Боже, колко е ценно твоето приятелство!

Разказано от Данаил Сидлик

РОДЕН бях във февруари 1919 г. на една ферма близо до Белвил /Мичигън, САЩ/. При рождението ми помагаше само една акушерка, защото майка ми — емигрантка от Полша — бе на мнение, че е излишно за това да се вика лекар. „Защо аз в болница? Аз не болна“, казвала тя на всекиго в лошия си английски, ако някой я запитвал къде ще се роди детето.

Живота на фремата бе по онова време много тежък. При търсенето на по–добри обстоятелства ние се преместихме в Дитройт. Но скоро след нашето преместване баща ни се разболя и умря. Тогава бях тъкмо на три години. Той бе активно свързан със Международните изследователи на Библията, познати днес под названието Свидетели на Йехова.

Майка ми остана сама с шест деца и много дългове. Тя винаги бе против религията на баща ми, но след неговата смърт тя се обърна към Библията, за да разбере, защо тя така го бе пленила. Няколко години по–късно и тя стана Свидетелка на Йехова.

След смъртта на баща ми, майка ми работеше нощем като келнерка, а денем се занимаваше с нас. Това тя издържа докато пак се омъжи. Пастрока ми бе на мнение, че деца могат по–добре да се отгледат на село отколкото в пренаселения джунгел от бетонови сгради.

Така той закупи близо до Каро /Мичигън/ една ферма с 22 хектари. Когато ние пристигнахме там в пролетта на 1927 година, овощките бяха потънали в цвят. Въздухът бе изпълнен с миризмата на диви цветя, а и дърветата се бяха пищно разцъфтели. Имаше малки езера, в които можехме да плуваме, дървета, на които можехме да се катерим, и животни, с които да играем. Живота там наистина бе чудесен. Изобщо не можеше да се сравни с града! За майка ми обаче живота на село бе по–труден. Това бе примитивен селски живот — без текуща вода, без инсталации, без електричество.

Зимите бяха дълги и сурови. Ние децата спяхме на тавана, където понякога между керемидите попадаше сняг и буквално покриваше юрганите ни. Сутринта бе мъчително нещо, да се облечат ледените панталони, които понякога бяха дори и втвърдени. Пред закуската трябваше още да се извърши работата в обора. След това трябваше да минем дългият път през гората до училището, в което всички класове се обучаваха в една единствена стая от един учител.

Вярата започва да расте

Искрената любов на майка ми към Бог оказа на нас, децата, силно влияние. Тя винаги казваше на полски: „Бог ни дари един прекрасен ден.“ А когато ние излизахме, за да видим за какво говори, трябваше често да установим, че вън валеше дъжд. Всичко, което се случваше, майка ми го приписваше на Бог.  Когато се роди теле, или кокошките снасят яйца, или пада сняг — според нейното мнение всичко това имаше връзка с Бог. Бог бе отговорен за всички тези добри неща.

Майка ми вярваше в ефикасността на молитвата. Тя винаги настояваше ние да се молим преди яденето. „Кучетата махат с опашката, когато човек ги храни. Нима да сме по–малко благодарни от кучетата?“ казваше тя. Тя също ни караше да се молим преди да си легнем и тъй като никой от нас не знаеше молитвата Отче наш на английски, трябваше да коленичим и да повтаряме полските ѝ думи /Матей 6:9–13/.

По това време още нямаше телевизор. След залеза на слънцето обикновено не можехме да правим много нещо освен да си легнем. Но майка ни ободряваше да четем. Самата тя четеше Библията при светлината на газова лампа. Ние децата четяхме публикации, които бяхме получили от пътуващи проповедници от Международните библейски Изследователи, като например „Божията Арфа“, „Сътворение“ и „Примирение“. Така започна да се развива нашето приятелство с Бог.

В началото на 30–те години ни посетиха няколко библейски изследователи от Сагинав /Мичигън/. Те ни ободряваха, да известяваме и на други Божието Слово. Но поради това, че наблизо нямаше ни тяхен библейски кръжок, нито еклезия, нашите усилия в проповедническата дейност бяха доста слаби. Нашият духовен растеж трябваше още да се развие.

Поради стопанската криза в 30–те години трябваше да напусна дома си и да отида в Дитройт да търся работа. Фермата бе потънала в дългове и моята цел бе да я освободя от това бреме. Но по това време Дитройт бе град, пълен с безработица. Мъжете чакаха с хиляди за работа, понякога и цяла нощ, като се бяха натрупали да се топлят около запалени огньове пред бюрата за раздаване на работа. Аз имах щастието да получа работа в една автомобилна фабрика.

