Един йезуит намира истината

Разказано от Юлио Иниеста Гарчия

КАКВА реакция предизвиква в тебе думата „йезуит“? Може би голямо уважение или пък голямо разочарование. Един обикновен католик разбира под това понятие един духовник, принадлежащ към един строг орден, който се занимава с възпитателна или мисионерска дейност. Много хора, не–католици, виждат в лицето на един йезуит някой, който отговаря на следната дефиниция от един речник: „Някой, който е известен с интриги или фалшивост“.

До ноември 1977 година бях свещеник, посветен на Дружеството на Исус или на йезуитите, както е по известно. След това го напустнах. Може би ти би искал да узнаеш, защо станах йезуит и кое ме накара да се откажа от тази ми дейност след цели двадесет и пет години.

Младините ми в католическа Испания

Роден съм през пролетта на 1918 год. и бях третия по ред от всичко десет деца в семейството. Баща ми притежаваше една го стилница в Мурция /югоизточна Испания/, наречена Нигерия. Както почти всеки испанец по това време, така и аз получих обичайното религиозно възпитание като католик, което между другото включваше и посещението на литургиите в неделя и изповядването в петък.

Още като младеж се занимавах с религия и имах силно желание да служа на Бог и ближния си. Ето защо, реших да постъпя в Мариянската конгрегация в Мурция. Това бе една група от млади хора, която се състоеше главно от студенти и ученици от висши училища и бе ръководена от йезуити. След това бях избран като говорител за мисиите и почувствах постепенно желанието да действам като католически мисионер. Малко по–късно, горчивите опити, които събрах по време на гражданската война, ме убедиха още повече от необходимостта, да служа на Бог и ближния ми.

По причини на съвестта в затвора

В 1936 година избухна гражданската война. На 18 години, бях подканен да защитавам един режим, който в моите очи бе атеистичен. Тъй като смятах за нечовешко, да насоча оръжие срещу моите католически братя, отказах да последвам повикателната заповед. Ето защо бях арестуван и по–късно осъден на 20 години принудителен труд. На 18 години  ми предстоеше затворнически престой, който ми се стори цяла вечност. След няколко месеца бях преместен в един концентрационен лагер в Сан Пабло де лос Монтес в провинцията Толедо /Средна Испания/.

След като изкарах там 16 месеца, изнемощял от глад и непрестанно в смъртна опастност, войските на Франко извоюваха победа и ние бяхме пустнати на свобода. Облекчен се завърнах вкъщи, в Мурция.

Преживях много страдания, видях също и други да страдат, но вярата си в Бог не изгубих. Тъй като видях толкова много злини по света, желанието ми да стана мисионер стана още по–силно. Въз основа на моя контакт с йезуитите, си поставих за цел да изпълня изискванията за приемането ми в тяхното дружество. Това никак не бе лесно. Дисциплината на йезуитите изисква тържествено обещание за послушание, бедност и целомъдреност. Аз бях готов да остана неженен през целия си живот, въпреки че имах желанията, които изпитва всеки млад човек. Във всички случаи исках да служа на Бог и да стана мисионер.

Твърдо обучение като начеващ йезуит

В 1947 година, йезуитските монаси ме подложиха на редица изпитания за послушание и смиреност, за да установят дали отговарям на изискванията да бъда приет като послушник. За моя радост бях приет и въведен в редовния строг живот на дружеството на йезуитите. В края на двадесет годишната пи възраст, бях най–после на път да стана мисионер. Но все още ми предстоеха дванадесет трудни години на следване и тежки изпитания на характера.

Така напр., през първите две години като начинаещ, трябваше да върша тридесет дни наред нечиста работа като миене на пода и чистене на тоалетните. Много добре си спомням, когато веднъж, току що бях привършил миенето на пода, когато дойде един брат за да контролира моята работа. За да изпита моята смиреност и послушание, той бутна нарочно кофата с мръсната вода и аз трябваше да извърша всичко отново.

Следващите тридесет дни, заедно с един друг начинаещ, посетих много села, при което трябваше да живеем само от подаянията, които ни даряваха. Други тридесет дни бяха предвидени за работа в болница с пациенти болни от инфекциозни болести.

В 1949 година започнах да следвам семинарите в Сан Кугат дел Валес /Барцелона/ и Буенос Айрес /Аржентина/. Следването включваше между другото и курсове по философии, психология, морална и пасторална теология. По това време получих моето първо разпределение като учител в училището Сан–Каликтус в Ла Пац /Боливия/.

На 29 юли 1957 година, когато бях вече на 39 години, дойде най–после многоочаквания ден на моето освещение като йезуитски свещеник. Тогава, в знак на покорност и послушание, в присъствието на епархиалния владика, се хвърлих на пода на черквата в теологичния факултет в Сан Кугат дел Валес.

