Религия и политика — по път на стълкновение?

СЛИВАНЕТО на политическа и религиозна власт в едни ръце не произхожда от Хенрик VIII. По негово време то е било добре изпитана политическа маневра, замислена да засили националното единство.

Например, древната египетска империя е имала много богове. „Самият фараон е бил един от боговете и централна фигура в живота на поданиците си“ — е казано в The New Bible Dictionary. Също и римската империя е имала цял пантеон от богове обхващащ и императорите. Известен историк определя култа към императора като „най–значителната сила в религията на римския свят“.

Но въпреки факта, че съюзът на църквата и държавата съществува от стотици години, днешното вмешателство на така нареченото християнство в политиката го е поставило по път на стълкновение с тези, чието благоволение търси. Защо? Желаейки да отговорим на този въпрос, най–напред да разгледаме как това християнство се е уплело в политиката.

Истинският християнизъм — съвсем по–различен

Исус Христос, Основателят на християнизма, е отхвърлил всякаква политическа власт. Известен е поне един случай, когато възхитените от неговите чудеса хора са се опитвали да го провъзгласят за цар, но той „се оттегли сам на хълма“ (Йоан 6:15). Запитан от римския управител дали е цар, Исус отговорил: „Моето Царство не е от този свят; ако беше Царството ми от този свят, служителите ми щяха да се борят да не бъда предаден на юдеите“ (Йоан 18:36).

Освен това Исус казал на учениците си: „Понеже не сте от света, но аз ви избрах от света, затова светът ви мрази“ (Йоан 15:19). Ето защо, първите християни не позволили проблеми от политическо и социално естество да ги отклонят. Робството, например, било по онова време важен въпрос, но християните не са организирали кампании за премахването му. На християнските роби дори било поръчвано да бъдат послушни на господарите си (Колосяните 3:22).

Вместо да участват в политиката първите християни се заели с делото за разгласяване на „Божието Царство“ (Деянията 28:23). В продължение само на няколко десетилетия техното послание достигнало до пределите на известния до тогава свят (Колосяните 1:23). С какъв резултат? Хиляди хора реагирали на благата вест ставайки духовни ‘братя и сестри’ (Матей 23:8, 9). Евреите и езичниците, след приемането на християннизма, забравили взаимната си омраза. Между евреите и  самаряните такива разделящи ги различия изчезвали благодарение на „усърдната любов“, която християните имали помежду си (1 Петър 4:8).

Християнската любов обхваща дори и техните неприятели (Матей 5:44). Именно затова учениците на Христос не се съгласявали да служат в армията на императора, т.е. кесаря. „Но“, може да отбележи някой, „Исус не е ли казал: ‘Отдавайте кесаревите [неща] на Кесаря?’“ Истина е. Но говорил ли е тук за военната служба? Не, той е отговарял на въпроса: „Право ли е да даваме данък на Кесаря?“ (Матей 22:15–21). Поради това християните плащали налаганите им данъци. Но живота си отдавали на Бога; пазели са се също да не причинят зло на ближните си.

Съприятеляване със света

„Но вижте днешното християнство“, ще каже някой. „То е безнадеждно разпокъсвано, неговите членове често взаимно се изтребват, а духовенството участвува в политиката; какво всъщност е станало с християнизма?“ В действителност Исус предупредил, че между истинските християни ще бъдат ‘посети’ фалшиви (Матей 13:24–30). Подобно и Павел предсказва: „Аз зная, че ... ще навлязат между вас свирепи вълци, ... ще се издигнат човеци, които ще говорят извратено, та ще отвличат учениците след себе си“ (Деянията 20:29, 30).

Тази тенденция се появила още през първото столетия. Ученикът Яков счел за необходимо да напише следните ярки думи: „Прелюбодейци! Не знаете ли, че приятелството със света е вражда против Бога?“ Мнозина са предпочели да игнорират този Божий съвет до такава степен, че през четвъртия век един вълк в овча кожа, император Константин, успял да склони и без това изопачения вече „християнизъм“, да направи компромис провъзгласявайки го за официална религия на римската империя. Но имайки „приятелство със света“ това християнство станало враг на Бога. Стъпило по път на неизбежно стълкновение.

Около XIII век църквата, управлявана от своя „папа“, т.е. „отец“, постигнала „апогея на могъществото си“ и подготвяла основата за още по–тесен съюз с държавата. Папата Иноцентии III дошел до убеждението, че „Господ беше дал на Петър власт не само над Общата църква, но също и над целия свят“. Професорът по история Т.Ф. Тоут в книгата „Империя и папство“ [англ.] пише още: „Иноцентии е провеждал дейност на църковен държавник, ... провъзгласявал и свалял царе и императори по своя воля“. Обаче същият автор допълва: „Колкото повече папската власт е приемала политически характер, толкова по–трудно е било да се поддържа престижа на папството, като източник на закона, морала и религията“.

Религията и войната

Войната е политика провеждана с по–брутални средства. Но въпреки това папата Иноцентии III лично е организирал военна кампания срещу албигойците в Южна Франция. Тя довела през 1209 г. до ужасно клане на хиляди хора в Безие и до масови изгарания на жертвите на Святата инквизиция. Един от кръстоносните походи, първоначално насочен към Палестина, в резултат на политическа интрига обхванал също и Константинопол, където онези „християнски“ ригари са участвували „през три страшни дни в грабеж, убийство, разврат и светотаство“. Върху кого? Върху събратята си „християни“! Един историк отбелязва: „Дори църквите били безмилостно опустошени“.

