Молитвата на един затворник бе чута

Разказано от Исаак Б. Еспелета

През 1945 година — американските войски превзеха отново филипинските острови — 11 мои другари и аз бяхме арестувани от японците. Вкараха ни в малки поцинковани метални колиби, които не бяха по–голями от кучешки колиби. През деня беше непоносимо горещо, а през ноща леден студ.

Всички мои другари умряха в последствие на тези обстоятелства. Въпреки, че в продължение на 45 дни с часове наред бях разпитван а и три пъти ужасно измъчван, не признах това, в което бях обвинен. Всъщност бях забелязъл, че всички, които признаха въз основа на тези изтезания, биваха веднага разстреляни или промушени. И тъй, предпочетох изтезанията.

 В тази малка килийна аз се молех на Йехова и му обещах, че ако излеза жив от този затвор, ще го търся и ще се посветя до края на живота ми в служба за него. Обаче преди да разкажа за моето търсене на Йехова, бих желал да обясня, защо бях арестуван и какво ме предразположи да дам това обещание на Йехова.

Моето юношество и обществени влияния

Отраснах в католическо семейство, което живееше в малкия град Бинан, на около 30 км южно от Манила. Дядо ми по бащина линия оказа голямо влияние върху моето юношество. Поради това, че той бе разочарован от католическата Църква той много се интересуваше за Библията и ме учеше редовно да чета в нея, за което ще му бъда винаги благодарен.

С течение на времето аз започнах да чета извънредно много и просто погълщах всичко което напирах за четене. Когато Втората световна война обхвана и филипинските острови стана литературата на английски език все по–рядка. Един ден попадна в ръцете ми книгата „Богатство“ издадена от дружеството Стражева Кула. Ето, че пак имах нещо за четене, а и книгата бе много интересна.

Особено ме изненада това, че Бог има собствено име: Йехова. Аз проверих това в Библията, която дядо ми ми беше дал и наистина намерих това име там! Името на Бог е действително Йехова /Изх. 6:3; Пс. 83:18/. Поради войната обаче нямах възможността да узная повече за това.

Няколко години преди това, в 1936 година, аз се бях оженил и така имах вече три деца по времето на войната, за които трябваше да се грижа. За да мога да изкарам прехраната ни заминах в Южен Луцон да закупя дърва и друго гориво. В горите там се криеха партизани против японците. Те ме завербуваха и аз трябваше да разнасям за тях литература и с развитието на войната станах куриер на тази тайна организация.

През 1945 година японците ме подозряха, че върша подобна дейност и ме арестуваха. За щастие бяхме вече разпределили цялата литература. През часовете, които прекарвах сам в тази малка килийка, мислите ми се върнаха отново към Бога, за който аз вече бях чел: към Йехова.

Японците не намериха никакви явни доказателства за моята вина и ме пуснаха на свобода. Непосредствено след това се присъединих към едно съпротивително движение, което се бореше за американците. Обаче и там срещнах трудности, понеже американците ме обвиниха, че съм японски шпион.

Когато окупацията на Филипините от японците завърши, свърши и моята националистическа дейност. При това обаче не забравих обещанието, което бях дал пред Бога и незабавно, без да го отлагам, започнах да търся Йехова.

Народът на Йехова намерен

Заедно с един мой приятел, от млади години, Пабло Киоилад, започнах да посещавам различни Църкви. Обаче в нито една от тях не чух да се проповядва благата вест. Един ден чух някой да говори за Йехова. Аз го поканих в нашата колония в Бинан да разкаже на хората това, което иска да каже.

В 1947 година един от нашата група чул, как някой друг говорил, но по друг начин, с хората за Йехова. Този път това бе един мисионер от Канада, Вик Уайт — един Свидетел на Йехова. Той говори и с нашата група и аз бях определен за преводач. Ние разбрахме, че този, който проповядваше в нашата колония, не бил вече Свидетел на Йехова, тъй като преди войната бил изключен. Това предизвика в нашата група известна криза.

По това време научихме, че в Манила ще се състои един окръжен конгрес на Свидетелите на Йехова — първият след войната. Аз го посетих и Вик Уайт ме представи на надзирателя на бюрото–клон, Е.К. Стюарт. По–късно той ми обясни в бюрото–клон какво бе необходимо да вършим, за да станем Свидетели на Йехова. Това разбира се означаваше между другото, че трябваше да поемем християнска отговорност и да проповядваме от къща на къща.

