Прескочи към материала

Прескочи към съдържанието

Ръката на Йехова е била с нас

Ръката на Йехова е била с нас

Ръката на Йехова е била с нас

Разказано от Симон Кракер

„ТАТКО, какво да стана, когато порастна?“

„Е, Симон, върху това трябва да помислиш грижливо, защото това решение не мога да ти отнема.“

„Това е така, татко, но ти имаш опит и можеш сигурно да ми дадеш някакъв съвет“

„Може би, Симон. Могат да се вземат различни професии в предвид и те всички могат да изглеждат интересни. Но, коя би те задоволила напълно?“

„Знаеш ли, татко, аз си помислих върху музика, балет, акробатика, медицина и свещеническа длъжност. Това са областите, които ме интересуват.“

Какъв избор би направил ти? Кой път щеше ти да поемеш? В началото на 20–те години, в нашето семейство се случи нещо, което оказа трайно въздействие върху избора на моята професия. Бих искал да го разкажа.

Родителите ми, Мария и Йосиф Кракер, са родени и двамата в Австрия, но се запознали в Съединените щати. Баща ми бе тромпетист и преди да се изсели в САЩ, предприемал голями концертни пътувания. Поради тези причини, той се грижеше, неговите осем деца да получат не само добро академично образование, а също и добро музикално обучение. В нашия семеен оркестър аз свирех на цигулка.

Баща ми и майка ми бяха католици и те държеха на задълбочено религиозно възпитание. Аз все още си спомням за голямата католическа Библия, която имахме в къщи. На дебелата ѝ корица беше отпечатан златен кръст и тя беше напечатана в готически шрифт. Бях добре запознат с Библията и я зачитах като Божията дума.

В началото на 20–тата година, една религиозна група раздаваше безплатно трактати пред нашата църква в Кливленд (Охайо). Занесохме ги в къщи и ги сравнихме с нашата Библия. Трактатите бяха издадени от Изследователите на Библията (така се наричаха тогава Свидетелите на Йехова). За едно нещо мога да си спомня много добре, защото то особено зарадва майка ми. Двама мои братя бяха умрели наскоро след раждането. От трактата тя разбра, че те не се намират нито в предверието, нито пък в чистилището или в ада, а са в безсъзнание в гроба и чакат възкресението (Еклесиаст 9:5 и 10; Йоан 11:24, 25). Каква утеха беше това за майка ми, да, за всички нас!

Едно решение

Когато след това бяхме посетени от говорещи немски Изследователи на Библията, ние разбрахме още по–добре библейските истини. С натрупване на библейски познания, ние все повече се отдалечавахме от католическото наследство. Аз се намерих на тясно. При раждане бях получил името Симон, при кръщението името Петър и при миропомазването името Йосиф. Бях анагнос и бях научил наизуст латински молитви и литургии и бях упражнявал различни функции в църквата. Родителите ми се надяваха, че ще стана свещеник и бях решил да се ангажирам в тази област.

Предишните ми желания относно професията, вече не ме привличаха. Мене ме интересуваше повече как да помогна на хората в духовно отношение, а не как мога да ги забавлявам или да стана прочут гимнастик или лекар. Длъжността като католически свещеник също не беше вече подходяща за мене.

Родителите ми все повече се интересуваха и занимаваха с ‘благовестието за Божието царство’, така както беше изложено от Изследователите на Библията и аз се присъединих към тях (Матей 24:14). В 1924 година започнаха да проповядват „благовестието“ от къща на къща. Аз ги придружавах. Две години покъсно — когато бях станал на 12 години — баща ми беше на мнение, че мога сам да проповядвам. За тази цел, той ме снабди с една джобна Библия. Още преди завършването на училището в 1929 год., бях твърдо решил да се отдам на Йехова.

Теократични километрични камъни

Обръщайки погледа си назад към изминалите 60 години, в които близките ми и аз взехме участие в оповестяване на Царството, мога да разпозная многото километрични камъни, които преминахме с напредващата видима организация. Например в 1925 година в Стражева кула бе отпечатана статията „Раждането на нацията“. Радвах се върху познанието, че Йехова събира искрени хора от всички нация, за да образуват неговия народ. Тази мисъл ми направи дълбоко впечатление, защото в съседството ни съществуваха непреодолими предубеждения против евреи и черни. Но Божията нация е свободна от всякакви разделящи влияния — било то расови, стопански, военни или от вероизповеднически характер (Деянията 10:34, 35). Беше възхитително да четем обяснението на пророчеството на Исаия, глава 66 и сам да видя изпълнението в мое време.

