Подкрепена чрез „силата, която надвишава нормалното“

Разказано от Сади Люис Садат

„КАК МОЖА само да се справиш със всичко това?“ — ме питат понякога хората защото искат да узнаят, как бях успяла да отгледам девет деца, от които последните седем съвсем сама. И от осемте, които още са живи, са седем вече от дълго време предани и лоялни служители на Йехова.

Като обърна погледа си назад към изминалите години, тогава знам, че никога не бих могла със собствени сили да възпитам децата си в Божията истина. Това би било просто невъзможно. Йехова положително ми помогна при тази тежка задача. Както произхожда от 2 Коринтяни, получават онези, които наистина служат на Йехова и искат да изпълняват неговата воля, чрез неговия свят дух „силата, която надвишава нормалното“.

Как обаче се стигна до там, че аз трябваше да отгледам децата си сама? Как се запознах с Йехова и с неговите предумисли? Най–добре е да разкажа нещо за себе си.

Времето ми в училището в Либия

Родена съм преди повече от 90 години, в 1892 година, в Либия. Баща ми и дядо ми бяха духовници в гръцко–православната Църква и баща ми от сърце желаеше поне един от синовете му да го последва и стане духовник, обаче никой от тях не се чувстваше призван за това.

Това много му тежеше. Обаче ако е волята на Бога, на този Бог „който възкресява мъртвите“, тогава баща ми ще се завърне от мъртвите, по времето когато ще се възстанови Рая на „новата земя“ /2 Коринтяни 1:9; 2 Петър 3:13/. Тогава ще мога да му разкажа, че въпреки това, че никой от синовете му не стана Божи служител, неговата дъщеря Сади, както и повечето от нейните деца и внуци, станаха служители на Йехова.

Майка ми не можах истински да опозная, понеже тя умря когато бях на три години. По нейно желание баща ми ме изпрати в един интернат, където немски протестантски сестри ме научиха на арабски и немски. Там ме учеха, да обичам Исус, обаче само малко нещо научих за Бог и неговите предумисли.

Въпреки това имах желанието да стана сестра в един орден и да отида в небето. До там обаче не се стигна, защото след като завърших училището трябваше да се завърна в къщи и да се грижа за баща ми докато той умря. След неговата смърт братята ми бяха задължени да се грижат за мене; такъв бе обичая по онова време в Либия. Те бяха на мнение, че най–доброто за мене бе да се омъжа и за това започнаха да ми търсят мъж. Моето мнение не беше от значение в тази работа. И така се омъжих през 1909 година на само 17–годишна възраст.

 В САЩ

В 1910 година мъжът пи и аз се преселихме а Съединените Щати, където се настанихме до една оризова плантация в Тексас. Години изминаха и с времето ни се родиха девет деца.

Обаче нашия брак не беше щастлив и в 1935 година — деветото ни дете току що бе навършило три години — мъжът ми ме напусна. Най–възрастната ми дъщеря и най–възрастния ми син бяха вече женени, но тяхните грижи все още бяха и мои. Освен това, сега трябваше да отгледам съвсем сама и останалите седем деца.

През следващата година продадохме всичко, което можахме освен една парцела земя и се преместихме в една къща под наем в Бомонт /Тексас/. След това повечето от моите деца започнаха да работят и така допринасяха за издръжката на семейството. Това действително бе за мене голяма помощ.

Помощ от Йехова

Бог ми оказваше обаче най–голямата помощ. В 1917 година — когато още живеехме на плантацията — бях вече нещо чула за Йехова и неговите предумисли и бях започнала да го моля за помощ.

Още като малко момиче имах страхопочитание пред Бога; сега обаче исках да узная повече за него. Голямата война — така се наричаше войната, която избухна през 1914 година — ми показа неотложността за това нещо. Сестра ми в Бейрут /Либия/ ми писа за ужасните неща, които там царуваха по времето на войната. Много от близките ми умряли от глад.