 След завръщането ми от Манила в Бинан цялата ни група се отдели от този, който бе изключен и реши да се присъедини към Свидетелите на Йехова.

Организирани като истински християни

Скоро след това в Бинан се основа една християнска община. Появиха се обаче редица въпроси, на които трябваше да се отговори. Така например, повечето от нашата група бяха кръстени от този, който беше изключен и тази група се състоеше от 15 човека. Затова ние се питахме: „Трябва ли още веднъж да бъдеме кръстени?“ Едни бяха на мнение, че това не е необходимо, тъй като Библията говори за „един Господар, една вяра, едно кръщение“ /Еф. 4:5/. Ние бяхме вече кръстени, защо трябваше да повторим кръщението? От моя страна приведох факта, че „едното кръщение“ трябва да бъде във връзка с „едната вяра“ и тъй като ние сега намерихме истинската вяра, трябваше да бъдем кръстени заедно с тези, които изпълняват тази вяра, което и направихме.

Друг въпрос бе, по какъв начин трябваше да вършим службата от къща на къща. Никой от нас не знаеше това. Така тръгнахме Пабло и аз от врата на врата. Пред всяка къща хвърляхме монета да видим на кого ще се падне да говори на следващата врата. Сега вече не си спомням какво казвахме, но Йехова несъмнено благословяваше нашите малки усилия да го величаем публично.

Най–после от бетелът /бюрото–клон/ ни бяха изпратени двама братя за да ни помогнат: Салвадор Ливаг и Вик Аморес. Те ни показаха как се провежда проповядната служба а и също така как се провеждат събранията. Всеки четвъртък посещавах служебните срещи в Манила, за да мога в петък да проведа същата програма по–ефикасно с нашата малка група.

Заети с усърдие в службата за Йехова

Един ден бяхме пак на път за един окръжен конгрес, когато жена ми внезапно каза: „Как постигнахме всичко това?“ „Какво сме постигнали?“ — отвърнах аз. „Спомняш ли си — продължи тя — как цялата тази област от Сукат /Мунтинлупа/ в провинцията Рицал до Кабуио в провинцията Лагуна /около 40 км/, принадлежеше към нашия проповеден район?“

През всичките тези години ние нямахме кола и вървяхме с дни наред, за да намерим хора, които се интересуваха. Понякога носехме една газова лампа, която ползвахме при изучаването на Стражевата Кула и при моите публични доклади.

„Днес не бих била вече в състояние да върша това“ — каза жена ми и с това може би имаше право, тъй като сега страда от възпаление на ставите и костите. Обаче докато разполагахме с нашето здраве и сили изцяло, ние ги отдавахме в службата за Йехова. В миналото ставах 6 дни в седмицата в 4 часа сутринта, за да бъда преди 8 часа на работното ми място в Манила. Вечерта отивах направо от работното ми място към библейско изучаване. Понякога бе необходимо да вървя 16 км за да стигна до къщата на един интересуващ се и след това пак 16 км обратно до домът ми. В дъждовно време се връщах понякога в 1 часа през ноща, целия мокър и след три часа сън трябваше отново да тръгвам за работа.

По онова време превеждах и Стражевата Кула на нашия език, Тагалог. Как каза жена ми? „Как постигнахме всичко това?“ Всичко това бе възможно само с помоща на Йехова /Флп. 4:13/. Обаче действително е благословия, ако човек е ‘твърд, непоколебим и обилно зает в делото на Господаря’ /1 Коринтяни 15:58/.

Да поставим Йехова на предно място

Да поставим Йехова на първо място в нашия живот означаваше понякога за нас, че трябваше да правим жертви. Обаче това никога не беше от вреда за нас. След войната, къщата ни в Бинан бе практически една мизерна колиба. Ние пестяхме пари за една по–хубава къща и имахме вече 500 пезос /по онова време около 250 щатни долари/. Точно по това време възникна необходимостта за една подходяща зала на царството. Както изглеждаше, ние бяхме единствените, които имаха пари. Аз казах на брат Хозе Нава: „Иди при жена ми и ѝ кажи да ти даде 500–те пезос.“ Без да роптае, тя му даде парите и ние построихме една красива зала на царството.

 Скоро след това Йехова направи възможно и ние да си построим за нас къща. В нея живяхме много добре, докато в 1954 година тя така бе повредена от термити, че основно поправяне бе необходимо. Точно по това време — ние бяхме вече запланували поправянето — се оказа, че нашата зала на царството бе вече станала малка за нашата община, която доста нарастна. Още веднъж жена ми донесе спестените ни пари без да роптае и ние ги подарихме за строежа на новата зала, която след това се издигна на главната улица. И скоро след това Йехова пак направи възможна да си поправим къщата. Поради това, че ние винаги го поставяхме на първо място в живота си, ние нищо не загубихме /Мат. 6:33/.