Развитие в духовна насока

Едва към краят на 30–те години се разпали пак интересът ми за духовни неща, така че пак станах деен. Тогава се намирах в Лонг Бийч /Калифорния/. Получих една покана за побличен доклад. В онази неделя посетих за първи път едно събрание в зала на Царството. Там се срещнах с Олайф и Уилиям /Бил/ Перкинс, симпатични хора, които имаха много близко отношение към Бог.

Сестра Перкинс бе забележителна учителка на Божието Слово. Тя употребяваше Библията така сръчно, както един хирург скалпела. Тя слагаше голямата Кинг–Джеймс Библия на лявата си ръка, облизваше десния си палец и с голяма бързина показваше един библейски пасаж след други. Хората бяха удивени от сръчността ѝ и това, което научаваха от Библията. Сестра Прекинс можа да помогне на много хора да придобият познание относно Божия предумисъл. Наистина бе насърдчаващо, да се работи заедно с нея в проповедническата служба. Това така ме ободри, че в септември 1941 година започнах с пионерската служба.

От тези, които ми помогнаха, нека още да спомена сестра Уилкокс. Тя бе личност, вдъхваща почитание, с бяли коси на около седемдесет години с красива фризура, захваната във възел. Тя винаги носеше голяма, красива шапка. В дългата си рокля тя изглеждаше като дама от 1880 година. Заедно проповядвахме в квартала с магазините в Лонг Бийч.

 Личността на сестра Уилкокс веднага правеше силно впечатление на търговците и те винаги с готовност я канеха да влезе в бюрото им. Аз я следвах като сянка. Търговците я питаха с уважение: „За какво става въпрос? С какво мога да Ви помогна?“

Без да се забавя, сестра Уилкокс отговаряше в английски, който бе така съвършен като на професор: „Аз искам да Ви разкажа нещо да старата блудница в Откровението, която язди дивия звяр“ /Откровение 17:1–5/. Обикновено търговците се сепваха, сядаха по–дълбоко в креслото си и вероятно се питаха, какво ще следва сега. Сестра Уилкокс нагледно им даваше представа за края на тази система на нещата. Реакцията им бе винаги една и съща: търговците искаха да вземат всички публикации, които тя носеше със себе си. Всеки ден ние разпространявахме няколко кутии с книги. Моята задача бе, когато тя ме помоли да пусна грамофона и да изглеждам колкото се може по–безстрашен и куражлив, когато тя говореше.

Нови предразпределения

Писмо от дружеството Стражева Кула бе винаги за мене нещо вълнуващо. С таково писмо получих и моето предразпределение като извънреден пионер: Сан Педро /Калифорния/. Там ме приеха Бил и Милдред Тейлър. Голяма дисциплина се бе необходима, за да ходя в службата сам всеки ден. Но това също така ми помогна да създам близко отношение с Йехова и то така близко, че просто чувствах неговото приятелство. Дружеството след това изпрати в Сан Педро Джроджия и Арчи Гшйд, както и синът им Доналд и дъщеря им Сюзън, за да ми помагат при проповядването в тази местност. Семейството Бойд живееше във фургон–жилище чрез което им бе възможно, постоянно да возят целия си имот със себе си.

Получихме ново писмо от дружеството! Тръпки ни побиха като прочетохме новото ни предразпределение: Ричмонд /Калифорния/, северно от Сан Франциско. Въпреки че ни изглеждаше невероятно да преминем този път със старата ни кола и фургона–жилище, ние стегнахме багажа и потеглихме. Приличахме на циганя, които скитаха, защото по пътя поправяхме мотора и лепехме гумите. Когато накрая пристигнахме в Ричмонд, валеше порои.

Междувременно Втората световна война бе в разгара си. В корабостроителниците се строяха в серия така наречените „Либерти“ кораби. Нашата задача бе, да проповядваме на хората, които се бяха стекли за работата. От ранен час сутрин до късно през ноща ние говорехме за Царството. Често се случваше, гласът ни да пресипне поради това, че толкова бяхме говорили. Започнахме много библейски изучавания. Работниците в корабостроителниците бяха щедри и гостоприемни и ни снабдяваха с всичко необходимо. Тук наистина ни прехранваше местността и не беше необходима временна работа за прехрана.

В затвора

Много младежи получиха по онова време повиквателното за военна служба. Братята в семейството ми, които не бяха Свидетели на Йехова се бяха явили като доброволци и служеха при парашутистите и пионерите. Аз подадох молба за освобождение като Божи служител, защото съвестта ми не ми позволяваше, да взимам участие във войната. Военните служби обаче отказаха да ме зачетат като Божи служител и бях арестуван и поставен пред съда, където ме осъдиха на 17 юли 1944 година на три години наказателна работа в затвора МакНейл  Айлънд във щата Вашингтон. В затвора познах, че приятелството на Йехова продължава да съществува /Псалм 138:8/.

