Вярата е полезна

Свидетелства от концентрационни лагери

КАКВО ти идва на ум, ако мислиш върху концентрационен лагер?

Може би си представяш група изплашени хора, натоварени на камиони на път за „лобното“ място. Или мислиш за преуморени, изтощени, болни затворници–лагеристи, които са принудени да лежат в замърсени от изпражнения затворнически килии? Или пък ти идват на ум нечовешките медицински опити и крематориумите, в които се изгориха безбройни човешки трупове.

Обаче, това не е пълната картина на концентрационен лагер.

Има и други неща, които също би трябвало да се вземат в предвид. В тези ужасни лагери на националсоциалистите, стотици хиляди затворници, мъже и жени, вършеха всичко възможно, ЗА ДА ОСТАНАТ ЖИВИ. Въпреки че те бяха болни, изтощени, изтезавани и пред очите им биваха убивани тяхни сълагерници, те ежедневно се бориха за живота си. Те се опитваха, до колкото им бе възможно, да се хранят, да са на топло и да не се разболяват. Освен това те бяха принудени на тежък труд заедно с други, с които трябвали да живеят.

Въпреки тези страхотни изживявания — или пък тъкмо поради тях — концентрационните лагери бяха място, където недвумислено се доказа, че вярата в Бог е наистина от полза. Може би ние никога няма да изживеем такиви нечовешки изпитания, преживяни от хората в концентрационните лагери. Обаче ние можем да извлечем полза от опитите на други.

Много загубиха вярата си

По време на престоя си в концентрационните лагери много затворници загубиха вярата си в Бога. Писателя Филип Иенси заяви: „Някои от преживялите загубиха вярата си в Бог. Особено евреите. Те бяха възпитани във вярата, че са избрания народ. Обаче те внезапно забелязаха — както горчиво каза един евреин —, ‘че Хитлер е единствения, който одържа обещанието си’“.

Ели Визел описа, как обесването на един младеж се отразило върху затворниците. Ес–ес събрали всички затворници пред бесилката. Когато младежът бавно умирал, един от затворниците извикал: „Къде е Бог сега?“ Ели Визел казва, какво тя лично е мислела: „Аз чух във вътрешността ми един глас, който отговори: ‘Къде ли е той? Тук е — виси на тази бесилка ...’“

Многобройни хора, които претендираха, че са християни, също така загубили вярата си в Бог. В печатното произведение „Християнско столетие“ Хари Й. Каргас изразява това, което изпитвали много бивши посетители на църквите: „До колкото мога да преценявам, тези масови убийства са най–голямата трагедия, след христовото разпятие, изживяна от християните. В първия случай умря Христос, в последния може да се каже, че е умряло християнството. ... Може ли човек днес да бъде християнин, ако се вземе в предвид, че смъртоносните лагери до голяма степен се измислиха, построиха и ръководеха от хора, които сами се наричаха християни ...?“

Имаше обаче една група, чиято вяра не се разби. Това бяха Свидетелите на Йехова. От Библията те бяха познали, че ужасите в лагерите, както и страданията, изпитвани от човечеството от векове насам, не са били предизвикани от Бог. Напротив. Всичко това Го натъжава и доказва, че човек не е способен сам да ръководи стъпките си в живота без Него /Иер. 10:23; Екл. 8:9/. В Думата си Библията, Той е обещал, че в определено време ще  унищожи всичко зло на земята. Той също така ще поправи всички вреди, претърпяни от в ярващи хора и може дори да им възвърне живота /Откр. 21:4; виж също главата „Защо Бог допуска злото?“ в книгата „Пътят към истинско щастие“ — англ. издание на дружеството „Стражева Кула“/.

Вярата сред жените

Нека да видим, как живота в концентрационните лагери се отразявал върху жените.

