След една трагична загуба — да издържиш

Разказано от Елизе Хармс

Преди 42 години, на 8 януари 1941 г., моят мъж Йоханес Нармс бе екзекутиран от нацоналсоциалистите. Защо? Защото неговата съвест не му позволи да вземе участие във войната и да убива негови ближни, които се намираха от другата страна на националсоциалистическия фронт. Той упорито се отказа да изговаря поздрава „хайл Хитлер“. Йоханес не се страхуваше да запази християнския си неутралитет, дори ако в последствие на това загуби живота си.

Аз никога няма да забравя сърдечното му писмо, което той изпрати на баща си Мартии Хармс, малко преди да бъде ексекутиран. Мъжът ми писа:

„Ето, и на мене също ми бе дадена сега възможността да докажа моята вярност спрямо Господаря, да, вярността не само до смъртта, а даже и със смъртта. Смъртната присъда срещу мен е сега вече произнесена, ден и нощ съм в окови — следите /върху хартията/ са от тях — но все още не съм устоял до кръв. Не ти се прави лесно да останеш Свидетел на Йехова. Така и на мене все още ми се дава възможността да спася земния си живот, за да загубя истинския живот. Даже и пред ешафота се дава на един Свидетел  на Йехова възможността, да наруши съюза си. Ето защо все още ми предстои борба и аз ще трябва да извоювам още много победи, за да мога да кажа: ‘Аз водих борбата и запазих вярата, занапред ме предстои короната на справедливостта, която ще ми даде Бог, Праведният.’ Борбата несъмнено е тежка, обаче от все сърце съм благодарен на Господаря, че не само ми даде силата да устоя до тук, а дори и сега, когато се намирам лице срещу лице със смъртта, ме изпълва с радост, която искам с удоволствие да споделя с всички вас мили мои.

Мой мили татко, ти също си все още пленев и аз не знам, дали това писмо ще стигне някога до твоите ръце. Ако ти обаче някога бъдеш освободен, тогава остани верен и по това време, защото знаеш, че който сложи ръка на ралото и гледа назад, той не е достоен за Божието царство ...

Когато ти, любими татко, бъдеш отново в къщи, погрижи се особено много за моята малка Лиза, защото за нея ще бъде особено трудно, тъй като знае, че не бива вече да чака любимия си. Аз знам, че ти ше сториш това и затова ти благодаря още сега. Мой мили татко, духом аз ти повикам, остани и ти също верен, така, както и аз се старая да остана верен, така ще можем пак да се видим. Аз ще мисля за тебе до края.“

Може би искаш да узнаеш, какво е станало с бащата на Йоханес и с мен след неговата екзекуция. Издържахме ли, така, както той ни бе насърдчил, и останахме ли верни на Йехова?

Когато мъжът ми бе екзекутиран, неговия баща се намираше в концентрационния лагер Захсенхаузен. Там той остана до края на войната. След това се завърна във Вилхелмсхафен и помогна да се изгради една християнска община на Свидетелите на Йехова. Той вярно служи на Йехова и в 1976 година почина на възраст от 90 години.

Аз живея сега в един малък апартимент тук във Вилхелмсхафен, където бях отраснала и където Йоханес и аз се оженихме през 1936 година. Наистина, моето здраве не е много добро, но все още съм дейна като Свидетел на Йехова.

Дали се омъжих отново? Не. Разбира се, че от становището на Библията бях свободна да омъжа наново, обаче просто не можах. Да бъда аз щастлива в прегръдката на друг, след като Йоханес трябваше да докаже при такива тежки обстоятелства своята вярност? Не, не можах това да направя.

Преди да разкажа, какво ми помогна да изтрая в течение на тези 42 години въпреки различни проблеми, бих искала да разкажа за обстоятелствата, които доведоха до там, че Йоханес да бъде екзекутиран.

Арестуване и екзекуция

Йоханес бе арестуван на 3 септември 1940 година — впрочем вече за втори път след като бяхме сключили брака ни — и на мен и на сестра ми беше позволено да го посещаваме всяка трета или четвърта седмица. Когато го посетихме за втори път, той вече ни каза, че е осъден на смърт. Ето защо не бях неподготвена, когато той бе обезглавен на 8 януари 1941 година, въпреки че бях дълбоко засегната.

Обаче аз знаех, че моят мъж не бе умрял като злодеец. Също знаех, че властите се опитваха по различни начини да го накарат да направи компромиси. На мен ми беше ясно, какво тежко време той бе преживял, в което можех само малко да му помогна. Ето защо, като получих вестта за неговата екзекуция, бях облекчена да зная, че всичко бе свършено. В този момент въобще не можех да мисля за себе си. Единствената ми мисъл бе: „Сега вече не могат да го накарат да измени становището си. Няма вече опасност, той да стане неверен. До смъртта си той остана верен.“

Ние бяхме женени само 4 години и осем месеца. Преди това бяхме вече три години сгодени, обаче все още отлагахме женитбата, защото виждахме, какви проблеми евентуално могат да настъпят за нас. В Германия бе критично време. Делото на Свидетелите на Йехова бе забранено.

