Моето решение да бъда „твърд и непоколебим“

Разказано от Пол Смит

В 30–те години на миналото столетие много бели селяни в южно–африкканската провинция на Капшат били обзети от дълбоко неспокойствие. Те, които били от холандски произход, не искали вече да бъдат под великобританска власт. Хиляди от тях тръгнали по пътят към едва познатата вътрешност на страната. След преодоляването на много трудности, някои от тях се заселили на север от реката Орание, местността, която по–късно станала свободна република Ораниен–фрайщаат. Други пък преминали планината Ваал и се заселили в днешната местност, позната под името Трансваал. Между тях се намирали и моите прадеди, които говорели африкаанс и които се заселили около 1860–на година в северната част на Трансваал. Аз бях роден в 1898 година близо до Нилстроом.

Малкото на брой жители водеха по онова време много прост живот. Храната се добиваше предимно от изобилния дивеч и няколко земеделни плодове. В 1899 година се стигна до войната на бурите. Великобритания бе решена да разшири властта си и над двете републики на бурите Ораниенфрайщаат и Трансваал. В продължение на три години великобританците и бурите (което означава „селяни“ на африкаански език) водели ожесточени сражения за властта. В течение на тези сражавания бяхме отведени в концентрационнен лагер.

След привършването на сраженията пак се завърнахме при селския си имот, който междувременно бе ограбен и много разрушен. Мъките бяха огромни. Хиляди мъже бяха паднали в сраженията и хиляди жени и деца бяха загубили живота си в концентрационните лагери. Беднотия цареше в страната. Така и ние нищо вече не притежавахме. Можехме само да преживеем затова, че правителството ни подкрепи с известно количество жито и въз основа на усиления труд на родителите ми, които обработваха земята и отглеждаха зеленчуци и други плодове.

Истината причинява „вихрушка“

Тогава дойде паметната 1915 година. Едва бях завършил 16 години и още ходех на училище, когато получихме по пощата брошурата „Какво казва Святото Писание за ада?, издадена от Свидетелите на Йехова по онова време. Аз я прочетох заедно с моя приятел в училището, Абрахам Щтро, и ние бяхме на едно мнение, че тук става въпрос за истината. Бяхме въодушевени да узнаем, че Бог не измъчва вечно души, а че мъртвите спят без съзнание в смъртта и че чакат на обещаното от Исус възкресение (Еклисиаст 9:5, 10; Езекиил 18:4; Йоан 5:28, 29). Изпълнени с възторг ние преминахме към дела. Когато ние, две момчета в училищна възраст, безстрашно и с убеждение известихме в Нилстроом, че ученията на холандската реформирана Църква са фалшиви,избухна в града вълнение като вихрушка. Духовенството бе естествено много разярено и ругаеше от амвоните против „новата религия“.  В резултат на това Абрахам и аз не бяхме вече добре дошли при приятелите ни. Дори и баща ми ме заплаши, че ще ме изхвърли от къщи. Майка ми, която наистина бе овчеподобен човек, никога не каза лоша дума. С течение на времето свикна и любимият ми баща, който бе вече в напреднала възраст и имаше голям респект пред Библията, с „новата религия“, и Свидетелите на Йехова бяха гостоприемно приети в нашия дом. По онова време още нищо не знаехме за дружеството Стражева Кула и напълно се уповавахме на Йехова. По–късно ни посетиха колполтьори (както по онова време се наричаха днешните пионери) и ни свързаха с бюрото на дружеството, което се намираше на 1600 км от нас в Капщат. В 1918 година аз се оставих да бъда кръстен.

Две години по–късно присъствах на един конгрес в Претория. Около 23 братя и сестри бяха се събрали и брат Анкетил, представител на дружеството бе председател на конгреса. Дълбоко впечатление ми направи общуването с братя по вяра, ако и да бяха само малко на брой! Програмата бе съставена главно от разискването на поучителни въпроси и „свидетелства“ или опити, които се разказваха, но това ме укрепна да остана твърд и непоколебим. Нуждаех се точно то това.