В автобиографията си „Комендант в Аушвитс“ Рудолф Хьос пише: „Препълнения от самото начало женски лагер означаваше за множеството на женските затворнички психическо унищожение, последвано, рано или късно от физическо рухване. В женските лагери условията бяха във всяко отношение най–лоши.“

Тези условия разбира се бяха различни в отделните лагери и в отделни периоди на войната. Обаче Хьос забелязва понататък: „Когато жените стигаха известна нулева точка, те напълно се самоизоставаха. Те се движела сломени като напълно безволни сянки, ... докато един ден тихо изгасваше живота им.“ За това състояние бяха виновни и някои затворници, на които бяха възложени известни задачи. Хьос казва във връзка с това: „Те далеч надминаваха мъжете, на които също така се дадоха такиви задачи, в несломимостта, долността, подлостта и гадността.“

Хьос обаче добавя: „Една радостна противиположност бяха изследователките на Библията, — наречени библейски пчели или библейски червеи. За съжаление те бяха малко на брой.“

Как се справяли тези Свидетелки на Йехова сред тези ужасни условия в концентрационните лагери? Как всичко това се отразявало на вярата им? В книгата си „Като затворничка при Сталин и Хитлер“ /1949 г./ Маргарете Бубер ни дава непосредствени информации.

Тя и мъжът ѝ били прочути членове на комунистическата партия в Германия в началото на 30–те години. След като били изпратени в Москва веднага били арестувани поради „политическо отклонение“ от общата линия. Въпреки че госпожа Бубер все още вярвала в комунистическата идеология, тя била изпратена в един сибирски лагер. По–късно била предадена на националсоциалистите, които я изпратили за пет години в известния концентрационнен лагер за жени в Равенсбрюк.

За известно време тя била там блок–старейшинка, тоест отговаряща за един блок или няколко бараки. Повечето от затворничките в нейния блок били Свидетелки на Йехова /библейски изследователки/. Маргарете Бубер, която сама не била Свидетелка на Йехова, а политически затворник, като очевидна дава следното свидетелство, потвърдено от Гертруд Пьотцингер, една Св. на Йехова, прекарала четири години в този лагер и която днес работи заедно с мъжа си в централното бюро на Св. на Йехова в Бруклин /Ню Йорк, САЩ/. Следното изложение е обобщаване на части от книгата на Бубер, което поместваме с нейно съгласие.

 Като затворничка при Сталин и Хитлер

Всеки новодошъл затворник в конц. лагер, независимо от това, дали бе силен и здрав или слаб и немощен, още от самото начало изживява дълбоко душевно сътресение. Страданията на новодошлите се влошаваха в Равенсбрюк от година на година: повечето от новите умираха. Минаваха месеци, понякога години, докато новодошлите се примиряваха с положението и се приспособяваха към условията в лагера. В течение на този процес на приспособяване човешкия характер напълно се променя. Интересът към околната среда и към страданията на другите съзатворници постоянно намалява.

Аз мисля, че няма по–опасно нещо от страдания, от прекалени страдания придружени с унижения, претърпявани от мъже и жени в концентрационните лагери. Когато ес–есовците биеха затворниците, те не се осмеляваха да се отбраняват. Когато биваха обиждани или шиканирани те трябваше да мълчат и да не противоречат. Те загубваха всички, абсолютно всички права на човека. Всеки бе само живо същество с номер, чрез който се отличава от другите затворници около него.

В момента не мисля за биещите началници, като старейшини на блокове или бараки, а за „обикновения“ лагерист. Всеки гледаше на другия със завист и зложелателство. За късче хляб или за по–голямо парче маргарин или салам избухваше омраза и мъст.

Времето от събуждането сутрин и явяването на проверка беше само 45 минути. През това време затворникът трябваше да оправи леглото си, да се измие, среши и облече, да подреди в определен ред шкавчето си и да „закуси“. Да се извърши всичко това на време е изкуство дори и при нормални условия, обаче тук трябва да си представим една барака, в която стотици жени–затворнички се стремяха с голяма бързина да извършат едни и същи работи. Всички проклинаха.

/Това е част от описанието на живота на авторката в Равенсбрюк. Но след това тя станала блок–старейшина на блок 3, където по това време се намирали Свидетелките на Йехова./

На онзи ден след обяд започнах със службата си в блок 3. Тук цареше съвсем друга атмосфера. Беше тихо и се носеше миризма на прах за чистене, дезинфекциозни препарати и зелева супа. 270 жени обядваха. Когато влязох, една руса жена стана и ми предложи място да седна. Тя взе алуминиевата паничка от ръката ми и я напълни със зеле почти до преливане. В момента не знаех, какво да сторя.