Върнах се в Боливия обратно, където реших да работя сред по–бедното население. Изпратиха ме като свещеник в общината на Унция, една рудна община, високо в Андите. По–късно бях деен като свещеник в общината Санта Вера–Круц. Чрез моята работа имах връзка и с учебното дело и взех участие при основаването на седем основни и висши училища за бедното население. През 1972 година, бях преместен в общината Сан Мигуел в Сукре.

 Моите първи съмнения

По време на моята дейност в бедните общини на Боливия се появиха и първите съмнения в мене. В началото те не се отнасяха за самата черква, а за нейните представители. Така например, всеки месец аз трябваше да предавам на местния владика известен процент от колектите и приходите от отделни литургии, сватби, погребения и други. Тъй–като общината ми се състоеше от бедни, то и дела на владиката никога не бе особено голям. Причиняваше ми всеки път голяма болка, когато отваряше плика и казваше презрително: „Това ли е оскъдното дарение, което ми носите?“ ‘Двете малки монети на вдовицата’ очевидно нямаха стойност при него /Лука 21:1–4/.

Аз не желаех да изисквам нещо от моите членове на общината за религиозната служба, която изпълнявях, поради което изпаднах в конфликт. Аз взимах думите от евангелието съвсем сериозно: „Даром сте приели, даром давайте“ /Мат. 10:8/. Но ми се каза, че тази революционна постъпка не е позволена, „за да не страдат интересите на останалите свещеници“ /в други общини/.

Освен това, безпокоеше ме и обстоятелството, че йерархията бе готова да акцептира и позволява известни местни езически представи и обичаи във връзка с почитането на Христос де ла Вера–Круц /Христос на истинския кръст/ статуята на черквата в моята община. В някои случаи при това, се касаеше явно за демонстрации от демонски характер и фанатизъм. Освен това, при тези религиозни празници имаше много пияни, но от официалната страна не се повдигаше никакъв глас против тези езически гуляи.

След петгодишна дейност в Сукре, помолих за позволение да посетя болния ми баща в Испания. Може да се представи моята изненада, когато пристигнах в Барцелона и узнах, че моите сестри, Лола и Ангелита, изследваха Библията под ръководството на една група от християни, наречени Свидетели на Йехова. Особено впечатление ми направиха промените, които бяха станали с Лола, понеже тя никога не бе показала някакъв интерес към религията. А ето сега изследва Библията! Тъй като в Боливия не бях имал никакъв контакт със Свидетелите, реших да изследвам тяхното учение. Сестрите ми ми дадоха малката книга „Уверете се във всички неща, дръжте здраво на това, което е превъзходно“. Аз прочетох книгата веднага. Бях приятно изненадан, когато се убедих, че религиозните възгледи на Свидетелите се опират изцяло на Библията. Още като дете изпитвах голямо уважение към Библията и аз използвах нея като основа на моите всекидневни медитации, вместо шрифтовете на черковните бащи или разни истории на „светиите“.

Предизвикателство на моите католически възгледи

Най–после исках да видя Свидетелите в акция, за да разбера, дали практикуват това, което проповядват. Сестрите ми ме поканиха в залата на Царството, където местните Свидетели провеждаха тяхните срещи. Първия път посетих една такава среща от чисто любопитство и бях доста скептичен. Но моята реакция бе доста положителна. Бях особено възхитен от това, че тези смирени мъже, жени и деца търсеха преди всичко да изпълняват Божията воля. Това, което на мене не ми се удаде да организирам в Боливия, имах тук пред очите си: една група от истински християни. Това със сигурност трябваше да бъде дело на Светия дух.

Бях съгласен с много неща, които прочетох в книгата, но някои учения не можех да приема. Представиха ми един от старейшините на християнската община — Енрико Лейда — мъж, в началото на петдесетте, който по това време работише в една химическа фабрика. Спомням си, че беседвахме дълго в неговата кола; аз му показах моите главни упреци против учението на Свидетелите.  В противоположност на Свидетелите на Йехова, аз бях убеден във въплътеното присъствие на Христос в хляба при литургиите и вярвах освен това, че моята душа един ден ще бъде при Христос, който за мене беше също и Бог. Моето съмнение не бе отстранено след тази беседа. По това време умря баща ми и аз се завърнах обратно в Боливия.