Отначало разочарование, след това благословия

Най–големият шок в живота, ми причини по онова време приятеля ми Абрахам. След завършването на училището той получи чрез училищната дирекция работно място. По–късно го заплашиха, че ще го уволнят, ако не се откаже от вярата си и той се отказа от истината и се присъедини към холандската реформирана Църква. С това бях вече на млади години в северен Трансваал съвсем сам. Пролях доста сълзи върху загубата на другаря ми, но непрестанно се молех на Йехова и бях укрепнат в решението ми, да остана ‘твърд и непоколебим’ и ‘по всяко време да преизобилствам в делото на Господаря’ (1 Коринтяните 15:58).

След това дойдоха 1920–те години. Йехова благослови усилията ми да живея до колкото мога според истината. Започнах да намирам в съседството ми „овце“. Синът на един от селяните прие благата вест за Царството и това ми помогна да преодолея загубата на другаря ми. Ханес Гроблер, така се казваше този брат, който умря едва преди късо време, остана верен до смъртта си. При друго семейство със седем члена можах да проведа изучаване на Библията с помоща на книгата „Божията арфа“ a.

Всяка събота поемах пътя, дълъг около 6 км, през гориста местност за да проведа изучаването. Родителите се оставиха да бъдат кръстени и останаха верни до смъртта си.

През 1921 година брат Жорж Филипс, който преди късо време бе дошъл в Южна Африка за да служи в бюрото–клон в Капщат, ни посети в Нистроом. Какво въодушевително събитие бе това за мене! Между нас се разви прекрасно приятелство. Започна време на теократично сътрудничество, което траеше докато той завърши земния си път в 1982 година.

Интересът в местността започна да расте и скоро бе образувана група от 13 братя и сестри — първата група от Свидетелите на Йехова северно от Претория. С течение на времето вестта за Царството се разгласи и в огромната северна част на Трансваал.

Проблеми и напредък в Претория

В онази година банката, в която работех, ме отпрати в Претория, където имаше една малка група от осем души изследователи на Библията (Свидетели на Йехова). Но само един от тях наистина ценеше теократичните неща. Обаче този брат  умря след няколко години. Другите — между тях и хора с добро образование — не показаха ценене за мярките на дружеството, да се организират еклезиите за службата и двама от тях дори ни напуснаха.

Междувременно „старейшината“ на групата издаде една книга въпреки неодобрението на дружеството, в която публикува собственото си тълкуване на Библията. Аз го помолих, да се откаже от този проект и връхната точка се стигна сутринта на една неделя. Книгата му бе вече излезла от печат и той донесе няколко екземпляра от нея на събранието след което помоли групата да ги разпространи. Аз бях шокиран. Станах и се противопоставих на неговата покана. Резултатът на това бе, че този „старейшина“ и четрима или петима други напуснаха организацията. Една мила, стара саката сестра, жена ми и аз бяхме единствените, които останаха. Но ние бяхме решени да бъдеме ‘твърди и непоколебими’ и лоялно да подкрепяме дружеството. От тогава Йехова даде бавен, но постоянен растеж (1 Коринтяните 3:6; 15:58).

Навреме се присъединиха още много други известители към еклезията в Претория. Така например дойдоха през 1931 г. двама черни в нашия център за пручването на Библията и се представиха като наши братя. След това в продължение на няколко години ми бе възложена отговорността да служа както на европейците (бели) така и на африканците (черни), което бе рядка привилегия в Южна Африка. За да помагам на африканските братя аз поех ръководството в една изследователска група в техните Тауншип, както се наричаха местата, където се намираха жилищата на черните. Там също употребявах докладите на брат Радзерфорт, записани на грамофонни плочи. Хемилтън Кафити Мазеко, един африкански брат, ми помагаше всяка събота при пускането на тези доклади през силни високоговорители на площада пред църквата в центъра на Претория.

