Няма да се уча повече на война

Южна Дакота е един земеделски щат от централно–западните Съединени Щати, Стада пасат в неговите прекрасни равнини. Полета с пролетно жито, ечемик, овес и ръж са тук неизброимо число. Именно в Абердин, град в тази област, дойдох аз на бял свят на 10 юли 1921 година. В продължение на моя живот аз минавах от една крайност в друга, от войната към мира, от омразата към любовта.

Моите родители бяха германски трудещи се, които вярваха в силата на религията и на доброто образование. Следователно бях кръстен и възпитан в лутеранската религия. Завърших училище през пролетта на 1939 година. Родителите ми се бяха развели, и баща ми бе починал. Каква насока можех да дам на моя живот?

Тъй като отдавах голямо значение на Библията и на Бога, аз подадох кандидатурата си за да вляза в лутеранската семинария, с намерение да стана пастор. В това време избухна Втората световна война в Европа и нямайки все още новини от семинарията, аз се записах в морския флот. И така заровете бяха хвърлени; кариерата, която ме очакваше щеше да носи знака по–скоро на войната, отколкото на мира.

Откакто свърших училище търсех начин да служа във въздушно–морските сили. Получих първото си задморско предназначение в една въздушна база в Олонгапо, недалеч от манила на Филипините. Съединените щати още не се бяха включили във войната, така че нашите задачи се състояха главно в наблюдаване на японския флот в Тихия океан

Атака на японците

На 7 декември 1941 година аз бях на караулна служба по време на уикенда. Трябваше единствено да остана сам на поста за радио подслушване; дейност, която осигуряваше пълна почивка. Изведнъж, телеграфният приемник започна да мънка със своя морз смайващо послание: „Японците атакуват Перл Харбър!“ Аз скочих като ужилен, за да дам моментално тревога. Знаех, че не ще им трябва много време, за да нападнат и Филипините.

Не се излъгах. На другия ден призори те ни бомбардираха. Много от нашите самолети бяха унищожени още на земята. Тези, които успяха да излетят бомбардираха и торпилираха японските военни кораби. Щом някакъв самолет се връщаше в базата, екипажът му биваше веднага заменен. Когато дойде и моят ред, тръгнах да изпълня тези рисковани задачи, които като че ли никога нямаше да се свършат.

Ние водихме една предварително загубена битка. Японските изтребители връхлитаха върху нас, като ястреби върху пиленца. В продължение на няколко дни, всички наши машини бяха разбити и в скоро време останаха само 50 души оцелели от всичките 500, които наброяваше нашата база. Трябваше непременно да напуснем островите. Тогава ние реквизирахме един френски пътнически параход, преминахме японската блокада и се насочихме към нидерландската част на Индия, отдалечена на около 3 200 км.

Приближихме се до Сурабия, един град на островите представляващи част от архипелага, наречен днес Индонезия. Но японците не закъсняха да ни догонят отново и трябваше да се оттеглим в порт Дарвин, в Австралия, където мислехме, че ще бъдем на безопасно място за известно време. Но едва що пристигнахме, когато голями японски самолети внезапно се появиха отвсякъде и превърнаха порта в огнен ад. Около двайсетина кораба бяха потопени. Нашият, Уили Б. Престои, ескадрен миноносец, превърнат в авиационен снабдител, беше бомбардиран и обстрелван с картечници, докато не пламна. Така или иначе, успяхме да изгасим пожара и под покровителството на ноща, да излезем от порта и да достигнем до Фремантл, порт на западното крайбрежие на Австралия.

 Още същата нощ завихме мъртвите с брезент. Много от тях бяха мои близки приятели. После, след като прикачихме тежести към труповете и произнесохме неуверено няколко думи на утеха, плъзнахме ги в Сивото море. Войната ме бе научила да мразя врага, но това ужасяващо клане ме направи още по–суров.

Ново бойно поле

След 30–дневен отпуск ние получихме новото си предназначение: островите Алеути, архипелаг във формата на полумесец, като продължение на югозапад от Аляска. Имахме за задача да открием японските кораби и да ги потопим.

