Аз ‘сложих ръка на ралото, без да се обръщам назад’

КОГАТО се качих на самолета, с който трябваше да отпътувам за Боливия, моята нова родина, спомних си следните думи, които майка ми ми бе написала в последното си писмо: „Никой, който е турил ръката си на ралото и гледа назад, не е годен за Божието Царство“ (Лука 9:62). Аз бях решена да взема при сърце тези думи.

 Мисионерската служба беше нещо ново за мене, но преди това бях вече пет години в целодневна служба. Истината научих от родителите ми, които от 1923 година изучаваха Библията с помоща на Изследователи на Библията — както се наричаха Свидетелите на Йехова тогава. Още на четири години, желаех да разбера публикациите на Дружеството Стражева кула. Но родителите ми години наред се занимаваха много малко с истината. От време на време ни посещаваха съседите, които бяха Изследователи на Библията. Спомням си също, че баща ми отиде при съседите ни за да слуша предавани по радиото доклади от съдията Радзерфорд.

Но едва в 1938 година семето на истината започна да дава плодове. Майка ми — междувременно беше разведена и отново омъжена — четеше усърдно писанията, които получаваше от Свидетелите на Йехова. Особено ме възхищаваше, че „едно голямо множество“ ще преживее унищожението на съвременната система на нещата и ще живее завинаги на земята (Откровението 7:9–14). Това трябваше да чуят и други!

След кръщението ми през 1939 година си поставих за цел целодневната служба; исках да бъда пионерка. Отидох в Колорадо, където се запознах с две духопомазани сестри, вършещи пионерската служба. Хубавите опити, които разказаха, бяха допълнително поощрение към тази служба. През май 1940 год. получих първото си разпределение — Салида в Колорадо.

Обучение в Гилеад и разпределение в чужбина

След като служих като пионерка няколко години в различни области в Колорадо и Индиана, бях поканена да посетя третия клас на Гилеадската школа. Дружеството на Стражева кула беше основало това училище за да подготвя мисионери. Петте чудесни месеци в Гилеадската школа бяха свързани с много радости и благодат за мене. След завършването на курса не получих веднага разпределение за чужбина. Втората световна война все още върлуваше. Заедно с други седем сестри бяхме изпратени временно във West Haven (Connecticut). В 1945 година отидох във Вашингтон (D.С.). Междувременно моето разпределение за чужбина беше определено: La Paz в Боливия.

Преди да получа разпределението си за Боливия, никога не бях чувал нещо за тази страна. Ето защо не е за очудване, че при качването ми в самолета ми идваха обезпокоителни мисли в ума: Как ще ми провърви в мисионерската служба? Ще мога ли да издържа дълго там? Припомнянето на съвета на майка ми, ‘да не се поглежда назад, когато е сложена ръка на ралото’, ме укрепи в решението ми да върша успешно мисионерската служба. Освен това, не бях сама в новата страна. Сестра ми и зет ми, които бяха посетили четвъртия клас на Гилеадската школа, съшо заминаваха за Боливия. На 9 юни 1946 година нашият самолет кацна в La Paz.

Всред революцията

В деня на нашето пристигане се извърши преврат. Върху правителствената сграда беше хвърлена бомба. Бомбата не избухна и революцията се провали. Но два месеца след това наистина се стигна до преврат с много убити и ранени. Президентът и някои негови министъри бяха обесени на една улична латерна на един от най–големите площади в града. Това бяха първите ми впечатления от Боливия.

Но след това ужасно проливане на кръв, ние можехме да „утешаваме скърбящите“ и много смирени боливианци бяха готови да изучават Библията с нас (Исаия 61:1, 2). По това време употребявахме често записани на плочи проповеди, за да свидетелствуваме пред хората. В оскъдният на кислород въздух (La Paz се намира на 3660 метра височина) трябваше при изкачване и слизане да носим със себе си освен чанта с книги също и грамофон. Понеже говорех, малко испански, някои мислеха, че продавам грамофони и грамофонни плочи!

Още в началото на мисионерската ми дейност преживях много хубави случки.  Така например бях веднъж на служба от къща на къща в един от по–хубавите квартали в La Paz. Едно слугинче, което се показа на вратата ме помоли да влеза. Господарката изслуша моето представяне на благовестието и бързо се реши да абонира списанието „Стражева кула“. Коя бе причината за това бързо решение? Малко преди това тя била в болница поради операция. Там чела в Библията и установила, че това, което се пише в нея, е съвсем различно от това, което учи църквата. Тя почти погълна литературата, която и оставих. И още преди да я посетя отново, ме била търсила. Намери ме на ъгъла на една улица, където предлагах на минувачите списанията „Стражева кула“ и „Пробудете се“. Жената ме помоли да я посетя отново на всяка цена. Тя успешно напредваше при изучаването на Библията и скоро се покръсти. Днес, 30 години по–късно, все още служи верно на Йехова.