В едно от писмата си тя пишеше, че била принудена да продаде целия си имот, за да може да купи малко хляб за ядене, а и освен това, че била доста болна. Тя ме молеше да и пратя малко пари, за да може да си купи нещо за ядене което веднага сторих. Но след това получих по пощата съобщението, че в деня, когато била получила парите, тя умряла. Все още притежавам това тъжно писмо. Тези житейски опити ми помогнаха ясно да разбера изпълнението на Матей 24:7 и така бе за мене по–лесно да приема истината, когато ми говореха за нея.

Семето на истината посято

В 1917 година семето на истината бе посято в сърцето ми. По онова време един пионер от Свидетелите на Йехова почука на вратата ми и ми предложи да абонирам списанието „Стражева Кула“ на арабски език. Първият брой, който получих, прочетох на един дъх. От тогава не съм пропуснала едно единствено издание на „Стражева Кула“. Посочените библейски пасажи веднага търсех в моята Библия и така вярата и доверието ми в Йехова се задълбочиха.

С времето английския ми се подобри толкова, че се абонирах на „Стражева Кула“ на английски. Това направих, защото исках децата ми също да четат списанията.

Мъжът ми нямаше нищо против това, което учех, но се ядосваше, че толкова много четех. Когато исках да чета вечерта, след като цялата работа бе приключена и децата си бяха легнали, заключвах вратата на стаята ми и запушвах всички пролуки, през които проникваше светлината. Така можех да продължа да чета.

Можех ли да принеса една такава жертва?

Годините минаваха и аз научавах все повече неща за Бога чрез четенето на списанията. В 1935 година — мъжът ми ме бе вече напуснал — бях поканена да чуя един доклад, изнесен от Свидетелите на Йехова в едно училище  близо до плантацията, където живеехме. В доклада се говореше между другото и за Авраам, който бил готов да пожертва сина си.

Като член на протестанската Църква никога не можах да разбера, защо Бог е искал от Авраам да пожертва единствения си син. А сега, като майка на девет деца, бях още по–несъгласна с това. Аз мислех, че такава жертва никога не бих могла да принеса.

По време на доклада обаче ми стана ясно, какво значи да имаш истинска вяра и как тази вяра направила Авраам способен да се подчини на Божията повеля. Авраам е бил убеден в това, че Бог, който възкресява мъртвите, може да възвърне също и синът му отново към живот /Евр. 11:17–19/. Стана ми ясно, че се нуждая точно от такава вяра, за да мога да се справя с проблемите в живота. Как бих могла обаче правилно да възпитам децата си и да посадя в сърцата им такава вяра, каквато е имал Авраам? Непрекъснато се молех на Бог, да ми помогне в това отношение.

По–добро опознаване на истината

Само няколко седмици преди да се преселим в града през 1935 година, ме посетиха Свидетелите на Йехова и ме оставиха да изслушам на грамофонна плоча един доклад, изнесен от президента на дружеството Стражева Кула, Дж.Ф. Радзерфорд. В този доклад се засягаше ценността на точното познание и се показа, че това познание е жизнено необходимо. Като доказателство за това бяха цитирани думите на Исус, който е казал, че точното познание за Бог и Христос води към вечен живот /Йоан 17:3/. Свидетелите също така ме поканиха да посетя техните срещи. След като се преместихме в града, една от дъщерите ми и аз открихме къде се провеждаха срещите и отидохме да ги посетим.

Първата среща толкова много ни се хареса, че накрая попитах, дали има недялно училище, където можех да пратя децата си. Аз исках и те да опознаят тези прекрасни неща. Свидетелите на Йехова разбира се ми обясниха, че таково училище няма, но вместо това ни предложиха да ни посещават всяка седмица и да ни поучават от Библията. Аз запитах: „А колко струва това?“ Отговорът им бе: „Нищо. Това е безплатно.“ Бах доста смаяна от всичко това.

Преди да дойдат Свидетелите на Йехова за първи път, се помолих на Йехова от все сърце да предразположи децата ми така, че и те да вземат участие в библейското изучаване. За най–голяма радост всички взеха участие, дори и най–възрастната ми дъщеря и децата ѝ.

Бе толкова възхитително, седмица след седмица да узнаваме нови истини за Божието царство и неговото господство над бъдещия рай. Също така научихме колко е важно Божието име, Йехова /Псалм 83:18/. В протестантското училище в Либия никога не бях чувала нещо за това.

