Защо трябва да си признаеш, когато грешиш?

„САМО УМРЕЛИТЕ не правят грешки“. Такава е истината за несъвършените хора. Нека се замислим дали има някой, който винаги е прав? Кой не прави грешки?

Божието слово, Библията, ясно показва, че всички подлежим на тази слабост, понеже четем: „Няма праведен човек на земята, който да върши добро и не греши“. Употребените в Библията еврейски и гръцки думи, преведени с „греша“ означават дословно „не постигам целта“ — не съм прав според Божиите изисквания /Екл. 7:20/.

Нищо чудно, че хората правят грешки, често пъти не са прави — просто грешат. Колко обаче им е трудно да си признаят! Като съпруг и баща не си ли съгласен, че предпочиташ да извърташ нещата пред жена си и децата си когато не си прав. Като шеф не ти ли е тежко да признаеш пред подчинените си че не си прав? Същото може да се каже и за жените, децата, работниците и другите хора.

Защо не обичаме да признаваме

Изглежда, че човек по природа има склонност да се оправдава. Колко трудно е било на родителите да ни скланят в детските години да си признаем, че не сме прави и да им се извиним при такъв случай! Като големи може би постъпваме по същия начин! Който е така настроен се опитва да докаже, че фактически не е направил нищо лошо, че в действителност някой друг е виновен за това и оправдава всичко с известни обстоятелства.

Общо взето, на хората заемащи отговорни постове им е особено трудно да признаят, че са виновни. Защо ли? В повечето случаи несъмнено играе роля гордостта. Може да се безспокоят за това, какво ще си помислят хората; искат просто „да спасят репутацията си“. Непризнанието на вината „може да  бъде продиктувано и от чувство на несигурност. Някой може да мисли, че позицията му ще бъде в опасност, ако разкрие своята грешка.

Други несъмнена нямат желание да признаят вината си, като имат предвид цената, която би трябвало да заплатят за нея. Така например един железничар би могъл, от немарливост, да доведе до трагичен случай. Ако обаче си признае, че това е по негова вина, може да изгуби работата си или да попадне в затвора. А на лекаря би могла да се случи сериозна грешка в работата; ако си признае това, сигурно ще трябва да заплати доста голямо обезщетение или ще изложи своето застрахователно бюро на голями разноски.

Случва се и така, че на някого не е лесно да види нещата в истинска светлина. В Библията четем: „Кой съзнава своите прегрешения?“ Още повече сърцето таи чувства, които ни пречат в признанието на заблудата. Да, „сърцето е измамливо повече от всичко — кой може да го познае?“ /Псалм 19:12; Ерем. 17:9/.

Неблагоприятни последици

Късогледство относно собствения интерес, може да ни подтикне да търсим оправдание, вместо да признаем, че не сме били прави. Но независимо от нашия начин на мислене, прикриването на известна грешка носи със себе си неблагоприятни резултати. Може да изостри например отношението между членовете на семейството, между колегите или братята по вяра. Не признавайки грешката си, ние или подлагаме на изпитание търпението на другите или ги караме да изгубят уважението си към нас. А положително ще издигнем и бариера затрудняваща обмяната на мисли.

Още по–голямо значение има обстоятелството, че непризнанието, когато човек не е прав, носи със себе си угризение на съвестта, особено ако някой друг бива обвинен за това, което сме извършили ние. И ако веднъж се въздържим от признаване на вината, може да ни стане навик. Отричането на дребните нарушения може да доведе до укриване на по–големи грешки, което в крайна сметка ще ни изведе на лош път. В резултат нашата съвест може да не реагира дори при голям грях, като че ли е „пригоряла“ /1 Тим. 4:1, 2/. А най–важното: такава постъпка непременно ще навреди на нашите отношения със Създателя, Бог Йехова.

Примери от миналото

 Който не иска да признава грешката си и предпочита да прехвърля вината върху другите влиза в жалко до известна степен общества. Първият човек Адам прехвърлил вината за своето непослушание на ‘жената’, която му дал Бог! После Ева пък обвинила змията. Бог обаче, не приел тези оправдания, а поставил първата човешка двойка под отговорност. Да помислим също и за цар Саул, който не изпълнил точно Божията присъда спрямо подлите Амаленити. Запитан за причината — прехвърлил вината върху своя народ. Но Бог не приел също така и тази изопаченост на фактите /Битие 3:12–19; 1 Царете 15:15–23/.