Боливиански свидетели ме посетиха

По собствено желание бях отново преместен в общината Санта Вера–Круц в Кохабамба. Там реших отново да търся истината и „във всичко да се уверя“, за да не направя погрешна стъпка /1 Сол. 5:21/. Двама скромни боливиански свидетели ме посетиха, един испанец от Каталония и Ариел Араоц, боливианец. Тяхната смиреност и убедителност ми направиха голямо впечатление. Те не се опитаха да ме въведат в пламенни разговори, което аз много ценях, а просто обменихме само впечатления.

Въпреки моята интензивна работа в общината, бе започнато с мене едно систематично изследване на Библията, въз основа на книгата „Уверете се във всичко, дръжте здраво на това, което е превъзходно“. Вечери наред, след литургиите се отправях към залата на Царството, където се радвах да чуя Божието слово и изследването на Стражната кула.

Католическата теза против библейското учение

Едно „от ученията, от които аз може би най–лесно можах да се откажа, бе учението за безсмъртието на душата с всичките му подробности /ада, чистилище, лимбус/. Един съвсем обикновен библейски текст ми изясни това. Това бе Битие 2:7, където се казва: „И Господ Бог създаде човека от пръст из земята, и вдъхна в ноздрите му жизнено дихание; и човекът стана жива душа“. В докладването не се казва, че човекът ПОЛУЧИЛ една душа, която след смъртта продължава да живее, а че той СТАНА една душа. Това се съвпада с текста от 1 Кор. 15:45 от испанския превод на Жозе Мария Бовер, един от моите професори на семинарията в Сан–Кугат. Този текст гласи: „Така е и написано: ‘Първият човек, Адам, стана жива душа’“. Аз заключавам от това, че аз съм една душа. Смъртността на душата за мене бе достатъчно доказана след като прочетох и Числа 23:10 в испанската Бовер–Кантера Библия още веднъж, където се казва: „Нека моята душа да умре, както умират праведните!“

Най–тежкия удар за мене бе, когато разбрах, че Христос, противно на учението за Св. троица — не е Бог, а също не може и да бъде. Йоан 1:1 бе моята главна подкрепа, докато изследвах точно гръцкия текст и установих, че Христос можеше да бъде божествен, това значи да бъде от божи произход, без да бъде Бог, Всемогъщия. Това познание въз основа на други шрифтови пасажи ми помогна да разбера по–добре ролята на Исус, който е подчинен на баща си и действа за негова възхвала /1 Кор. 15:28; Йоан 14:28; Мат. 24:36/.

Чрез тази обикновена светлина от Библията и чрез по–нататъшни изследвания, намерих изхода от теологичния мрак, който ме заслепяваше толкова дълго. Аз разбрах, че всичките ми напредничави следвания по теология и философия, на практика не допринасяха плодовете на истинското християнство. Аз не можах да видя тези плодове в католическата черква /Мат. 7:16, 17; Гал. 5:22, 23/.

Една изненада за моя управител

Аз дойдох до убеждението, че католическата черква, в течение на столетията се е отклонила от библейската истина и я е заместила с човешки  традиции и философии, така че тази несполучливост не се дължи само на единични хора. На мен ми стана ясно, че в сърцето си не бях вече католик.

Реших да подам молбата си за напускане на дружеството на Исус лично на окръжния предстоятел и да го помоля за освобождаването ми от тържественото обещание, което бях дал. Каква изненада бе за него, да чуе моята молба! Той ме попита, дали желанието ми да се оженя ме довело до това решение. Отговорих му че това не е така, защото по това време нямах такива намерения. /След като станах кръстен Свидетел положението се промени и през октомври 1978 година се ожених за една мила християнска вдовица./ Между друго той каза: „Юлио, аз винаги ви смятах за уравновесен човек. Но сега ми се струва, че трябва да потърсите един психиатър.“

В един дълъг разговор му представих моите аргументи във връзка с грешките на Църквата. Неговият отговор беше: „Аз признавам много от това, което казвате, обаче не мислите ли, че точно поради това сте задължени да останете в Църквата, за да се опитате заедно с други да коригирате грешките на Църквата?“

В отговор му казах: „Тъй като всички тези грешки се основават на едно ‘безпогрешно’ учение, е невъзможно те да се коригират, защото тогава трябва най–напред да се премахне учението за безпогрешността.“ И след това допълних: „Вижте, аз прекарах много време с разсъждения по този въпрос и се опитах да внедря евангелието в практиката, но разбрах, че това е невъзможно, понеже църковните власти изискват от мене неща, които противоречат на това. Тъй като аз не мога да коригирам Църквата, какво мога да направя по–добро, освен да я сменя? След като не мога да я коригирам, е по–добре за мен да я напусна и да потърся истинската Църква.“

По–късно предстоятелят и аз разговаряхме наново за моето намерение да престана с дейността ми. Той ме помоли да обмисля всичко още веднъж. Но понататъшно разтакаване бе невъзможно и аз му поставих ултиматум: „Или ми разрешете да се завърна в Испания, за да мога подробно да се занимая с въпроса, който засяга вечния ми живот, или ще напусна моята община и ще живея при Свидетелите на Йехова в Боливия, за да мога по–усилено да се занимавам с тази работа.“

Последното предложение бе неприемливо за Църквата понеже тази история щеше да предизвика голямо смущение в религиозните среди в Боливия. Най–сетне ми позволиха да се завърна в Испания и да живея при сестрата ми Лола.

