Живота ми в стол за парализирани

„ВИЕ все пак ще трябва да се помирите с това, че някои хора под 30 годишна възраст са приковани в стол за парализирани“.

Не можех да го повярвам. „Но разберете, аз съм само на 19 години, а не на 90“ се изтръгна от езика ми.

„Повече не можем да направим“ бе спокойния отговор. „Вие трябва да се помирите с това. На този свят има толкова много хора, които на 30 години не могат повече да се движат и вие ще бъдете един от тях“.

Тези сразяващи думи на един ортопед бяха първото показание за това, че едно вродено гръбначно страдание, в края на краищата ще доведе до пълното ми парализиране за винаги. Никак не исках да повярвам на това, грабнах колелото и бързо отпътувах.

Използване на времето според силите си

От две години вече се бях посветила на целодневна проповедническа дейност като пионер тук в Англия. Това бяха много щастливи години! Исках да продължа тази служба, но думите на лекарят все още звучеха в ушите ми. Биха ли могли наистина да се сбъднат? Казах си: „Все едно дали ще се сбъднат или не — няма никакъв смисъл да се откажа, преди да е станало наложително“. И така продължих пионерската си служба.

През следващите десет години гръбначното ми страдание ставаше все по–забележително. Че бях в състояние да продължа целодневната си проповедническа дейност, го дължа до голяма степен на активната подръжка от страна на пионерската ми партньорка Елза. Ние пътувахме стотици километри с колела, свидетелствувахме в крайбрежни градове, пропътувахме прекрасни селски области, работихме в предградия и накрая концентрирахме дейността си в Лондон. Какво прекрасно чувство на свобода и какво дълбоко задоволство чувствахме за това, че използвахме нашето време за проповедническото дело и говорехме за предвещанията от Божието слово, а именно за предстоящия земен рай!

Въпреки, че дейността ми често бе прекъсвана чрез болничен престой, когато трябваше да се подложа на 12 операции, все пак бях в състояние да продължа пионерската си служба. С течение на времето бях принудена да нося шини на краката си, по–късно трябваше да прибегна до патерици и така можех да се придвижвам през последните две години от пионерската ми служба. Хората бяха наистина много любезни с мене. Един таксиметров шофьор все гледаше къде се намирам и ме возеше безплатно от едно посещение до следващото.

По болезнен начин се осъществиха думите на лекарят. Внезапно гръбначния ми стълб не можеше да ме държи повече изправена. След един дълъг болничен престой и след като месеци наред бих носела гипсова превръзка, бях прикована на стол за парализирани. „Един ден ще се събудя и ще установя, че всичко това бе само един лош сън“ си казвах. Струваше ми се, като че ли времето не искаше да се движи за да се дойде до този ден.

 Приспособяване към моята негодност

В началото бях ядосана. Бях напълно зависима от вниманието и помоща на другите, но това ми бе стеснително, да, то действаше деморализиращо върху мене за да приема тази помощ. От друга страна се ядосвах, когато не ми бе предложена никаква помощ. Сигурно само онези, които са преживяли нещо подобно, могат да разберат напълно, как се чувства човек, когато внезапно стане зависим от други. Чувствата ми на неописуема тъга и без стойност бяха прикривани само чрез моята усмивка в присъствието на други. С течение на времето се преборвах с най–лошите от тези отрицателни емоции. Но настъпи голям обрат, когато един брат по вяра ми прочете от Ливинг Библия 2 Кор. 12:8–10, където по смисъл се казва следното: Радостен съм, че мога да бъда живо доказателство за Христовата сила, вместо да изтъквам собствените си сили и способности. Свидетелят, който ми прочете тези думи, сам бе тежко ранен при една злополука и аз можах да видя, че в неговия случай тези думи се потвърждаваха. Молех настойчиво Йехова да ми покаже какво конструктивно още можех да върша, за да бъда полезна както на него, така и на други, вместо да стана егоист. Това промени целия ми живот.

Радостта, да се помага на други

Когато се огледах, можах да видя много хора, които бяха подложени на ограничения и не можеха да вършат това, което биха шелали с удоволствие да вършат, напр. жени, които трябваше да се грижат за голями семейства, мъже, които целия ден трябваше да извършват монотонна работа, възрастни хора, които нямаха сила да уредят много неща. Започнах да мисля върху тях, да наблюдавам, как успяваха да се справят с тяхните ограничения.

След известно време бях запитана: „Искаш ли да проведеш библейско изследване с една жена, която може да дойде в жилището ти?“ Какво окуражение! Тя бе първата, от редицата хора, с които изследвах Библията по този начин. Каква голяма радост, да установя, че телесното ми състояние не бе оказало никакво влияние върху способността ми, да използвам опитите, които бях събрала през всичките тези години в дейността за правене на ученици.

Непрекъснато търсех нови пътища, за да вземам участие в делото за правене на ученици. В началото правех това, преди всичко, чрез писане на писма. Моето разпределение бе жилищен блок, в който при проповядване от къща на къща трудно можеше да се влезе. При писането на писмата се опитвах да си представя за всеко жилище друго семейство и използвах за всяко семейство различен начин на свидетелствуване. По този начин се запазих активна духовно и взимах мисленно участие в публичното проповядване на Божието слово.

Накрая се реших да премина последното препятствие и да взема отново участие в евангелизирането от къща на къща. За тази крачка бях наистина много радостна. Нищо друго не укрепва така силно вярата, както устното даване на обяснение за вярата си. Сега братята ми по вяра ме вземат редовно в събранието с моя стол за парализрани, така че, даже съм в състояние от време на време да слуша като помощник пионер.

Ето вече шест години изминаха, откакто за последен път карах колело. Понякога копнея за ония дни на свобода на движение, която имах тогава, за чистия въздух и изпълнения с работа живот, който ми доставяше такава голяма радост. От друга страна обаче, дейния ми живот в пионерската служба, удължи годините ми на телесна двигателност от предсказаните 10 години на повече от 15.

Така, аз си представям, че чрез болестта си придобих предимства които преди това нямах. Едно от най–голямите се състои в това, че имам време. Винаги съм готова да слушам тези, които имат нужда от слушащи уши. Но най–важното за мене е, че се доближих до Йехова, който по любеобвилен начин ме научи да се наслаждавам на живота, такъв какъвто е и който ми помогна да намеря смисъла в живота и който ми даде сила да му служа и по–нататък.