Нехристиянските методи на църквата принудили накрая Мартин Лутер да залепи през 1517 г. на вратата на църквата–замък във Витенберг своите предизвикателни тези, което довело до реформация. Но, Н.А.Л. Фишер в „История на Европа“ казва: „Новото вероизповедание е било ... тясно зависимо от благоволението на князовете и правителството.“ Германия била разделена надлъж и на шир от политическо–религиозни граници. Във Франция калвинистите също се съюзили с политически лидери. Водените там религиозни войни не са имали за цел единствено свобода на вярата; в основата им е лежало „съперничество между протестантите и  римско–католическите благородници за контрол над короната“. Следователно историята на религията в Европа била писана с кръв!

XX–тият век започнал с война в Южна Африка между британците и буровете (южноафриканци с холандски произход). От двете страни на фронта духовниците раздухвали огъня чрез „проповеди от амовна“. Историкът Р. Кругер написал: „Числото на отправяните от двете биещи се страни молитви към небето, могат да се сравнят само с разликите на вероизповеданията, които ги изговаряли“. Белите „християни“ убивали един другиго, молейки едновременно Бога да им помогне в това!

Същото се повторило в огромен мащаб през 1914 г., когато немските войски нахлули в Белгия, а на токите на коланите им били изрязани думите „Gott mit uns“ [Бог с нас]. От двете страни църквата разпалено се молела за победа и хулила с гняв неприятеля.

Човешките маси се разочаровали, виждайки ролята, която играела религията през Първата световна война. Повишило се числото на атеистите и комунистите, наричащи религията „опиум за народа“. Но духовенството продължавало да се намесва в политиката и подкрепяло такива фашистки диктатори, като Мусолини и Франко. През 1933 г. римско–католическата црърква подписала спогодба също с нацистите. Кардинал Фаулхабер написал на Хитлер: „Това ръкостискане с Папството ... е безмерно благословено постижение ... Нека Бог пази канцлера на Райха [Хитлер]“.

Дори възможността за следващата световна война не е отклонила клира от политиката. В последно време в някои църкви се забелязва тенденция за преминаване на страна на политическата левица. Един автор отбелязал: „Последното поколение теолози в Латинска Америка ... твърди, че марксизмът е неизбежен политически израз на християнизма“. В същото време Библията ни предупреждава: „Понеже посяха вятър, затова ще пожънат вихрушка“ (Осия 8:7).

 Пожънване на вихрушка

Действително, Библията тържествено предупреждава: Наближава трагично стълкновение на религията с политиката. В 17 глава на Откровението е представена опетнената с кръв световна империя на фалшивата религия, като „голяма блудница, която седи на много води“. Тези „води“ символизират ‘люде и народи’ (1 и 15 стих). Описаната тук развратница е наречена „Великий Вавилон, майка на блудниците и на гнусотиите на земята“ и при това се „опила с кръвта на светиите“ (5 и 6 стих). „Вавилон“ е подходящо наименование за организираната фалшива религия, още повече, че много нейни доктрини произхождат от древния град Вавилон. a Тя си спечелила репутация на убиец, понеже през вековете е преследвала истинските християни.

Световната империя на фалшивата религия е описана същевременно седнала върху звяр със „седем глави и десет рога ..., които са десет царе“ (3 и 12 стих). В по–предишните статии на това списание „звярът“ беше отъждествен с организацията, от която светът очаква да постигне мир, т.е. Организацията на Обединените нации. Църквите станали известни с това, че всестранно я подкрепят. През 1965г. папата Павел VI описал ООН като „последна надежда за съгласие и мир“. През 1979 г. също папа Йоан Павел II се обърнал към Общото събрание на ООН. Дори не споменал за Христос и неговото Царство, а нарекъл ООН „най–висок форум за мир и справедливост“.

Но защо съюзът на религията с ООН е толкова опасен? Защото „десетте рога ... и звярът ще намразят блудницата и ще я направят пуста и гола ..., а нея ще я изгорят“ (16 стих). Следователно фалшивата религия е осъдена на катастрофално стълкновение с политиката. След като бъде разголена и отвратителната и голота — открита, тя ще бъде изцяло унищожена.

А това от своя страна ще предизвика „голямото бедствие“ предсказано от Исус, с кулминационна битка в Хармагедон. Христос, подкрепен от невидимото небесно войнство, „ще строши и довърши“ световната система на Сатаната, оставайки само ‘кротките, които ще наследят земята’. Това ще бъдат истинските християни, които се държат настрана, между другото, от разделящата политика (Матей 24:21; Даниил 2:44; Псалм 37:10, 11; Матей 5:5; Откровение 6:2; 16:14–16).

Ако вие сте огорчен от страданията, за които фалшивата религия носи отговорност, както и за позора, който е донесла за Божието име, какво би трябвало да направите сега? Библията повелява: „Излезте от нея [фалшивата религия], люде мои, за да не участвувате в греховете ѝ и да не споделяте язвите ѝ“ (Откровение 18:4). Единствено Свидетелите на Йехова насърчават хората да послушат този призив. По примера на първите християни те странят от войните и политиката и затова няма да бъдат унищожени в стълкновението между религиозната и политическата система. Затова свържи се с тях. С удоволствие ще ти покажат как да намериш „тясната порта“, водеща не към унищожение, а към вечен живот (Матей 7:13, 14; Йоан 17:3).

[Бележки под линия]

[Снимка на страница 24]

През 1914 г. пред олтар от барабани, изграден на стъпалата на катедралата „Свети Петър“, владиката на Лондон разпалвал патриотизъм в британските войски.