Подкрепена чрез „силата, която надвишава нормалното“

Освен това аз научих, че Йехова е Бог, който подкрепя неговите служители, ако те се уповават на него. И действително мога да кажа, че след като тази истина напълно навлезе в сърцето ми, не си правех вече грижи относно преодоляването на проблеми. Изцяло се уповавах на Йехова. Разбира се, че трябваше да извърша моя дял, защото тогава можех да бъда убедена, че той ще ми даде „силата, която надвишава нормалното.“

С времето, това упование зароди плодове. След като в продължение на една година се проведе с мене библейско изследване, аз се кръстих. Това бе в 1937 година. Една след друга бяха кръстени всичките ми дъщери. Колко много съм благодарна на Йехова за тази благословия!

 След това настъпи тежко изпитание при което бе необходимо изцяло да се уповавам на Йехова и на това, че той ще ми даде силата, за да преодолея това изпитание. Ставаше дума за малкия ми син. В продължение на известно време той изследваше Библията, но никога не бе взел решаващо становище за истината, която обаче уважаваше, а и освен това ни помагаше да живеем според нея. Той се разболя и в 1968 година почина.

Смъртта на сина ми бе най–тъжната преживелица в моя живот. Както всичките ми деца, обичах и него много. Аз съм убедена, че този тежък удар никога нямаше да мога да преодолея без помоща на Йехова. Надеждата, че при възкресението ще го видя отново, бе също голяма утеха за мене.

Да се говори за истината

След като опознах истината, се почувствах свободна и имах мир в сърцето ми като никога преди това. Също така нямах вече желанието да стана сестра в някакъв орден и да отида на небето, а да живея в един земен рай под управлението на Божието царство. Тази надежда бе за мене толкова прекрасна, че се почувствах подтикната да я споделя с други. Точно това и направих през изминалите годин и при това преживях много хубави случаи.

Въпреки, че сега съм вече на 91 години, все още желая да говоря с други върху благата вест за Царството. Наистина, не мога да ходя вече така, както в миналото, но моите дъщери ми оказват голяма помощ в това отношение. Те ме взимат с колата и ме откарват до една врата, където мога да говоря с някого за вестта за Царството, след това сядам пак в колата за да си почина, а те продължават с проповедническата служба.

Една от дъщерите ми и аз провеждаме дори всяка седмица библейски изследвания с четири възрастни жени. Това ми помага, постоянно да поддържам жива чудесната истина за Йехова и неговите предумисли.

Ето вече повече от 45 години, откак съм кръстена служителка на Йехова. Обаче изморена ли съм за това, че новия ред още не е настъпил? Вярно е, че физически по–бързо се уморявам, но каква радост беше да се види разрастването на видимата организация на Йехова в течение на изминалите години! Когато бях кръстена в 1937 година тя се състоеше от няколко десет хиляди членове, а до 1982 година тя нарастна на повече от 2 400 000 души.

Сред тези славословители на Йехова се намират и седем от децата ми, които са още живи, както и почти всички внуци и правнуци. Една от дъщерите ми, Роуз Пелоиан, работи вече повече от 25 години в главното бюро на дружеството Стражева Кула в Бруклин, а и също така една от внучките ми с мъжа си.

През всичките тези години никога не се съмнявах, че напълно щях да се проваля в опита, да възпитам децата си като Божи служители, ако бях сторила това само въз основа на собствените ми сили. Обаче Йехова е обещал, че никога няма да изостави служителите си. Нещо повече, той ще им помогне да изпълняват неговата воля и чрез светия си дух ще им даде „силата, която надвишава нормалното“. Този опит можах да направя в продължение на десетки години. Сега копнея за времето, когато в рая ще ми се възвърнат физическите сили, за да мога да служа на Йехова за вечни времена /Псалм 94:17–19/.

[Текст в блока на страница 16]

В 1935 година — деветото ни дете току що бе навършило три години — мъжът ми ме напусна

[Текст в блока на страница 17]

ОТ 1917 година насам не съм пропуснала нито едно от изданията на „СТРАШЕВА КУЛА“

[Текст в блока на страница 18]

Този тежък удар никога нямаше да мога да преодолея без помоща на Йехова.