Друг теократичен километричен камък и то в двойна насока беше за нас конгресът, който се състоя в 1928 година в Детройт (Мичинган). Първо беше първият конгрес, който посетиха родителите ми. Второ, ние децата бяхме дълбоко трогнати от преизпълващата ги радост и възхищение при завръщането им, да служат още повече на Йехова (Римляните 12:11).

В 1931 година Божията организация имаше една възхитителна новина за нас. Получихме ново име — Свидетели на Йехова. Какво изключително предимство пред ангели и хора е да носиш това име! (Исаия 43:10–12).

Никога няма да забравя 1935 година, когато разбрахме, кои са „другите овце“ и „голямото множество“ (Йоан 10:16; Откровението 7:9). Чрез това беше помогнато на много, — а така също и на мене — да предприемат необходимите крачки за кръщение. Когато бяхме нови в истината не се държеше много на това, да бъдеш кръстен. И понеже се бях отдал вече на Йехова, разбрах, че е правилно, да символизирам това чрез кръщение във вода.

1938 година беше година на теократична реорганизация. До тогава имаше само една централна еклезия на Свидетелите на Йехова — Engineer’s Auditorium — където сбирките се провеждаха на немски, полски, английски и други езици. От 1938 година организацията се грижеше за основаването на еклезии в различни квартали на града. Баща ми и някои от братята ми бяха названи за Служители на еклезията. Аз се грижех за списанията.

Също и 1939 година стана значителна чрез едно забележително събитие, което допринесе за укрепане на вярата ми в Йехова и засилване на упованието ми във видимата му организация. Тъй като на хоризонта се влачеха тъмните облаци на войната, в списанието Стражева кула беше поместена статия на тема „Неутралитет“. На мене ми стана ясно, че Божият народ даже и с оглед на заплашваща война, трябва да пази мир с всекиго. Благодарен съм, че бях подготвен за тежките времена, които ми предстояха.

В онази година бях за първи път в Ню Йорк. Там чух доклада на Радзерфорд, вторият президент на Стражева кула изнесен в Madison Square Garden. Около 500 религиозни противници се опитаха по време на доклада, чрез продължини свиркания да разтурят срещата. Но все пак това не им се удаде. Брат Радзерфорд не се помръдна от мястото си и слушателите реагираха с бурни аплодисменти.

Също мога да си спомня точно и за интернационалния конгрес, който се състоя в 1942 година в моята родина Кливленд. В доклада „Световен мир — от трайност ли е?“, когото оповестихме надлъж и нашир бяха изложени библейски основания, които показваха защо всякакъв мир в бъдеще, въведен от хора, не може да бъде траен.

Изпитание на вярата

По онова време вярата ми беше изложена на изпитание относно въпроса за неутралитета. Бях ръководител на отделението за производство на прибори и резервни части в автомобилния завод на Женерал моторс. Заемах полудневна длъжност, за да мога да сложа интересите на Царството на първо място. Но сега, когато Съединените щати се бяха намесили във войната, имах две възможности: или да подкрепя военните действия, или да се освободя от тях поради светската ми работа. Не взех под съображение нито една от тези две възможности. Бях редовен проповедник и като такъв имах правото да бъда освободен от военна служба. Но комисията за преглед беше на друго становище.

Комисията ми направи предложението: „Вие можете да постъпите в армията и там да бъдете проповедник.“

„Не“, отговорих аз. „Съвестта ми ми казва, че съм проповедник на евангелието, и аз съм посветил живота си на тази служба“.

„Но това ще ви бъде възможно и в армията.“

„Не, аз мога да служа на ближните си само с ‘благовестието’, което се намира Библията.“

Моят случай бе разгледан от по–висша инстанция. Пред върховния съд заявих, че баща ми беше избягал от Австрия, защото от религиозни съображения не искал нито да носи оръжие, нито пък да бъде войник.

„Но вие не трябва изобщо да воювате“, каза съдията. „При вашите предпоставки и учебна подготовка можете да бъдете добър каплан, млади мъжо“.

„Високопочитаеми, как мога да направя това? След като аз по причина на съвестта ми не мога да нося оръжие, как мога да окуражавам тогава други да вършат това?“

Затворнически живот

Въпреки, ясните доказателства, че съм проповедник на евангелието, през есента на 1943 година бях осъден на пет години затвор и изпратен в държавния затвор в Левисбург (Пенсилвания). Аз обаче не бях единствения Свидетел в Левисбург. Там имаше 50 братя, а когато бях освободен, числото им беше нарастнало на повече от 200.

Затворническият терен се простираше върху около 400 хектара. В тази област се намираше сграда за по–опасни престъпници, една ферма, в която бяха побрани по–достойни за доверие затворници и едно село, където живееха надзирателите, стражи и други от затворническия персонал. Свидетелите идваха обикновено във фермата. Моето задължение беше да закарвам затворниците до работните им места и да ги връщам обратно.