Където и да погледна, виждах усмихващи се лица на преданни жени. Косите им бяха гладко сресани с възел на тила. Всичко беше в ред. Повечето от жените изглеждаха да са селянки с прегоряли от слънцето и вятъра лица. Пного от тях бяха вече от години в затвор или концентрационен лагер. В тази барака живееха 275 изследователки на Библията. Всички бяха примерни затворнички и напълно свикнали с лагерните правила. Всички шкафове бяха еднакви  и образци по чистота и ред. На вратата на всеки шкаф висеше кърпа за бърсане, сгъната във форма на вратовръзка. Алуминиевите панички, чаши и чинии блестяха. Столчетата за крака бяха идеално чисти и подредени в права редица. В тази барака се бършеше праха дори от гредите на покрива тъй като дървената барака нямаше таван; виждаше се направо покривът. Изследователките на Библията ми казаха, че някои от надзирателните дори се качвали на масите и проверявали, дали гредите и шкафовете са прашни, като за целта употребявали чисто бяли кърпи.

Клозета бе също така изрядно чист като умивалниците. Върховната точка обаче бяха спалните със по 140 легла. Равни като дъски сламеници, одяла, сгънати в права линия по линията на каретата — и за да бъдат всички с една и съща ширина, се броеха точно каретата на чершафите —, възглавници, подредени и спретнати подобни на дървени кутии с остри ръбове. На всяко легло висеше табелка с името и номера на затворничката. На вратата бе — окачен грижливо изработен план на леглата, така че надзирател при инспекция веднага можеше да знае, кой в кое легло спи.

Когато бях старейшинка в бараката на асоциалните a, бях заета по цял ден и често ме беше страх. При изследователките на Библията живота ми бе спокоен. Всичко се изпълняваше на време. Сутрин, когато всеки бързаше да извърши необходимото преди проверката, не се чуваше нито една дума на висок глас. В другите блокове старейшинните на блоковете или бараките трябваше да прегракнат от викане за да въдворят тишина. Но тук, всичко се извършваше тихо, без аз да кажа една дума. Такъв бе случая и при раздаването на храната, гасенето на светлината и при всички други останали действие на затворничките.

Моята най–главна задача при изследователките на Библията беше да правя живота им в лагера по–поносим и да ги пазя от шиканите на лагерния комендант.

В блок 3 нито се крадеше, нито се мамеше, нито се правеха доноси. Всяка от тези жени не беше само съзнателна, но и чувстваше отговорност спрямо цялата група в бараката. След късо време те забелязаха, че аз им бях приятелка.

Те ме приеха в техната общност и аз бях сигурна, че нито една от тях не би ме издала. За това имах възможността значително да им помагам. Така например спестявах на старите и слабите стоенето с часове при проверките като прилагах различни трикове. С асоциалните не можех да сторя това, защото тези от тях, които бяха в състояние да понасят повече неизгоди, щяха да ме издадат на ес–есовците, понеже биха се ядосвали, ако някой получи повече облекчения.

Изследователките на Библията бяха единствения вид затворници в Равенсбрюк, имащи здраво единство по убеждение. Когато поех блок 3 аз нямах представа за религията им и въобще не знаех, защо Хитлер беше против тях. „Против тях“ е слабо казано. В същност той ги беше обявил за врагове на държавата и ги преследваше безмилостно и разярено.

Скоро те установиха, че аз не изпълнявах никаква предпоставка за  „Свидетел на Йехова“. Те обаче винаги ме уверяваха, може би като израз на техната симпатия, че хранят надеждата един ден все пак да получа „просветлението“. Ако добре ги разбрах, тогава цялото човечество с изключение на Свидетелите на Йехова, го очаква повал при настъпването на „краят на този свят“. И в края на краищата Бог ще триумфира над злото. Никой народ нямал вече да дига меч срещу друг народ. Леопардът щял да лежи кротко при козлето, и телето, и младият лъв, и охранените животни, всички щяли да бъдат заедно. Никой нямал да върши зло върху свещената планина на Бога, нито пък да извърши някаква поквара. Смъртта също така нямало да я има и всички — преживялите — щяли да живеят вечно в щастие и доволство.

Тази проста и задоволяваща вяра придаваше на изследователките на Библията огромна сила и им помагаше да понасят несгодите на дългогодишното пребиваване в концентрационните лагери с нечовешките условия и унижения и при все това да запазят човешкото си достойнство. Тяхната вяра бе поставена на изпитание и те доказаха, че смъртта не е нещо страшно за тях. Без да остъпват бяха те готови да умрат за вярата си.