Йехова даде растежа и поради това можеше да се основе една африканска еклезия. Много години наред организирвах особените им събрания като градски надзирател. Началото бе малко, но делото между африканците в Претория все повече се разшири. В 1984 година в този район имаше 16 еклезии.

Забрана по време на войната

Избухването на Втората световна война през септември 1939 г. донесе неописуеми мъки за хората в много страни. Но Южна Африка бе изключение в това отношение. Въпреки това, събитията, които разтръсиха света, събудиха много южноафриканци от тяхното безразличие и вниманието им се отправи върху изпълнението на библейските пророчества. Последствието на това бе извънредно засилване на проповедническата дейност през служебната 1941 година, тъй като броят на известителите се покачи с 50 процента. Обаче това възбуди гнева на Църквите, особено на католическата, която обвини дружеството в това, че представлява опасност за държавата въз основа на което правителството забрани много от публикациите на дружеството.

Тъкмо по това време посетихме всички ние, Ана, жена ми, и децата ни Паул и Анелизе, Нилстроом, където трябваше.да изнеса доклад. Използвах този случай за да покажа на братята там как могат да се предлагат нашите списания на улицата. Избрах си като място площада пред съда. След късо време дойде при мене един полицай, който ми каза незабавно да отида при полицията, защото върша тук незаконна дейност. Но ние бяхме решени, да прекараме един час в тази служба и аз продължих със службата си въпреки този инцидент. След това се появи друг полицай, който ми каза, че началника на полицията ме чака. Аз не мръднах от мястото. Още един друг полицай дойде за да ми съобщи същото и на него му дадох същия отговор. Мина часа на службата и имахме много успех. Като свършихме, семейството ми и аз отидохме в едно кафене за да пиеме чаша чай.

На полицейският участък след това ме попитаха какво бе станало с цялата литература. Обясних, че я бяхме раздали на хората които минаваха. Полицаите се  появиха по–късно в къщата на родителите ми, където бяхме поканени и конфискуваха цялата литература, която намериха.

Разисках положението с местните братя и заедно решихме да предприемем мярки. През следващата седмица застанахме пак на улиците В Нилстроом, всичко 30 братя и през по–следващата седмица отидохме във Вармбад, около 30 км на юг от Нилстроом. Противоположно на нашите очаквания никой не ни попречи при това. След много трудности пак ни се върна литературата, която не бе засегната от забраната.

‘Твърди и непоколебими’ въпреки напреднала възраст

Жена ми Ана вярно стоеше на моята страна до смъртта й в 1949 година. В 1954 година се ожених за втори път и жена ми Мауд също така вярно служи с мене. Децата ми Паул и Анелизе ме придружаваха от ранна възраст във всички служебни за дължения. След като напуснаха дома ни, и двамата поеха пионерската служба. Анелизе и мъжът ѝ Жани Мулер все още са в целодневната служба. Паул се отстрани по–късно от истината и се отклони по кариера с висше образование, но в последните години той пак се завърна в християнската еклезия. Петте ми внуци също така са Свидетели на Йехова, двама от тях са в целодневната служба със съпрузите си. На всички родители искам с настойчивост да дам съвета, да държат тясна връзка с децата си и да ги обучават чрез поучение и чрез собствения си пример в това да обичат Йехова и да му служат със цяло сърце ( Второзаконие 6:6, 7).

В изминалите 69 години, които прекарах в теократичната служба, преживях въодушевяващ напредък на делото. В 1931 година в Претория и околността имаше само пет известители на Царството. Днес са повече от 1 500, свързани в 26 еклезии. Всякаква похвала и чест за това трябва да се даде на Йехова. Днес съм на 87 години и все още се радвам — доколкото ми позволява здравето — че мога да участвам в делото на свидетелствуване и че мога да предлагам списанията „Стражева Кула“ и „Пробудете се!“ на улицата. Мауд и аз сме здраво решени да останеме ‘твърди и непоколебими’ и да възхваляме името на Йехова за вечни времена.

[Бележки под линия]