Когато влезох там, не беше позволено да се провеждат религиозни сбирки или да притежаваш библейска литература. Въпреки това, ние получавахме редовно Стражева кула. По какъв начин? Някои от посетителите, по пътя си към селото и към затворническата сграда в горската област на терена, пускаха незабелязано списания завити в книжна кесия. Аз или друг брат търсехме след това книжната кесия и разпределяхме съдържанието и на братята. Получавахме литература също и от един приветлив надзорник, който живееше в селото. На неговата веранда лежаха винаги стари вестници. Когато ги събирахме, често намирахме между тях наши списания. По–късно надзорника ни позволи по наша молба да провеждаме редовно сбирки и да получаваме библейска литература.

Когато един ден стоварих една работна група в градината на надзорника, бях страшно изплашен. В облеклото си бях скрил издадената от Стражева кула книга „Истината ще ви направи свободни“. Докато другите затворници бяха заети с обработването на тревната площ и трънака, седях в товарната кола и извадих предпазливо книгата. Но, можеш да си представиш ужаса, когато малката дъщеря на надзорника изскочи внезапно зад гърба ми и попита: „О, какво четете“?

Тъй като ме изненада при четенето на книгата, за която щеше да бъде по–добре, ако я бях оставил в килията, разказах ѝ че тя обяснява Библията. Когато ѝ показах една от картините в книгата, тя стана още по–любопитна. На картинката се виждаше мъж, който освобождава краката си от вериги. „На много хора върви така“, обясних ѝ аз. „Те са оковани във фалшиви религиозни представи и Исус иска да ги освободи, понеже той казал: ‘Истината ще ви направи свободни’“ (Йоан 8:32).

На следващия ден, майка ѝ ми каза: „Симон, дъщеря ми ми разказа, че сте разговаряли върху Библията и вие сте ѝ показали една книга, която ѝ направила силно впечатление и това, което ми разказа изглежда доста интересно“. За щастие този случай остана без последствия.

Служба в Бетел

Конгресът, който се проведе през 1946 година в Кливленд на тема „Теократически конгрес конгрес на радостни нации“ сложи началото на друг важен откъс от моя живот. Там кандидатирах за целодневна служба в Бетел, световната централа на дружеството Стражева кула в Бруклин (Ню Йорк).

Двама представители на дружеството, брат Милтон и брат Роберт Морган, направиха кратък преглед върху бетелската служба и накрая разговаряха с присъстващите. В течение на разговора установих, че са много приветливи и че стоят с двата си крака здраво на земята.

„Защо искаш да служиш в Бетел“, ме попита единият брат.

„Аз служа на Йехова като пионер и правя това, което мога“, отговорих аз. „Но в Бетел сигурно ще мога да върша повече“.

„Ако дойдеш в Бетел, ще можеш сигурно повече да вършиш“, каза другият брат.

Той имаше право. От 18 февруари 1947 година съм в Бетел и аз установих, че службата тука е много интересна и полезна. Всеки ден благодаря на Йехова, че неговата ръка ме доведе до тази чудна привилегия в службата (2 Солунците 3:5)

Доказателства за действието на Святият дух

След 45 ергенски години поради интересите на Царството намерих тук в Бетел Грес Суитер, моята „трудолюбива жена“ (Притчи 31:10). Тя и близките ѝ бяха се запознали с истината в Калифорния, но преди да дойде в Бетел в 1939 година, беше дейна в Средния запад. От нашата женитба в 1959 година до сега, установихме, че ръката на Йехова е с тези, които го обичат и му служат верно.

Моята Грес и аз имаме много общи неща. И двамата сме родени в 1914 година, родителите ни търсиха истинската религия и ние и двамата започнахме проповедната дейност на 12 годишна възраст. Освен това, каква голяма радост е, като брачна двойка да видим, как Божията организация взима смело инициативата, да разпространи свидетелствуването „до най–отдалечените места на земята“ (Деяния 1:8). Трябваше ли да съжаляваме в някоя насока за това, че се поставихме под Божията ръка? Грес сигурно не е на това мнение. „Чрез службата ни в Бетел не можахме да придобием никакви светски притежания“, казва тя, „Но ние постигнахме в нашия живот далеч по–дълготрайно богатство. Ако нямаме собствени деца, то ние имаме много в духовно отношение.“

Аз също не съжалявам. Нашият избор, да възхваляваме Йехова в целодневна дейност се оказа като много добър. Ние водим изпълнен живот, който служи на възвишена цел, защото се поставихме под „мощната Божия ръка“ (1 Петър 5:6).

[Снимка на страница 21]

Родителите ми Йосиф и Мария

[Снимка на страница 23]

Симон и жена му Грес