Те се придържаха към шестата божествена заповед. В последствие на това бяха решителни противници на всякаква война и твърдо отказваха да вършат военната служба, което струваше живота на много мъже от редовете на изследователите на Библията. А жените в лагера отказваха всякаква работа, която имаше връзка с подкрепа на войната.

Всички други задължения те изпълняваха непоколебимо; те бяха работливи, честни и послушни. „Свидетелите на Йехова“ бяха в известен смисъл „доброволни затворници“. За тях беше достатъчно да подпишат декларация за отказ от религията си за да бъдат незабавно освободени. Съдържанието на подобна декларация гласеше приблизително така: „С настоящето заявявам, че от сега нататък не съм вече ‘Свидетел на Йехова’ и че в бъдеще няма да съдействам нито с думи нито с литература за ‘Международното обединение на изследователите на Библията’“.

Моята предшественица Кете Кнол винаги наостряше уши и с широко разтворени очи следеше разговорите им относно религиозна тематика. За една „Свидетелка на Йехова“ обаче е най–голямо наказание да води живот без библейски разговори или без „изследване на Библията“. Кете Кнол използваше често този вид наказание.

След като бях вече известно време тяхна блок–старейшинка, установих едва тогава, че моите „библейски червеи“ — така ги наричаха на лагерен–жаргон — притежаваха Библии и библейски трактати. Те ги вмъкваха в лагера тайно в кофите — под кърпите за измиване на пода. Вечер съответната литература се носеше от работното място в спалните помещения и сутрин пак обратно на работното място. Аз забелязах това и помислих, че по–безопасно би било, ако тази забранена литература се скрие през деня в спалнята. Това предложение се при с възторг. Всяка вечер и всяка неделя те ревностно изучаваха Библията. Вечерта в леглата, още преди да минат пазачите с кучетата си, те тихо пееха песните си. Аз се грижих да не им се случи нещо и да се скрие забранената литература на сигурно място когато имаше опасност от контрола.

Моят риск не беше малък, защото като блок–старейшинка бях отговорна за всичко. Този период, като се имат в предвид извънредно тежките лагерни условия, може да се нарече „златен“. Той можеше да се сравни с времето след Армагедон. Но и до сега не мога да проумея, как въобще беше възможно, почти цели две години да не ме открият и изпратят в „бункера“ или в „наказателния блок“, въпреки почти ежедневните контроли начело с коменданта на лагера Кьогел.

Обаче аз вършех дори нещо много по–опасно. Когато някоя затворничка се разболяваше, трябваше да отиде на преглед при ес–ес–лекар. Ако имаше висока температура, тогава можеше да има щастието, да бъде изпратена в лагерния болничен лазарет, или да получи карта за „вътрешна работа“. Тези обаче, които имаха ниска температура, биваха отгонени на работа. Между изследователките на Библията имаше много стари жени, изтощени от дългогодишния  престои в лагера. Единствената възможност, от време на време тези жени да бъдат спасени от непосилната тежка работа вън и да им се даде възможността да останат в блока бе, да се дадат при всични контроли фалшиви „сведения за силите“ на затворниците. Това аз го правих. (Не смеех да мисля, какво щеше да се случи с мен, ако всичко това се открие.) Положението нямаше да бъде толкова сложно, ако нашия блок не беше обявен за „блок за посещение“ (блок, който се посещаваше при визита на функцонери на националсоциалистите). /Авторката описва подобно неочаквано посещение по следния начин:/

С ръце по ръба на дрехата и със събрани пети аз рапортувах:

„Блок–старейшинка Маргарете Бубер, № 4208, докладва блок 3, с 275 затворници изследователи на Библията и трима политически. От тях 260 на работа, 8 на работа в стаите и 7 с карти за вътрешна работа“.