Внезапно бащата на Йоханес бе освободен — той беше вече в затвора за втори път — и ние тогава се оженихме. Аз все още си спомням, че бе един  хубав пролетен ден в май 1936 година. Нашето семейство бе щастливо до тогава, когато националсоциалистите арестуваха Йоханес.

Не бях огорчена

Има хора, които са огорчени от нещастие. Те се съмняват в Божията любов и го критикуват. Други пък започват да се съмняват в това, дали той действително съществува. Когато Йоханес бе екзекутиран, аз знаех, защо се случи това: защото той запази своята вярност спрямо Бог. Обаче само 6 месеца след като изгубих Йоханес, трябваше да понеса нова загуба: майка ми умря. Трябва да призная, че малко роптаех орещу Бог, когато това се случи. Питах се: „Защо трябваше и тя да ми бъде отнета в това време изпълнено с грижи, тя, единствената ми опора?“

Късо време след това обаче опознахме всички ужасите на войната — например страхотните бомбардировки, чрез които някои немски градове бяха напълно разрушени. Тъй като аз трябваше да работя, за да изкарвам прехраната си, се питах: „Кой щеше да се грижи за майка ми в това трудно време, ако тя беше още жива? Тя беше сляпа. Кой значе щеше да се грижи за нея и да я води в бункера?“ Колко тежко щеше да бъде за нея всичко това! Постепенно пак придобих равновесието си и осъзнах, че Йехова понякога допуска неща, които ние не разбираме, които обаче всъщност са доказателство за това, че той е „пълен с искрена обич и милосърден“ /Як. 5:11/. Сега бях убедена, че всичко, което става е в края на краищата за наша полза, докато ние запазим правилното становище и напълно се уповаваме на Бог.

Във връзка с това искам да разкажа още един пример. Ние имахме едно четиристайно жилище. Обаче когато мъжът ми бе екзекутиран, аз нямах повече правото да го запазя. Трябваше да напусна жилището — обаче на къде? Като по чудо ми предложи жената на един офицер с висок чин, който бе преместен на друго място, три стаи от апартамента ѝ, които взех под наем. С мъка излезох от жилището, където Йоханес и аз бяхме живяли заедно. Обаче какво се случи половин година след това? Предишното ни жилище бе разрушена до основи при една бомбардировка.

Утеха от Бог, а не от хора

Аз работех в едно бюро, когато Йоханес бе екзекутиран. Колегите ми, които узнаха какво се бе случило, се опитваха да ме утешат по техен начин. Те ме канеха често на гости и техни веселия. Аз ценях техните доброжелателни усилия, обаче истинска утеха намерих на друго място — при Йехова Бог и неговото Слово, Библията.

За съжаление обаче имаше и някои, които ме обезсърчаваха. Спомням си за една жена, която късо време след като Йоханес бе екзекутиран, ми каза: ‘Сами сте виновни. Това не трябваше да се случи. Йоханес сам си е виновен.’

Колко жестока е да се каже таково нещо! Наистина, до известна степен тя бе права и аз ѝ казах това. Ние действително бяхме сами виновни. Йоханес бе в състояние да предотврати това, и ако аз се бях опитала да го разубедя, и ако това ми се бе удало, тогава може би и аз щях да го предотвратя. Обаче колко щастлива бях аз, че ние и двамата останахме духом силни и издържахме! Ето защо с радост взех част от вината върху себе си.

Разбира се имаше моменти, когато се чувствах много зле. Обаче Йехова е „пълен с искрена обич“ и винаги ме утешаваше, понякога по съвсем особен начин. Спомням си например за една неделя, около три месеца след като Йоханес бе екзекутиран. Времето беше лошо и това оказва особено силно влияние върху някой, който много е преживял. Плаках почти целия ден. Вървях от една стая в другата и майка ми вървеше след мене, за да ме утешава. Аз не исках да плача обаче просто не можех да се въздържа. Постоянно мислех: „По–рано можех да получавам поне един път в месеца едно писмо, а сега? Сега вече нищо не получавах. Ако можех да получа поне едно писмо, едно едничко!“

По–късно, още на същия ден, отидох към гардероба и прегледах нещата на мъжа ми, които ми бяха изпратили от затвора след неговата смърт. Между другото намерих една кожена чантичка за моливи и други прибори. Внезапно забелязах, че едната страна бе необикновено дебела, като че ли бе изпълнена с нещо. Разкъсах шевовете, бръкнах в нея и намерих малки хартиени листа. Това действително бяха писма от Йоханес! Той ги бе написал съвсем ситно, като ежедневник. Всичко на всичко бяха около 20 писма. Как се чувствах  аз сега! Щях да се радвам вече само на едно единствено писмо, а сега имах 20. Спомням си, че обещах на Йехова: „Никога вече няма да негодувам.