На 8 август 1942 г., през време на битката за Ату, нашата машина беше простреляна и радара отказа да ни служи. Опитвайки се да се завърнем в базата, ние се намерихме в гъста като мляко мъгла, така че вече не знаехме положението на самолета. Последното нещо, което си спомням, е това, че чух бордовия командир да изреве: „Ще се разбием!“

Когато дойдох на себе си, самолета ни още беше в пламъци. Той се беше блъснал в склона на една планина и аз бях изхвърлен извън останките. От удара, опашката на самолета се беше откъснала. Ако имаше оцелели, тогава те можеха да бъдат само там. Всичко ме болеше, но при все това се довлякох до мястото, където намерих най–добрия ми приятел. Още дишаше, но положението му беше много критично. Успях да го извлека на страни от горящите останки преди отново да изгубя съзнание.

На другия ден, несъмнено от съня ме изтръгна бръмченето на разузнавателните самолети, които се спускаха към отломъците. Когато един от тях прелиташе над нас аз успях да размахам една авиаторска курка, после потънах още веднъж в несвяст.

Когато се събудих, аз се намерих в една военна болница. Моят другар беше проснат върху съседното легло, но той преживя само няколко дни. Следователно бях единствения оцелял от деветте члена на екипажа. По–преди бях видял вече много хора да умират, но сега моите най–близки другари бяха изчезнали напълно. Постоянно ми идваше на ум един въпрос: ‘Защо аз? Защо аз трябваше да преживея?’ Тогава престанах да чета Библията. Моето духовно състояние се влошаваше.

„Арфа“ променя живота ми

Бях прехвърлен със санитарен кораб от Дач Харбър, на Алеутите, във военната болница в Бремертон, в щата Вашингтон. Челюстите ми бяха счупени на няколко места и понеже бяха неправилно зараснали, трябваше отново да ги чупят за да ги наместят. Трябваше да остана в болницата шест месеца, за да се възстановят многобройните ми рани.

След като излязох от болницата, отидох да посетя моята по–голяма сестра, която живееше в Калифорния. Един ден, видях как нейния съсед искаше да изхвърли книги, които изглеждаха нови. Една от тях беше озаглавен на „Пророчество“. Попитах го дали този труд говори за Библията. „Да — отговори той — и другите също. Можете да ги вземете всичките ако желаете“. Така станах притежател на книгата „Божията арфа“ и няколко други публикации издадени от Дружеството Уотч Тауер /Страшева кула/.

Имах чувството, че моят интерес към духовните въпроси отново оживява. Исках по–добре да разбирам Библията. Затова прочетох книгата „Пророчество“ от край до край, но не можах да я разбера. Следователно изхвърлих всички тези трудове с изключение на „Божията арфа“ която сложих в авиаторската си чанта.

В течение на няколко месеца, летях с един висш офицер, които инспектираше въздушните бази на западното крайбрежие на Съединените щати. При тази работа ми оставаше много свободно време, което аз посвещавах на привидните удоволствия на този свят, но тава не даваше смисъл на живота ми и аз не бях задоволен. Записах се като доброволец, за да се върна на фронта и бях предназначен към един ескадрон от средно голями бомбардировачи, който бе изпратен на островите Саипан и Тиниан в Тихия океан. Моята задача беше да се заема с радара на челния самолет. Всеки екипаж изпълнаваше задачи през ден и имахме много свободно време в базата.

Един ден ровейки из багажа си, за да търся игра на карти, намерих книгата „Божията арфа“. Започнах да я чета и за мое голямо учудване започнах да разбирам, че „ада“ е гроб, че човек е смъртна душа и че Писанията не учат доктрината за Троицата. Бях истински изненадан от тези основни библейски учения.