Кьогел зорко ме наблюдаваше и мускулите на гладко обръснатото му лице се свиваха като стискаше зъби. След това аз се запътвах по коридора и отварях една врата след друга, както и първите три шкафа и същевременно крясках на намиращите се в стаята жени: „Внимание!“, които тогава като с пружини скачаха на краката си. Всични посетители, независимо от това дали бяха те жени или мъже, от Ес–Ес или Ес–А или друга нациска формация, бяха удивени от блясъка на калаените и алуминиевите съдове. Въпроси на затворниците обикновено задаваше Кьогел: „Защо сте затворени?“ Редовният отговор беше: „Аз съм Свидетелка на Йехова“. Кьогел не оставяше понататък затворниците да говорят, защото от опит знаеше, че тези те не изпускаха нито момент за да демонстрират, че са Свидетели на Йехова. ‘След това посетителите се отправяха към спалното помещение. Тук при картината на изряден ред всички възкликваха с: „О–о!“ и „А–а!“.

Главната надзирателна Лангенфелд протежираше изследователите на Библията, обаче техен особен враг беше втората главна надзирателка, Цимер. За нея нищо което правеха те, не беше в ред. Никоя стая не беше достатъчно чиста и подредена. Тя използваше всяка възможност да ругае изследователите на Библията.

/С цел да се смути християнската сплотеност на Свидетелите на Йехова, се докараха в тяхния блок 100 асоциални новодошли./

Доноси, кражби, побоища настъпиха в нашия мирен блок 3, като че ли вълци нахлуха сред овцете. Скоро след това асоциалните издадоха Свидетелите на Йехова за изследването им на Библията и за религиозните им разговори. Те крадеха всичко което им попадаше. И понеже се чувстваха като един вид представители на лагерния авторитет, бяха обикновено много агресивни. Всичко това ме натъжи много. Но, за чест на изследователите на Библията, трябва да кажа, че те по затрогващ начин ме подкрепяха в моята трудна работа и че с тяхна помощ, в течение на половин година — толкова дълго траеше това наказание — преминах всички опасни препятствия без нито едно донесение.

Аз правех всичко възможно някакси да изолирам нарушителите на мира в нашия блок. За да не могат асоциалните да подслушват разговорите, аз ги поставях на съвсем задните маси за ядене и в спалните им дадох „третия етаж“ на леглата разположени едно на друго. Лагерното ръководство — особено втората главна надзирателка Цимер — ни изпращаше всички тези, които хронично се напипваха на сън и така намокряха Свидетелите на Йехова, които спяха под тях.

Една неделя пристигна в блока главната надзирателка Цимер. Тя веднага забеляза чистата разлика между овците и овните и започна да ме ругае:

„Не мислете, че съм сляпа! Отдавна ми е ясно, че подкрепяте Свидетелите на Йехова! Незабавно да се смесят асоциалните и библейските червеи! Разбрано!“

Сега се случи това, което така старателно избягвах! Трябваше всички да смеса и не ми оставяше нищо друго освен да се надявам всичко да мине  добре. Наказанието обаче завърши по такъв фантастичен начин, че почти видях тук намесата на Йехова. Библейските изследователи се заеха сега с асоциалните, като че ли те бяха загубените им сестри. Те ги питаха дали са гладни и дали искат тяхната „допълнителна“ храна или филия хляб. Асоциалните разбира се приемаха това с радост! Аз наблядавах този израз на християнска любов със смесени чувства но тя постигна целта си. Чрез любезността и добротата асоциалните бяха успокоени и тогава Свидетелите на Йехова започнаха кампанията на проповед сред тях, за да им покажат духовната светлина. В кратко време започна все по–често да се случва следното: асоциални, цигани, една полякиня, една еврейка, леко–политически се явяваха „крачка на пред“ и заявяваха, че от сега нататък са Свидетели на Йехова и искаха да носят лилавия триъгълник /с който се обозначаваха Свидетелите на Йехова в концентр. лагери — заб. на редакцията/. Ес–ес ръководството на лагера ги наругаваше и като първа хистерична мярка бе наредено незабавното преместване на стоте асоциални от нашия блок. Тук отново настъпи мир и спокойствие. Аз си отдъхнах, а изследователите на Библията благодариха на Йехова.

Вярата е полезна за тебе

Наистина е тъжно, че хора, независимо по какви причини, е трябвало да изживеят ужасите в концентрационните лагери на националсоциалистите. Но това е минало и сега ние трябва да си зададем въпроса: каква е поуката от това за нас?