Когато няколко години по–късно аз пак взех участие в строежа на една трета зала на царството, жена ми каза: „Ти имаш едно от най–скъпите хоби, които аз познавам“. „Защо? За какво хоби мислиш ти?“ — запитах аз. „За строежа на зали на царството“ — отвърна тя с усмивка.

Възпитаването на подрастващите ни деца

В 1956 година ни се роди последния ни син. Тогава имахме вече четири сина и шест дъщери. Още от млада възраст разглеждахме с тях всяка сутрин ежедневния библейски текст. Освен това считахме необходимо редовно да провеждаме библейско изследване с цялото семейства. А и също отивахме като семейство заедно в проповядната служба. Да, ние правихме всичко възможно, така че нашите деца да бъдат възпитани „в учението и наставлението на Господаря“ /Еф. 6:4/.

Понякога имахме сериозни проблеми. Обаче също така и много благословии. От време на време всичките ни деца бяха дейни като пионери и служеха така изцяло като известители на царството на Йехова. По–възрастната ни дъщеря принадлежеше няколко години към бетелското семейство преди да се омъжи и основи собствено семейство. Следващите три дъщери бяха едни от първите извънредни пионери на Филипините и една от тях беше дълги години в Тайван, където служеше като мисионерка. Всички наши деца, с изключение на едно, са здраво основани в истината.

Втората ни дъщеря получи вече на 17 години първото ѝ определение като извънреден пионер. След като замина, тя писа едно писмо при спомена за което и днес все още не мога да задържа сълзите си. Тогава тя ни писа, че когато била по–малка тя мислела, че аз съм един от най–жестоките бащи, които могат да съществуват. Обаче сега едва тя съзнава, че без родителското възпитание никога не би била в състояние да се посвети на това прекрасно право да служи с радост като извънреден пионер /в резултат на тази нейна дейност тя получи по–късно първото си мисионарско разпределение/. Като християни ние сме длъжни да възпитаваме нашите деца, според библейските принципи /Прит. 22:6/. Те се нуждаят от това и по–късно те високо ценят това възпитание.

Радост в привилегията ни да служим

Като член на народа на Йехова аз получих много извънредни привилегии. Така например организирах първите кафетерии във Филипините на време на конгреси. С течение на много години имах привилегията да превеждам списанието „Стражева Кула“ на родния си език. Между другото можехме да наблюдаваме, как нашата малка група от 15 души нарастна и се образуваха 11 голями християнски общини.

Една друга привилегия се отдаде чрез това, че държавния затвор се намираше близо до моята къща. От време на време затворниците пишеха до дружеството „Стражева Кула“ и молеха за духовна помощ. Често тези писма бяха направо препращани на мене и от 1947 година провеждах редовно с различни интересуващи се затворници библейски изследвания. По този начин с течение на времето повече от 50 човека застанаха на страната на Йехова и се оставиха да бъдат кръстени още по времето на престоя си в затвора.

На един окръжен конгрес срещнах наведнаж 23 от тях. Една част от тях пое след освобождаването си от затвора пионерската служба, други станаха пътуващи надзиратели и много от тях служеха като старейшини.

 Никога обаче не ми минаваше през ума, че в затвора ще срещна този, който бе изключен и с когото за първи път бях говорил за Йехова. Той бе обвинен за съдействие с японците и по тази причина арестуван /по–късно бе помилван и пуснат на свобода/. В затвора той смирено посещаваше срещите, които аз провеждах. Много години по–късно, в 1975 год., аз принадлежах към правния комитет, който разгледа молбата му за ново приемане. След почти 40 години, в които той бе изключен, той можеше сега пак да общува в единство, без препиятствия и трудности, с народа на Бога.

През всичките тези години жена ми ми беше от голяма помощ: тя преданно ме подкрепяше в службата ми за Йехова. С радост можем да се обърнем и да погледнем на повече от тридесет години в които ние заедно служихме на Йехова. Йехова богато благослови моите усилия с успехи и аз и занапред ще държа на обещанието, което положих преди много години в японския лагер като затворник.

Аз съм много благодарен, че намерих Йехова в разцвета на физическите ми сили и че бях в състояние именно това време и тези сили да изразходн в службата за Йехова.