 Без да чакам повече, взех моята Библия за да сравня всички цитирани пасажи. Всичко беше толкова ясно и толкова просто, че не вярвах на очите си. Бях вън от себе си от радост от това, което се научавах. След като размислих всичко това, реших да помоля католическия и протестанския войскови свещеници да ми докажат с помоща на Библията, че ада не е просто гроб

Съветът на един войскови свещеник

Безспорно, те не бяха способни за това. Един от тях ми даде съвет, който все още помня. Той ми каза: „Милер, вашето служебно положение е забележително и имате уважението на всички. Вашето бъдеще във флотата е осигурено. Вие сте един от най–младите старшини, които някога са били назначени. Не правете безразсъдната грешка да се свържете със Свидетелите на Йехова, които не приветствуват знамето и не се бият за родината си“. Тези свещеници не се съгласиха да отговорят на нито един от моите библейски въпроси. Задоволиха се само да критикуват известни Свидетели, които дори вече не бяха между живите.

Тяхните изказвания породиха в мен предубеждение към Свидетелите на Йехова. Въпреки това, тъй като нито единия, нито другия не отвори Библията, за да опровергае вярата, която току–що бях открил, аз си помислих: ‘Това действително е истина. Длъжен съм да направя всичко възможно за да помогна на другите да я познаят.’ Веднага на следващия ден започнах да им разказвам, каквото се бях научил. Всички отбелязаха, че моя поглед върху нещата наистина се е променил.

До самия капитан достигнаха отгласи за моето проповядване и той ме повика в канцеларията си, за да ми каже: „Милер, много нещо преживяхме заедно и само след няколко дена ще изпълним една от най–опасните задачи в нашата кариера, т.е. Иво Джима! Е добре, това, което вие проповядвате не ме интересува, но ви моля да не говорите повече. за това, докато тази задача не бъде завършена“. Съгласих се с тази молба, която ми изглеждаше напълно основателна.

Битката за Иво Джима

Преди всяка задача, получавахме няколко последни инструкции по време на събрания. Когато бе проведено това, за превземането на Иво Джима, аз изтръпнах чувайки предвиденото число на жертвите. Загубите след малко, нямаше да означават просто цифри, записани върху лист хартия, но човешки живота.

Японците се биеха до край, опитвайки се да запазят този стратегичен остров. С цел да се запазят, те се бяха спотаили всред стръмните коралови скали, които ограждаха целия бряг, по начин, по който беше почти невъзможно да ги принудим да напуснат местата си. Съществуваше само едно удачно разрешение; да връхлетим върху отвесните крайбрежни скали, при ниска височина, за да ги бомбардираме със смъртоносни напалмови бомби. Когато те избухнаха, тяхната възпламенителна течност се разпръскваше в скалните пукнатини, които се превръщаха в огнен ад.

След няколко дни завоювахме Иво Дшима и най–сетне можахме да кацнем на неговото летище. Излизайки от бомбардировача аз видях смъртта навсякъде около мене. Вървях по продължение на кораловия плаж, за да установя последиците от щурма. Това, което видях беше толкова ужасяващо, че не мога да го опиша: овъглени тела разпръснати навсякъде. Пред тази непоносима гледка, аз се почувствах напълно разстроен.

Окончателният рапорт за битката за Иво Джима донася за 8 000 убити и 26 000 ранени от американска страна и 22 000 убити от страна на японците. И всичко това заради един остров от 20 кв. км.!

През август 1945 год. атомните бомби бяха пуснати върху Япония и за по–малко от една седмица тя капитулира. Войната се беше свършила.

Моя първи контакт със Свидетелите

Завръщайки се в Съединените щати, отидох да посетя роднините си в Портланд, в щата Орегон. Те силно се противопоставиха на моите нови вярвания, но познаваха един Свидетел на Йехова, на име Хауард Майер. Аз незабавно се свързах с този човек и на един дъх му изложих всичко, което войсковите свещеници ми бяха казали за Свидетелите. Обаче, той с лекота опроверга тези фалшиви обвинения, така че започнах да посещавам често  събранията организирани в Залата за Царството и да участвувам в разгласяването.

Изучавайки библейските принципи, отнасящи се за войната и за мира, аз си дадох сметка, че от сега нататък нямаше да мога да участвувам в сраженията, нито да правя военна кариера и едновременно да водя истински християнски живот /Исаия 2:4; Мат. 22:37–40/. Тъй като, след кратко бях длъжен да се явя в частта си, трябваше да взема решение за положението, в което се намирах.