Описанието в книгата „Като затворничка при Сталин и Хитлер“ е свидетелство за вярата на християнски жени. Тяхната вяра положително не е била удобна. Обаче ние трябва да установим, че за тях бе от голяма полза, да имат силна вяра в Бог. Те били твърдо убедени, че Бог в определеното от него време положително ще премахне всичките злини на земята.

Вярата на тези жени е определяла и нравствените им мащаби. Тя им помогнала да запазят своята уравновесеност и да не се отказват от нравствените си принципи. Здравето им не било засегнато от вътрешно безпокойствие и те не били мъчени от отчаяние, което разяжда силите. Следователно вярата им е помогнала ден след ден да останат живи.

Психологът Бруно Бетелхайм имал възможност непосредствено да наблюдава Свидетелите на Йехова в концентрационните лагери. Той пише, че „те не само показваха необикновено човешко достойнства и величие, но и също така изглеждаше, като че ли бяха неуязвими срещу влиянията на живота в лагера, влияния, които в кратко време разрушаваха такиви хора в личността им, които мои приятели психоанацитци и аз считахме за напълно интегрирани“ /От книгата „Въстание срещу масите“/.

В книгата „Затворническа демокрация“ четем: „За някои те бяха предмет за подигравки; те обаче не обръщаха внимание на това и запазваха достойнството си, докато други с презрение предаваха съюзниците си само да могат да се доберат до някакви преимущества в борбата за преживяване.“

От всичко това до тук, не познаваш ли, че и на тебе може да ти помогне такава силна вяра, макар че може би никога няма да изживееш подобни страдания? Всеки от нас в днешните времена е изложен на натиск и проблеми. Ти не си изключение. Но вярата в Бог положително ще ти помогне да водиш по–спокоен живот.

Вяра в Бог и в неговата Дума могат също така да ти бъдат от полза в отношенията с другите хора. Ако например ти, с начина на живот показваш силна вяра, тогава другите ще се отнесат към тебе по–любезно и с по–голямо уважение. Но, това не звучи ли невероятно като се има предвид днешния  егоистичен и безогледен свят? Нека се спрем на коментара на психолога Бетелхайм относно Свидетелите на Йехова в концентрационните лагери: „Те бяха наистина единствената група затворници които не ругаеха и не измъчваха съзатворниците си /напротив, те бяха обикновено много учтиви към съзатворниците/, но въпреки това ес–ес ги предпочитаха като ръководители защото бяха работливи, сръчни и въздържани.“

Подобно е и днес. Свидетелите на Йехова се стремят въз основа на вярата си и с помоща на божия свят дух да бъдат любезни, благи, честни и работливи /Гал. 5:23; Рим. 12:16–18, 21; Як. 3:13; Еф. 4:28/. В последствие на това те често биват ценени от работодателите си. В много случаи Свидетелите на Йехова установяват, че сравнително лесно намират работа или че запазват работното си място, докато други се уволняват или че им се възлагат по–отговорни задължения.

Вяра може да се окаже и в друго отношение полезна. Тя може например да помогне на млади хора да бъдат по–щастливи и да виждат смисъл в живота. Тя помага в семейния живот и по отношение на сексуални въпроси. Вярата също може да допринесе за здравеопазването и за по–дълъг живот.

Обаче много хора считат това за най–добро доказателство, че вярата е полезна, което е писано в Евреи 11:6. Апостол Павел казва тук: „Без вяра обаче е невъзможно да му се харесаме /на Бог/, защото който се приближава до Бога, трябва да вярва, че той е и че ТОЙ ВЪЗНАГРАЖДАВА ВСИЧКИ ТЕЗИ, КОИТО СЕРИОЗНО ГО ТЪРСЯТ.“

Милиони изпълнени с вяра Свидетели на Йехова очакват да получат обещаната от Бог награда, а именно живот на земята в мир, справедливост и щастие /2 Пет. 3:13/. Ние ти препоръчваме, да се обърнеш към тях за да узнаеш повече за тази награда а и също за това, как вярата може да се окаже полезна и в твоя живот — сега и завинаги.

[Бележки под линия]

[Снимка на страница 7]

Гертруд Пьотцингер в 1944 година. Тя бе между тези 275 Свидетели на Йехова, които бяха затворени в равенсбрюк.

[Снимка на страница 8]

Гертруд Пьотцингер днес. Тя е дейна в централното бюро на Свидетелите на Йехова.