Един месец трябваше да чакам в затвора в Лос Анжелес на транспорта ми до МакНейл Айлънд. Първите впечатления в затвора едва ли могат да се забравят, така например, как другите затворници ни посрещнаха нас, новаците, а и пазачите, с порой мръсни ругатни. Или как пазачите викаха: „Внимавайте на вратите!“ Звукът на затварящите се електрически врати приличаше на кънтежа на далечен гръм. Докато се затваряше една врата след друга, шумът все повече се приближаваше до като накрая вратата и на моята клетка с трясък се затвори. Сега се почувствах затворен и страх ме обхвана. Бързо се помолих на Бог за помощ и почти незабавно почувствах приятен мир. Това бе опит, който никога не мога да забравя.

На 16 април бях сложен в окови заедно с друга група затворници. Въоръжени полицаи ни заведоха денем до един автобус в Лос Анжелес, с който ни откараха до влак за затворници, който пътуваше до МакНейл Айлънд. Затворническите окови ме изпълниха с радост, защото сега се чувствах свързан с апостолите на Христос, които също така били хвърлени в окови поради тяхната вярност /Деяние на апостолите 12:6, 7; 21:33; Ефесяни 6:20/.

При пристигането ми в затвора МакНейл чиновника зад бюрото ме запита: „J.W. ли сте Вие?“ Аз бях изненадан, защото до тогава не бях чувал изразът „J.W.“ Обаче веднага ми стана ясно, какво иска той да каже и отговорих: „Да!“

„Идете там“ — каза той. За моя изненада запита след това един мъж след мене: „И Вие ли сте един J.W.?“ Този отговори веднага: „Да!“

„Голям лъжец сте Вие!“ — каза чиновникът със смях. „Вие дори не знаете, какво значи J.W.“. По–късно узнах, че този мъж бил голям престъпник, чиито осъждания били толкова дълги, колкото ръцете му. „J.W.“ означаваше разбира се „Jehovah’s Witness“ или Свидетел на Йехова, и такъв той положително не беше.

Беше вече доста късно, когато пазача ме отведе до мястото ми за спане. Още не можах да схвана, че се намирах в затвор, стотици километра далеч от дома ми, далеч от близки и приятели. Внезапно видях един човек да се приближава към мен в мрака. „Шт!“ — каза той като седна до леглото ми. „Аз съм брат по вяра. Слухът, че още един Свидетел ще дойде, вече се беше разпространил.“ Той се представи и ми каза няколко ободрителни думи, като спомена изучаването на списанието „Стражева Кула“, което можеше да се проведе всяка неделя с цяла група. Обаче той остана съвсем кратко при мене, защото не бе позволено да се напуска леглото, щом като светлината беше загасена. Но в тези кратки мигове аз изпитах скъпоценното приятелство с Йехова, което се показа чрез този отдаден на Бога служител.

Върхни точки при пребиваването ми в затвора бяха редовните посещения на брат А.Х. Макмилиян от главното бюро на дружеството в Бруклин. Той бе един  „Варнава“, да, един утешител, какъвто може би само един път има. Когато той идваше, ни бе позволено да се съберем в столовата, където се събираха всички свидетели, а и редица други затворници, за да слушат думите му. Той бе отличен оратор и дори някои от пазачите обичаха да слушат неговите речи.

Ние разделихме блоковете с клетките и спалните в проповеднически райони. В тези райони ние проповядвахме благата вест за Царството така систематично, както при жилищни блокове в градовете. Реакциите върху благата вест бяха много различни и много трудно можеха да се предвидят. Но имаше слушащи уши. Дори обирници на банки и затворнически пазачи се обърнаха към Йехова и бяха кръстени. Аз винаги си спомням с радост на това, което там преживях.

Постъпки, които дадоха печат на живота ми

В началото на 1946 година, след края на войната, бях освободен от затвора. Пак получих писмо от дружеството. Следващото ми предразпределение като извънреден пионер бе Холивуд /Калифорния/, градът на сънищата и привидностите. Службата там наистина бе предизвикателство! Понякога имах впечатлението, че е по–лесно да се продадат хладилници на ескимосите, отколкото да се доведат тези хора да изучават Библията. Но бавно и сигурно, се намериха и там „овци“ на нашия Господар.

