част от живота“, се казва в книгата „Аз–поколението“. Един  баща, цитиран в същата книга, се изразил по следния начин: „На работа никой не се интересува дали имаш високо самочувствие. ... Когато предадеш лош отчет, шефът ти няма да каже ‘Харесва ми цветната хартия, която си използвал’. Ако възпитаваш децата си по този начин, им правиш наистина лоша услуга.“

През десетилетията възпитаването на децата често е отразявало променящите се мнения на хората. Преподавателят Роналд Мориш пише: „Възпитанието продължава да се променя. То отразява промените в обществото ни.“ * Много е лесно родителите да бъдат, както се казва в Библията, „подхвърляни сякаш от вълни и носени насам–натам от всеки вятър на учение“. (Ефесяни 4:14)

Ясно е, че съвременната тенденция към по–толерантно възпитание има отрицателни последствия. Тя не само отслабва авторитета на родителите, но и оставя децата без ръководството, от което се нуждаят, за да вземат добри решения и да имат истинска увереност в живота.

Има ли по–добър начин?