Именно тогава Хауард Майер ми даде няколко съвета, за които ще му бъда винаги признателен. Той ми каза: „Вие сте все още малко дете, в духовно отношение. Вместо веднага да решавате, какво да правите, бихте могли да се върнете в базата си и също да присъствувате в събранията състоящи се в най–близката Зала за Царството. И така натрупвайки знания и разбиране за Божието слово, молете Йехова за да ви даде помоща и ръководството си“.

Следователно, аз се върнах в аеробазата в Уайдбей Айланд, в щата Вашингтон. Без да се бавя повече, започнах често да посещавам събранията на Свидетелите на Йехова от Анакорд, а после участвувах във възвестяването от къща на къща и раздавах по улиците покани за библейски доклади. Не след дълго, аз помагах на около 8 до 10 членове на персонала на базата да изучават Библията.

Не мина много време и до комендатурата започнаха да пристигат оплаквания че някакъв си старшина върви по улиците с обяви за библейски доклади. Свещеникът ме извика да ми каже с възможно най–ясни думи: „Прекратете това безразсъдство!“ Разбира се, че не го послушах.

Арестуване и съдебен процес

Един ден аз бях арестуван от военно — морската полиция, точно когато разгласявах на улицата. С какво обвинение? С това, че опозорявам военната униформа. Това престъпление бе поставено пред военния съд. Рискувах да бъда осъден на затвор или да бъда зачеркнат от списъка на армията или двете заедно. Аз отказах да бъда защитаван от военен адвокат, тъй като знаех, че по–добре от всеки друг сам бих могъл да обясня моето положение и моите ‘нови вярващи основания на Библията.

Явих се пред съдиите на военния съд и обвинителния пункт бе прочетен. След дълго разискване, в продължение на което бях разпитан за моите убеждения, попитаха ме дали имам нещо да допълня.

„Разбира се“, отговорих аз. После показвайки с пръст американското знаме, поставих следния въпрос: „Това знаме символ на илюзия ли е?“

„Какво, дявол да го вземе, искате да кажете с това, Милер?“ се нахвърли с рязък тон един от капитаните, скачайки от мястото си.

„Това, господа: Вие имате пред очите си пълния акт на моето служебно състояние. Вие знаете, че се обвързах и воювах много повече, отколкото бях задължен за това, което представлява знамето. Аз вярвах, че нашите цветове са емблеми на свобода на вероизповедание и словото. Моите приятели загиваха пред очите ми, защото те също се бориха за тези свободи. Видях Филипините, Австралия, Нова Гвинея, Сепан, Тиниян, Алеутите и Иво Джима осеяни с хиляди трупове. Изпълних повече от стотина бойни задачи и многобройни рисковани патрулни полети. Накичен съм с повече медали и похвали отколкото който и да е от хилядите военнослужащи в тази база. Ще ме лишите ли от същите тези неща, за които аз рискувах живота си, тези неща, които олицетворява знамето: свобода на вероизповеданието и словото?“

 Когато седнах, една абсолютна тишина царуваше в залата на съдебното заседание. Съдиите се оттеглиха на съвещание, но не се забавиха да се върнат и да произнесат присъдата: моят случай е извън границите на тяхната компетентност и ще бъде отнесен във Вашингтон. Според неотменимото решение, съобщено известно време по–късно, аз трябваше да довърша последните три месеца от моята доброволна служба и през този период да ми бъде поверена определена работа, сходна с моята съвест. Така, на 14 юли 1946 год. аз бях освободен с чест от военните задължения. Какъв щеше да бъде следващия етап от моя живот?

От войната към мира

В качеството на бивш боец, можех да се запиша в някакъв колеж или университет за да се науча на занаят по мой избор. Но не направих това. Сега, когато познавах истината и библейската надежда за вечен мир на земята аз копнеех да помагам на своите ближни да придобият живота. Желаех да изтрия кошмара на войната и смъртта изпълнявайки животворно дело /Псалм 46:8, 9; Исаия 9:6, 7/.

