Има ли изход от грешното състояние на човека?

С ЧЕТИРИТЕ си деца на юношеска възраст, Чисако работела като чистачка на обществени тоалетни в един град, намиращ се на 600 км от дома ѝ. Докато работела, тя си рецитирала сутра (староиндийски будистки стихове), чието значение не разбирала. Такава била една от практиките на една религиозна група, която се опитвала да разбере какво се крие в същинската сърцевина на всички религии.

„Въпреки продължителните аскетични практики — припомня си Чисако, — аз не успях да променя личността си. Дълбоко в сърцето си не можех да простя на другите и не можех да проявя любов от искрени подбуди.“

Дори в ориенталските страни, където хората не притежават идеята за грях, както е изложена в Библията, мнозина, подобно на Чисако, чувствуват угризения на съвестта относно своите грешни склонности. (Римляни 2:14, 15) Кой не е страдал от неудобното чувство, че не е проявил милост към някой в окаяно положение; или пък кой не е изпитал потискащо съжаление за думи, които не би трябвало изобщо да бъдат казани? (Яков 4:17) А нима отвратителното чудовище на завистта не се крие както у млади, така и у стари?

Защо хората изпитват такива смутни чувства? Защото, независимо от това дали го съзнават, или не, те притежават вътрешно чувство за беззаконност, за грях. Да, независимо от това дали хората са запознати с библейското учение за греха, или не, всички са засегнати от грешни склонности. Един познавач на този въпрос направил веднъж следното заключение: „Всички съгрешиха и не достигат славата на Бога.“ — Римляни 3:23, NW.

Може ли грехът да бъде премахнат?

Много хора днес, особено сред псевдохристиянството, се опитват да заличат чувствата на грях и вина от съвестта си. „Самата дума ‘грях’ . . . почти изчезна“ — казва д–р Карл Менингър в своята книга Whatever Became of Sin? [„Какво стана с греха?“]. Но избягването на думата „грях“ едва ли помага повече, отколкото желанието на възрастния човек да избягва думата „стар“. Ние трябва да приемем факта, че имаме в себе си грешни склонности и че ни е необходимо спасение от това окаяно положение. Но кой ще ни спаси?

 Християнският апостол Павел задал този въпрос, след като признал своите собствени склонности към грях, макар че желаел да постъпва различно: „Окаян аз човек! Кой ще ме избави от тялото [преживяващо] тази смърт?“ После Павел продължил с отговора: „Благодарение Богу . . . чрез Исуса Христа, нашият [Господар]!“ Защо? Защото Бог взел мерки за прощаване на греха чрез Исусовата изкупителна жертва. — Римляни 7:14–25.

Но за мнозина от 3 500 000 000 нехристияни, живеещи в света, (два пъти повече от броя на така наречените християни), идеята за откупа е много трудна за разбиране. Например, доктрината за откупа се превърнала в най–голямото препятствие за един мюсюлманин, живеещ в Япония, който изучавал Библията известно време. За много хора от Ориента идеята, че един човек може да умре за всички, е необичайна.

Това е разбираемо, тъй като дори някои от псевдохристиянството намират тази основна доктрина трудна за разбиране. „Теологията на изкуплението — признава New Catholic Encyclopedia [„Нова католическа енциклопедия“], — е отчасти непостигната и продължава да представлява проблем в теологията.“

Размерът на объркването около тази доктрина личи добре от думите на пишещия по религиозни въпроси Н. Х. Барбър: „Смъртта на Исус е дотолкова уреждане на наказанието за човешките грехове, доколкото това, че тялото на една муха е прободено с карфица и на мухата са причинени страдания и смърт, може да бъде сметнато от един човешки родител за справедливо уреждане на въпроса за непослушанието на детето му.“ По онова време съобщник на Барбър бил Чарлс Т. Ръсел, който съзрял неотложната необходимост да се защити учението за откупа. Той се разделил с Барбър и през 1879 г. започнал да издава ново списание, по–късно станало изданието, което четеш в момента. Още от самото си начало „Стражева кула“ подкрепя учението за изкупителната жертва на Исус Христос.

Но дали тази доктрина някога може да бъде приемлива за хора без „християнски“ произход? За да разберем това, нека разгледаме по–подробно учението, което казва, че един човек умрял за всички хора.