1914 г. — годината, която разтърси света

„Великата война от 1914–1918 г. се простира като ивица изгорена земя, отделяща онова време от нашето. Чрез унищожаването на толкова много живот . . . , чрез разрушаването на вярвания, промяната на идеи и чрез оставянето на неизлечими рани на обезверяване, тя създаде физическа, както и психологическа пропаст между двете епохи.“ — Из The Proud Tower—A Portrait of the World Before the War 1890-1914 [„Гордата кула — Портрет на света преди войната от 1890—1914 г.“], от Барбара Тъкман.

„Тя е почти — но все още не съвсем, — част от историята, защото много хиляди хора, които са били млади в началото на това значително двадесето столетие, са все още живи.“ — Из книгата „1914 г.“, от Лин Макдоналд, издадена през 1987 г.

ЗАЩО да се интересуваме от 1914 г.? ‘Аз съм загрижен за бъдещето — може би ще кажеш, — а не за миналото.’ С проблеми като целосветското замърсяване на околната среда, разпадането на семейния живот, нарастването на престъпленията, душевните заболявания и безработицата, бъдещето на човечеството може би изглежда, че не обещава нищо радостно. Но много хора, които са изследвали значението на 1914 г., намират основа за надежда за по–добро бъдеще.

Десетилетия наред „Стражева кула“ обяснява, че през 1914 г. човечеството преживя онова, което е наречено „начало на страданията“. Този израз е част от голямото пророчество на Исус Христос относно събитията, които ще предшествуват края на човешката зла система. — Матей 24:7, 8.

Днес един малък процент от хората все още могат да си спомнят драматичните събития от 1914 г. Дали това, вече доста възрастно, поколение ще си отиде, преди Бог да спаси земята от гибел? Според библейското пророчество това няма да стане. „Когато видите всичко това — обещал Исус, — да знаете, че той е близо при вратата. Истина ви казвам: Това поколение няма да премине, докато не се сбъдне всичко това.“ — Матей 24:33, 34.

За да разберем защо 1914 година има такова историческо значение, нека разгледаме ситуацията в света до средата на 1914 г. Преди това време монарси като цар Николай в Русия, кайзер Вилхелм в Германия и император Франц Йосиф в Австро–Унгария разполагали с голяма сила. Всеки един от тези мъже можел да мобилизира над четири милиона войници и да ги прати на война. Но техните прадеди били подписали т.нар. Свещен съюз, заявяващ, че Бог им е възложил да управляват различните части на една велика „християнска нация“.

 Според The Encyclopædia Britannica [„Енциклопедия Британика“] този документ „оказал силно влияние върху курса на европейската дипломация през 19–и век“. Той бил използуван срещу демократичните движения и в полза на т. нар. божествено право на царете. „Ние, християнските царе, — писал кайзер Вилхелм на цар Николай, — имаме един свещен дълг, възложен ни от Небето: да подкрепяме принципа на [божественото право на царете].“ Дали това означавало, че европейските царе били свързани по някакъв начин с Царството на Бога? (Сравни 1 Коринтяни 4:8.) И как стоял въпросът с църквите, които подкрепяли тези царе? Дали изповядваното от тях християнство било истинно? Отговорът на тези въпроси станал ясен през годините, непосредствено следващи 1914 г.

Внезапно, през август

„Пролетта и лятото на 1914 г. в Европа бяха белязани с изключително спокойствие“ — писал британският държавник Уинстън Чърчил. Хората като цяло били настроени оптимистично относно бъдещето. „Светът на 1914 г. беше изпълнен с надежди и многообещаващ“ — казал Луис Снайдър в своята книга World War I [„Първата световна война“].

Вярно е, че години наред съществувало силно съперничество между Германия и Великобритания. Но въпреки това, както историкът Дж. П. Гуч обяснява в книгата си Under Six Reigns [„Под шест царства“]: „Един европейски конфликт изглеждал по–малко вероятен през 1914 г., отколкото през 1911, 1912 или 1913 г. . . . Взаимоотношенията на двете правителства били по– добри, отколкото години наред преди това.“ Според Уинстън Чърчил, член на британския кабинет през 1914 г.: „Изглеждаше, че Германия е с нас — твърдо решила да запази мир.“

Но с убийството на престолонаследника на австроунгарската империя в Сараево на 28 юни 1914 г., на хоризонта се появил черен облак. Един месец по–късно император Франц Йосиф обявил война на Сърбия и после наредил на войските си да нападнат това княжество. Междувременно, през нощта на 3 август 1914 г., по заповед на кайзер Вилхелм, голяма немска армия внезапно нахлула в кралство Белгия и проправила с бой пътя си към Франция. На следващия ден Великобритания обявила война на Германия. Що се отнася до цар Николай, той наредил да бъде мобилизирана огромната руска армия за война с Германия и Австро–Унгария. Свещеният съюз не успял да възпре европейските царе от това да потопят континента в една кървава баня от взаимно избиване. Но големите удари щели тепърва да дойдат.

Да свърши до Коледа?