Кръстен бях през август 1946 година по време на теократичния конгрес „Радостни народи“ в Клевланд, щата Охайо. След това се завърнах в Анакорд, където подех пълновременна служба. През 1947 год. подадох кандидатурата си да служа в световния център на Дружеството на Стражева кула в Бруклин. Тя беше приета и аз се представих в Бетел на 9 март 1948 год. След като работих в много служби, беше ми предоставена тази, която контролира делото на разгласянането. Тук имах привилегията да бъда секретар на брат Т. /Буд/ Съливан, който после стана член на ръководното тяло.

Този брат беше неизчерпаем източник на целомъдрие и житейска опитност, пример в своите отношения към другите. Спомням си, че когато Буд разглеждаше някакъв деликатен проблем, често казваше: „Ако направим грешка, нека тя да бъде от премного милосърдие, защото Йехова е Бог на милосърдието“. ‘Великолепен възглед’ — помислих аз. /Псалм 116:5/.

През 1953 година бях изненадан, когато Н. Кнор, който по това време беше председател на Дружеството на Стражева кула, ме определи отговорен за службата, която се заемаше с разгласяването. Това означаваше, че аз ще бъда длъжен да наблюдавам всичко, което се отнасяше за активността на свидетелствуването, осъществувано в Съединените щати. Благодарение на Йехова, аз можех да поема върху себе си тази отговорност през 22 години, до 1975 г., когато тя беше поверена на един комитет.

През март 1952 г. Брук Торнтон, една очарователна млада сестра, която служеше пълновременно от 1947 г., дойде в Бетел. Ние се влюбихме един в друг и през май 1957 г. се оженихме. Брук обогати моя живот и много сме щастливи, че работим заедно в Бетел.

Мирът носи преобразяване

През 1969 г. направих едно пътуване, което остави дълбока следа в паметта ми. Моята жена и аз имахме привилегията да присъстваме на международния конгрес „Мир на земята“, който Свидетелите на Йехова организираха същата година в Токио, Япония. Трябва да призная, че изпитвах определена боязън при мисълта да отида в Япония. Много трудно е да се изтрият спомените от войната. Разбира се, бях приел библейското учение, но се запитвах все пак, каква ще бъде някога моята реакция в тази страна.

Няколко дни, които там прекарахме, бяха за мене истинско откритие. Срещнах там мили, смирени и миролюбиви хора, които мразеха войната, също както и аз. След 1945 год., те също бяха преобразили живота си. Това дълбоко ме развълнува.

 Проблеми със здравето

През 1979 г. получих сърдечна криза, която ме направи частично слаб и болен от сърце. После, през 1981 год., една дискова херния ме парализира. Тези проблеми със здравето, макар и мъцителни, още повече ми показаха, колко важно е да разбирам проблемите и положението на другите.

Не мога вече да изпълнявам толкова неща, колкото в миналото. Моите работни дни са по–кратки, но все още имам привилегията да служа, като член на отговорния за службата комитет, който се занимава с разгласяването. Аз видях да се покачва числото на вестителите в Съединените щати от 66 000 през 1946 г. до 640 000 през 1983 год. Всички те се трудят, както и аз за мира, който ще дойде на земята при Божието царство. За моя най–голяма радост, между кръстените през 1975 год. беше и моята майка, сега доста възрастна, вече на 86 години, тя е все още активна в разгласяването.

В днешно време, чакам с нетърпение близкия ден, когато Бог Йехова ще установи своя ред на нещата и в него войните, страданията и смъртта не ще съществуват вече. Наистина Библията казва: „А според обещанието Му /достоверната дума на Бога/, очакваме ново небе и нова земя, в която ще живее правда и справедливост“ /2 Петър 3:13/. Моето най–съкровено желание е да бъда част на „новата земя“ и да забравя за винаги ужасите на войната, чийто свидетел бях аз.

[Снимка на страница 22]

Харлей Милер като боцман към щаба на военния флот на Сащ /1945г./

[Снимка на страница 27]

Приветлив, смирен и миролюбив народ в япония направа дълбоко впечатление в паметта ми