Една мръсна кукла

След единадесет годишна дейност в La Paz ние, т.е. сестра ми, мъжът ѝ, партнъорката ми Естер Ериксон и аз, бяхме изпратени в Южна Боливия. През февруари 1957 година се настанихме в малкото градче Тупица, което лежеше на железопътната линия между Боливия и Аржентина. Хората там бяха приветливи и не беше трудно да се започне изучаване на Библията. Не трая дълго време и ние можехме да провеждаме редовни събрания, които бяха посещавани от много жители на Тупица.

Един ден намерихме пред вратата ни една мръсна кукла. Какво означаваше това? Очевидно свещеникът беше предупредил хората от Свидетелите на Йехова, и сега някой се опитваше да ни завърже с hechizo или с магия. Но този hechizo не подейства.

Понеже Тупица беше малко място, Естер и аз бяхме изпратени скоро във Villazón друго малко градче на границата между Боливия и Аржентина. Областта беше пуста, ветровита и студена. Но ние в никакъв случай не бяхме обезкуражени защото се уповавахме на благословията на Йехова.

Когато Естер и аз започнахме службата ни, забелязахме на много прозорци картони с надпис „Свидетели на Йехова и евангелисти не са желателни“. Но жителите на Villazón въобще не знаеха кои са Свидетелите на Йехова! Както в Тупица така и тук свещеникът бе организирал това. В църквата той бил раздал картоните с нареждането хората да ги сложат на прозорците. Но жителите реагираха благосклонно — въпреки картоните; раздадохме много литература и можахме да започнем много библейски изучавания. Постепенно картоните изчезнаха от прозорците.

Но къде можехме да провеждаме събрания. Ние превърнахме една от стаите на малкото ни жилище в зала на Царството. За сядане ни служеха дъски опряни на картони за книги. Тъй като нямаше кръстени братя Естер и аз покривахме  главите си и ръководехме събранията. За наша голяма радост при първото възпоминателно тържество, което там проведохме по случай смъртта на Христос, присъстваха над 100 души. Разбира се много от тях дойдоха от любопитство, за да видят как провеждат gringas (чуждестранни жени) тяхните събрания. Но някои от тях, които бяха дошли само от любопитство, са днес Свидетели на Йехова.

Обработвахме също и малкото градче La Quiaca в Аржентина където можахме да проведеме много библейски изучавания с интересуващи се. Понеже често преминавахме границата привлекохме вниманието на граничара. Когато веднъж се връщахме от La Quiaca, той ни помоли, да не провеждаме нашето дело така открито, защото дейността на Свидетелите на Йехова е забранена в Аржентина. Отговорих му: „Бях винаги на мнение, че вашето правителство гарантира религиозна свобода.“ Каза ни, че тази забрана била издадена, понеже духовниците упражнили голям натиск върху представителите на правителството. За всеки случай от този ден той се обръщаше с гърба си към нас, когато ни виждаше да преминаваме границата за Аржентина.

Бяхме дейни във Villazón четири години. Партньорката ми изучаваше Библията с един мъж, чиято жена се занимаваше с chicheria — кръчма, в която се даваха напитки от ферментирала царевица. Мъжът прие истината, бе кръстен и служеше като старейшина до края на живота си. Какво стана с тази chicheria? Тя е зала на Царството! Когато напуснахме Villazón, еклезията имаше 20 проповедници. Днес там има 60 Свидетели, а събранията на края на седмицата се посещават от около 110 души.

Никога ‘поглеждане назад’

Следващото ни разпределение беше Santa Cruz, град в източна Боливия. Каква голяма радост е да можеш да наблюдаваш растежа на делото — как от малка еклезия с 20 възвестители стават девет цветущи еклезии! В 1965 година се върнахме обратно в La Paz и от тогава живея там в един от мисионерските домове.

През февруари, когато слизах от автобуса ме сполетя злополука. Една ограда се срути и аз така злощастно си счупих крака, че по–късно трябваше да се уча да вървя. Но сега мога отново да служа и да провеждам библейски изучавания по домовете.

Не, целодневната служба не беше винаги лека. Имаше радост и тъга, болки и разочарования. Но радостта да намериш овцеподобни хора и да им помогнеш да служат на Йехова бе отплата за всяково разочарование. Днес, след 44 години на целодневна служба, все още съм решена, да оставя ‘ръката си на ралото’ и да участвувам в делото, което още трябва да се върши. (Разказано от Betty Jackson).

[Снимка на страница 30]

Бети Джексън проповядва благовестието в Боливия