Избухването на войната не потиснало оптимизма на хората. Мнозина вярвали, че тя ще донесе по–добър свят и из цяла Европа се събирали огромни тълпи, за да изразят подкрепата си за войната. „Никой през 1914 г. — пише А. Дж. П. Тейлър в книгата си The Struggle for Mastery in Europe—1848-1918 [„Борбата за надмощие в Европа — 1848–1918 г.“], — не вземал на сериозно опасностите на войната, с изключение на чисто военния аспект. . . . Никой не очаквал социална катастрофа.“ Вместо това мнозина пророкували, че войната ще свърши за няколко месеца.

Но много преди европейците да могат да празнуват своята Коледа за 1914 г., една кървава безизходица се образувала покрай линията от окопи, простираща се на повече от 700 км — от Швейцария на юг до белгийския бряг на север. Тази линия била наречена Западния фронт, и немският автор Херберт Зулцбах го споменава в една записка в своя дневник, направена през последния ден на 1914 г. Записката гласи: „Тази ужасна война все продължава и продължава, и ако в началото някой си е мислел, че ще свърши за няколко седмици, сега не се вижда никакъв край.“ Междувременно в други части на Европа бушували кървави битки между войските на Русия, Германия, Австро–Унгария и Сърбия. Конфликтът скоро се разпрострял извън Европа, битки се водели по океаните и в Африка, в Средния Изток и на островите в Тихия океан.

 Четири години по–късно Европа била опустошена. Германия, Русия и Австро–Унгария загубили всяка между един и два милиона войници. Русия дори загубила монархията си в Болшевишката революция от 1917 г. Какъв удар било това за европейските царе и техните поддръжници — духовенството! Съвременните историци все още изразяват учудване по повод на това. В своята книга Royal Sunset [„Залезът на царете“], Гордън Брук– Шепърд пита: „Как така властници, повечето свързани помежду си предимно чрез кръвни връзки или брак, и всички отдадени на запазването на царската институция, допуснаха да се въвлекат в братоубийствена кървава баня, която унищожи изцяло няколко от тях и остави всички преживели отслабени?“

Република Франция също загубила над един милион войници, а Британската империя, чиято монархия вече била отслабена дълго преди войната, загубила около 900 000 души. Общо повече от 9 милиона войници загинали, а други 21 милиона били ранени. Относно загубите извън бойното поле, The World Book Encyclopedia [„Световна енциклопедия“] казва: „Никой не знае колко цивилни са умрели от болести, глад и други, свързани с войната причини. Някои историци смятат, че са умрели толкова цивилни, колкото и войници.“ Испанската инфлуенца от 1918 г. покосила живота на още 21 000 000 души по цялата земя.

Коренна промяна

Светът никога вече не бил същият след Великата война, както я наричали тогава. Тъй като много от църквите на псевдохристиянството ентусиазирано участвували в нея, мнозина от обезверените оцелели хора обърнали гръб на религията и станали атеисти. Други се насочили към преследването на материално богатство и удоволствия. Според професор Модрис Екщайнс и книгата му Rites of Spring [„Ритуалите на пролетта“], двайсетте години „били свидетели на хедонизъм и нарцисизъм в забележителни размери“.

„Войната — обяснява професор Екщайнс, — подложи на атака моралните стандарти.“ Мъжете и от двете страни били обучавани от религиозните, военните и политическите водачи да гледат на масовото убийство като на нещо добро от морална гледна точка. Това — както признава Екщайнс, — „беше всъщност най–отявлената от атаките срещу моралния ред, който твърдеше, че води началото си от юдейско–християнската етика.“ „На Западния фронт — добавя той, — бордеите бързо станаха редовен придатък към военните лагери . . . Сред цивилните моралът също отпусна корсетите и коланите. Проституцията се увеличи смайващо много.“

Наистина, 1914 г. промени много неща. Тя не създаде по–добър свят и войната не се оказа „войната, която ще сложи край на всички войни“, както се надяваха много хора. Вместо това, както отбелязва историчката Барбара Тъкман: „Илюзиите и ентусиазмът, възможни до 1914 г., бавно потънаха в едно море от всеобщо обезверяване.“

Но някои от онези хора, които били свидетели на трагедията от 1914 г., не били изненадани от събитията през тази година. Всъщност, още преди войната да избухне, те очаквали „ужасно време на бедствие“. Кои били те? И какво знаели, което другите не знаели?

[Блок на страница 5]

Британският опитимизъм през 1914 г.

„През почти цял век никакъв враг не се беше появявал във водите, обкръжаващи нашия остров. . . . Трудно беше дори да си представим възможността от някаква заплаха за тези мирни брегове. . . . Никога преди Лондон не е изглеждал по–великолепен и по–преуспяващ. Никога преди тук не е имало толкова много неща, заслужаващи да бъдат правени, да бъдат видени и да бъдат чути. Нито млади, нито стари имаха и най–малкото подозрение, че това, на което бяха свидетели през периода на тази несравнима 1914 г., всъщност беше краят на една епоха.“ — Before the Lamps Went Out [„Преди да угаснат лампите“], от Джефри Маркъс.