На интернационалният конгрес „Щастливи нации“, който се проведе през август 1946 година в Кливленд /Охайо/, бях заговорен от брат Милтон Хеншъл, секретара на Натан Нор, тогавашния президент на дружеството Стражева Кула. Той ме запита: „Кога ще дойдеш при нас в Бетел, Дан?“ Аз му обясних, че съм щастлив в пионерската служба. „Но ние в Бетел се нуждаем от тебе“ — отговори той. Оправданията ми бързо се свършиха. Аз обичах Калифорния и за това се страхувах да отида да живея в Ню Йорк. Но мога да си спомня, че си казах: „Дан, ако Йехова се нуждае от тебе в Бруклин, тогава това трябва да бъде така.“ На 20 август 1946 започнах със службата си в бетел в Бруклин, световната централа на Свидетелите на Йехова.

Няколко години работих в книговезачницата в Бруклин и извършвах редица работи, при които бе необходим физически труд. След това бях преместен в отдела за абонентите, където ме очакваше работа от съвсем друг вид. По–късно ми бе възложена задачата, да пиша манускрипти за предавания по радиото и радиостацията на дружеството позната под наименованието ИВВК. В продължение на 20 години бях в писателния отдел, където се стремях да отговоря на високите изисквания, поставени там. Междувременно ме повикаха да служа както в пенсилванското, така и в ню йорското ръководно тяло на дружеството Стражева Кула, можах също и да взема участие при записите на драми, да служа като оратор на окръжни и интернационални конгреси, и получих редица други привилегии в службата, за които мястото няма да стигне, ако искам да ги изредя.

В ноември 1974 година пак получих писмо от  дружеството. В него бях поканен за едно предразпределение, което никога не бях очаквал. Бях поканен да служа в ръководното тяло на Свидетелите на Йехова. Аз не вярвах, че бях в състояние да поема таци отговорност, но бях от сърце благодарен за това. От това назначаване иминаха вече десет години и все още изпитвам тази благодарност.

В продължение на изминалите години задружието с действително отдали се на Бога мъже, които обичаха Йехова повече от себе си, много обогатиха живота ми. Един от тях бе например съдята Радзерфорд, с когото се запознах в къщата му в Сан Диего /Калифорния/. Също така имах привилегията да работа рамо до рамо с братя като Хуго Ример, Натан Нор, Клаус Иензен, Берт Съминг и редица други, които бяха духовни великани, да „големи дървета на справедливостта“ /Исаия 61:3/.

Също така бе голяма привилегия да видя, как организацията на Йехова нарастна по целия свят от едва 50.000 на почти 3 милиона. Въодушаващо бе да се види постоянно растящата печатна дейност на дружеството. Отначало бяха само няколко малки печатници, а сега броят нарастна на повече десетки. Те се поддържат от 95 бюра–клонове, които организират проповядването на благата вест в 203 страни и островни области по земята. Внушителни бяха и промяните в технологията и преминаването към компютерната техника. Като свидетел на всички тези неща, мога само да повторя думите от Матей 21:42: „Всичко това е станало от Йехова, и е нещо прекрасно в нашите очи.“

Живота ми бе и е, късо казано, наистина смислен и богат. Също намерих време да се оженя за едно мило момиче от Хеббърн /Англия/. Жена ми Марина и другарка, изпратена от Бога. Колко са истинни думите от Притчи 19:14: „Наследството от бащи е къща и богатство, на разбрана жена е от Йехова.“

При всичко, което преживях, изпитвах неотслабващата сила от приятелството с Бог, което ме обграждаше като защитна стена. Размислянето върху Словото на Йехова и неговото значение и търсенето на познание и разбиране изпълни дните ми с духовно богатство и доволство. И в този момент чувствам радост като чета думите на псалмиста: „Щастлива е нацията, чиито Бог е Йехова народа, когото той е избрал за свое притежание! Нашата душа чака на Йехова; той е наша помощ и наш щит; защото нашето сърце се радва в него, защото ние се уповаваме в неговото свято име. Остави твоето приятелство да бъде върху нас, Йехова, така както ние полагаме нашите очаквания в тебе“ /Псалм 33:12, 20–22, Дзе Байбл ин Ливинг Инглиш/.

[Снимка на страница 27]

Олайф Перкинс ме ободряваше да започна с пионерската служба

[Снимка на страница 28]

Заедно със семейството Бойд работех в местността на Сан Педро /Калифорния/

[Снимка на страница 29]

1946 година на окръжния конгрес „Щастливи нации“ в Кливленд /Охайо/, заедно със свидетели, които преди късо време бяха освободени от затвора МакНейл Айлънд.

[Снимка на страница 30]

При сутрешно предаване на радиостанцията УВВК неделя сутрин.