От друга страна в Библията намираме примери показващи, че би трябвало да си признаем когато не сме прави. Един от тях се отнася за Юда. Постъпил неправилно спрямо своята овдовяла снаха, Тамара. Чак, когато му казали в очите, че той е отговорен за нейната бременност, искрено признал: „Тя е по–права от мене“ /Битие 38:26/. Поне признал греха си.

А ето цар Давид. По различен начин се опитвал да затаи своя грях с Битсавее. Обаче след разговора с пророка Натан признал: „Съгреших пред Йехова“ /2 Царете 12:13/. Да, по този начин Давид се признал виновен за нарушението.

Добри резултати

Добре е да си припомним тези примери от миналото и в случай на извършване на грешка искрено да си признаем това. То ще окаже влияние, между другото и на подобряване на отношенията в семейството. Ще се отнасяме също по–добре и към служебните ни ръководители, не излагайки търпението им на изпитание. Святото писание ни съветва правилно: „Ако гневът на управителя се повдигне против тебе, не напущай мястото си, защото овладяването отстранява голями грешни“, да дори значителни грехове /Екл. 10:4/.

А как да постъпим, когато сме на отговрна служба? Готовността да си признаем грешката, благоприятства за спечелване на доверие всред подчинените ни. Освен това тя ще ни помогне по–лесно да преодолеем своите слабости.

Става въпрос, преди всичко да запазим чиста съвест и добри отношения с нашия Бог. Затова, ако сме направили сериозна грешка, трябва да си признаем. В искрена молитва можем да помолим нашия небесен Баща за милостиво опрощение чрез посредничеството на Исус Христос /Псалми 103:10–14; 1 Йоан 2:1, 2/. Длъжни сме също цялостно да използваме достъпната за нас духовна подкрепа /Яков 5:13–16/. Такава постъпка говори за мъдрост, понеже Божието слово ни поучава: „Който крие престъпленията си, няма да успее, а който ги изповяда и остави ще намери милост“ /Притчи 28:13/.

Какво помага да бъде преодоляна тази склонност

Съвсем ясно ни е, че ни е необходима помощ, ако искаме да надвием склонността за затайване на извършените грешки. Често чувството за хумор може да ни помогне, особено тогава когато нарушението или грешката не са много сериозни. Например една добра домакиня е носила в ръцете си цяла купчина чинии, но се е спънала и ги е изпустнала, при което всички са се счупили. Избухнала е в смях понеже нещо такова при нея е било немислимо — обаче се е случило. Ето как малко чувство за хумор ни предпазва от прекалено голямо мнение за себе си, което често е причина за непризнание на грешката.

Учтивостта и съчувствието също играят тук своята роля. Ако някои хора имат правото да знаят, че сме сгрешили, трябва да бъдем готови да им признаем всичко. Съчувствието ще ни наклони да си признаем особено в положение, когато някой друг е обвинен и трябва да страда поради нашата грешка. Тук намират приложение думите на Исус: „И както желаете да правят човеците на вас, така и вие правете на тях“ /Лука 6:31/.

 Покорността може също да ни помогни да признаем своята неправилна постъпка. Когато премислим целия въпрос и не признаем, че не сме прави, това граничи с лицемерието, нали? Нито горделивец, нито лицемерец не срещат одобрение в очите на Бога /Притчи 21:4; Яков 3:17/.

Подържането на тясна връзка с Йехова най–вече ще ни помогне да признаем доброволно, че ние не сме прави. Защо ли? Защото ще бъдем склонни да му представим в смирена молитва всички наши грешки и заблуди. След това уверени в Неговата помощ и милосърдие ще постигнем несравнимия „Божи мир“ /Флп. 4:6, 7/.

Щом като всички допускаме грешки, нека не ги прикриваме. И когато ни се случи да постъпим неправилно, добре ще е смирено да си признаем и да извлечем от нашите грешки някаква поука за самите нас, а също и за другите.

[Снимка на страница 21]

Давид казал: „Сгреших пред Йехова“