Времето след войната

През изминалите 41 години никога не ми минаваше мисълта да се откажа. И защо пък и да ми минава такава мисъл? Йоханес допринесе със смъртта си за оправдаването на името на Йехова, аз пък мога да допринеса моя дял, като изтрая до смъртта. /Сравни Римляните 12:1./ Разбира се, че това не бе лесно и аз не го постигнах чрез собствените ми сили. Молитвата бе за мене много важна, а и също така проповядването на Божието царство, което бе истинска благословия. В моменти, когато забелязвах, че ме обхваща тъга, излизах и проповядвах „благата вест“. Когато човек прави усилия да помогне чрез библейската вест на други при тяхните многобройни трудности, тогава той забравя собствените си проблеми.

По–късно ми бе възможно да прекратя светската си работа. Така имах повече възможност да говоря с други за „благата вест“. Един Свидетел ми подари една малка кола, за да мога да проповядвам и в по–далечни области. Можах да започна много библейски изследвания с интересуващи се. Особено добре си спомням един пример.

Беше четвъртък след обяд когато посетих една жена и спомням си още, че ѝ казах: „Би било много по–добре, всичко това да изследваме систематично с помоща на една книга.“ Тя се съгласи и тогава аз добавих: „Имаме също много хубави срещи. Бих се радвала, ако мога да ви взема в неделя, ако това Ви е удобно.“ Направо я заговорих така, защото не исках да губя време.

Жената бе съгласна с това. В следващата неделя след обяд, когато се явих на вратата ѝ, за да я взема, тя каза: „Влезте за един момент. Мъжът ми още не е готов.“

„Какво?“ — аз мисля, че тя забеляза очудването ми — „Вашият мъж също ли ще дойде?“

И действително! Той ни придружи. По–късно им обясних останалите ни срещи и те също така ги посетиха. Скоро след това те се оставиха да бъдат кръстени и груповото изучаване на книгата бе преместено в тяхната къща. Днес, почти 30 години от това, изучаването все още се провежда в тяхния дом.

 Издръжливостта те прави щастлив

Като погледна назад миналото си, мога да кажа, че различни обстоятелства ми помогнаха да издържа до сега. Най–напред бе много добре, че Йоханес и аз се опитахме, да се подготвим и да обмислим, какви изпитания биха могли да ни се случат. За нас беше от голяма полза, че преди това бяхме вече помислили, върху нашето положение и бяхме вече взели решение, какво да правиме, ако ни сполетят трудности.

Ние избягвахме всичко, което можеше да направи изпитанията още по–трудни. Като младо семейство например, не правехме излишни дългове. Това щеше сигурно да усложни още повече нашето положение — и на двамата.

През всичките тези години също се научих, че не е хубаво, да се очаква от другите премного. Понякога можем да мислим, че нашите братя по вяра рядко ни посещават или не се грижат достатъчно за нас. Обаче защо да им отнемам излишно времето, което им е необходимо за тяхното семейство и за задълженията, които са поели в християнската община? Аз разбрах, че не се стига бързо до разочарование, ако не очакваме премного от нашите братя. Ако ми се окаже приветлив жест или услуга, тогава е още по–хубаво за мене и имам допълнително основание да благодаря на Йехова.

Най–важното за мен бе разбира се, да имам пълно доверие в Йехова и винаги бях готова да изкажа всичките ми проблеми пред него в молитвата.

В последното писмо, което Йоханес ми писа — само няколко часа преди да умре — той много добре изкажа това. Тази мисъл ми идваше винаги на ум и ми помогна да изтрая. Той писа: „Ние не оставяма вярни на Йехова поради наградата, а защото искаме да докажем чрез нашата устойчивост спрямо него, че хора, подобно на Йов, са способни да запазят вярността си към него дори и при най–тежки условия.“

Колко щастлив би бил Йоханес, ако тогава бил знаял това, което аз знам днес: че неговият баща завърши верен до смърт земния си път след пет десетилетна служба за Йехова и че неговата „мила малка Лиза“ днес, повече от 40 години след неговата екзекуция, все още се намира между щастливите, които вярно издържаха.

[Снимка на страница 27]

Йоханес Хармс и смъртоносната вест от националсоциалистите