Най-после свободен!

След като през декември 1976 година се бях завърнал в Испания, се отказах от всички религиозни традиции на католическата Църква и започнах в контакт със Свидетелите на Йехова да водя нов живот. Тази голяма промяна обаче също доведе проблеми. Кой би желал да даде работа на бивш йезуитов свещеник? Най–после започнах да работя като частен учител и покрай това отворих един малък магазин. Това бе достатъчно за ежедневното ми преживяване и за повече не се молех.

През 1977 година предстоятелят на боливианската мисия мина по пътя си за Рим през Испания. Той искаше да узнае моето окончателно решение. След като му обясних, че не се отказвам от решението ми, той ме помоли да изложа писмено моите мотиви на генералната конгрегация и генералът на дружеството на Исус в Рим.

Когато се завърна от Рим той ми каза: „Както ми казаха в Рим се  случва за първи път в историята, че един йезуит подава молба за уволнение от дружеството поради това, че се запознал с истината. Като че ли йезуитите въз основа на всичките им следвания не знаят, какво е истината!“

„Човешка теология — един куп „смет“

Като обърна сега погледа си назад и се замисля върху многото години на следване в семинариите, разбирам, че всичките теологически и философски възгледи, с които се бях занимавал, са — сравнени с Божието Слово — в действителност една купчина смет. Те прикриваха истинската мъдрост, която произхожда от Йехова Бог чрез Исус Христос. Не пише ли апостол Павел: „Бог не обърна ли мъдростта на света в глупост?“ /1 Коринтяни 1:20/? С Павел мога да кажа: „Всичко зачитам за загуба, защото познанието на Исус Христос, моят господар, превъзхожда всичко. Заради него изоставих всичко и го зачитам за смет, за да спечеля Христос“ /Филипяни 3:8/.

Най–после получих уволнителните пи документи, датирани на 11 ноември 1977 година. Аз благодарих на Йехова и ги подписах.

На 27 ноември същата година се кръстих чрез пълно потапяне във водата на един конгрес на Свидетелите на Йехова. С това символизирах публично моето отдаване на Йехова в съответствие с примера, даден от Исус и с поръчението, което той дал на неговите последователи /Матей 28:19, 20/. На този ден почувствах много по–голяма радост, отколкото в деня на моето освещаване като йезуитски свещеник двадесет години по–рано. Сега бях станал християнски свидетел на Суверения Господар Йехова.

От моето кръщение до сега бях вече богато благословен. Редовно взимам участие в християнската проповедническа служба и водя няколко библейски изследвания с интересуващи се. Сега съм по–щастлив от когато и да е било в миналото, защото следвам примера на Христос, изложен в Божието Слово. Аз намерих истинският Бог, Йехова, и народа, който практикува любовта, която се харесва на Бога. Моето дълго търсене на истината завърши. Твоето също ли е вече завършило?

[Текст в блока на страница 14]

МОЖЕ БИ, ТИ БИ ИСКАЛ ДА УЗНАЕШ, КАКВО МЕ НАКАРА ДА СЕ ОТКАЖА ОТ МОЕТО СВЕЩЕНИЧЕСТВО, СЛЕД ДВАДЕСЕТ И ПЕТ ГОДИШНА МИСИОНЕРСКА СЛУЖБА

[Текст в блока на страница 15]

„АЗ БЯХ ПРИЯТНО ИЗНЕНАДАН, КОГАТО УСТАНОВИХ, ЧЕ РЕЛИГИОЗНИТЕ ВЪЗГЛЕДИ НА СВИДЕТЕЛИТЕ СЕ ОПИРАТ ИЗЦЯЛО НА БИБЛИЯТА“

[Текст в блока на страница 16]

„ТЪЙ–КАТО НЕ МОЖЕХ ДА КОРИГИРАМ ИЛИ ПРОМЕНЯ ЧЕРКВАТА, КАКВО ПО–ДОБРО МОЖЕХ ДА НАПРАВЯ, ОСВЕН ДА Я СМЕНЯ?“

[Снимка на страница 17]

Бившият йезуит инеста напуска след християнското си кръщение басейна.