Йехова никога не ни изостави

РАЗКАЗАНО ОТ НАШО ДОРИ

Мбрештан е малко планинско село в южна Албания, недалеч от Гърция. Аз бях роден там през 1907 г. Когато бях на пет години, започнах да ходя на гръцко училище, но обучението ми беше прекъснато, когато италианските войски нахлуха в Албания през Първата световна война. След войната продължих да уча, но вече на албански език.

МАКАР че родителите ми не бяха много религиозни, те спазваха традициите на албанската православна църква. Братът на дядо ми беше свещеник в Мбрештан и аз имах възможност да работя в църквата и видях отвътре какво ставаше в нея. Ритуалите изглеждаха толкова празни и лицемерието ме тревожеше.

Следвайки местния обичай, моите родители избраха една млада жена, за която да се оженя. Аргиро беше от близкото село Грабова и ние се оженихме през 1928 г., когато тя беше на 18 години.

Научаване на библейската истина

Горе–долу по това време се оплаках от православната църква на един братовчед от Съединените щати, който ни гостуваше. „В Америка, близо до моята къща — отговори той — има една група хора, които нямат църква, но изучават Библията.“ Идеята да се изучава Библията без църква ми хареса. Затова го помолих да ми изпрати библейска литература.

Бях забравил съвсем за нашия разговор, когато около година по–късно получих един колет от Милуоки (Уисконсин). В него бяха книгата The Harp of God [„Арфата на Бога“] на албански и „Стражева кула“ на гръцки. Аз прелистих книгата и видях, че се говори за истинската църква. Това ме възпря. ‘Не искам да имам нищо общо с каквато и да било църква’ — си помислих тогава. И не прочетох книгата както трябва.

През 1929 г. влязох в казармата и бях изпратен в град Тирана, столицата на Албания. Там срещнах Стати Мучи, който четеше една гръцка Библия. „Ходиш ли на църква?“ — го попитах аз. „Не — отговори той, — напуснах църквата. Аз съм един от Международните изследователи на Библията.“ Заедно с един друг войник отидохме на събранието на Стати в неделя. Там разбрах, че истинската църква не е сграда или религия, а се състои от помазаните служители на Христос. Тогава разбрах какво е казвала книгата „Арфата на Бога“.

Нашо Идризи и Спиро Врухо се бяха върнали в Албания от Съединените щати в средата на 20–те години и разпространяваха библейските истини, които бяха научили там. Започнах да посещавам събранията в Тирана заедно с неколцината Изследователи на Библията. Скоро разбрах, че съм намерил организацията на Йехова. Така на 4 август 1930 г. бях покръстен в една недалечна река.

След това се върнах в Мбрештан, за да работя своя занаят — обущарството. Но което беше по–важно — започнах да споделям с другите библейските истини, които бях научил. Аз им казвах: „Исус Христос не е като иконите в църквата. Той е жив!“

 Проповядване въпреки противопоставянето

Ахмед Бей Зогу завзе властта през 1925 г., провъзгласи се за крал Зог I през 1928 г. и царува до 1939 г. Неговият министър за човешките права даде одобрение за нашата християнска дейност. Но въпреки това ние имахме проблеми. Те идваха оттам, че Муса Юка, министърът на вътрешните работи, беше тясно свързан с папата в Рим. Юка заповяда да бъдат признавани само три религии — мюсюлманската, православната и католическата. Полицията се опита да конфискува книгите ни и да спре проповядването ни, но не успя.

През 30–те години на века често посещавах Берат, един по–голям град в Албания, откъдето Михал Свеци ръководеше нашата проповедна дейност. Ние уреждахме проповедни обиколки из страната. Веднъж бях изпратен в град Шкодър за две седмици и успях да раздам много литература. През 1935 г. заедно с една наша група успяхме да наемем автобус, за да проповядваме в град Кълцюръ. След това беше запланувана обиколка на Албания, минаваща през градовете Пърмет, Лесковик, Ерсека, Корчъ, Подградец и Елбасан. Ние завършихме своята обиколка в Тирана, точно навреме за чествуването на Възпоменанието на смъртта на Исус.

Редовното снабдяване с духовна храна ни поддържаше духовно силни, така че никога не се чувствувахме изоставени. От 1930 до 1939 г. аз редовно получавах „Стражева кула“ на гръцки. Освен това имах своя цел — да чета Библията поне един час дневно, което и правех 60 години, докато зрението ми се влоши. Тъй като едва неотдавна цялата Библия излезе на албански език, се радвам, че като дете научих гръцки. Други албански Свидетели в онези ранни години също трябваше да се научат да четат на гръцки, за да могат също да четат цялата Библия.

През 1938 г. Аргиро беше покръстена. До 1939 г. седем от нашите десет деца вече бяха родени. За съжаление три от нашите първи седем деца умряха съвсем малки.

Трудности по време на Втората световна война

През април 1939 г., точно преди началото на Втората световна война, италианските фашистки войски нападнаха Албания. Скоро след това дейността на Свидетелите на Йехова беше забранена, но нашата малка група от около 50 вестители на Царството продължи да проповядва. Около 15 000 от нашите книги и брошури бяха конфискувани и унищожени през Втората световна война.

Яни Комино имаше голям склад за литература, свързан с дома му. Когато италианските войници научиха, че книгите са печатани в Съединените щати, бяха ядосани. „Вие сте пропагандисти! Съединените щати са против Италия!“ — казаха те. Пламенните млади братя Томай и Васили Цама бяха арестувани и когато се разбра, че книгите, които те разпространяват, идват от Комино, той също беше арестуван. Скоро аз бях извикан в полицията за разпит.

— Познавате ли тези мъже? — попитаха те.

— Да — отговорих аз.

— Работите ли заедно с тях?

— Да — отговорих аз. — Ние сме Свидетели на Йехова. Ние не сме против правителството. Ние сме неутрални.

 — Разпространявате ли тази литература?

Когато отговорих утвърдително, те ми сложиха белезници и на 6 юли 1940 г. бях хвърлен в затвора. Там се присъединих към петимата братя от моето село — Йозеф Каци, Лукан Барко, Яни Комино и братята Цама. В затвора срещнахме още трима Свидетели — Гори Начи, Никодим Шюти и Леонидас Попе. Деветимата бяхме натъпкани в една килия два на четири метра!

След няколко дни бяхме оковани заедно в една верига и бяхме откарани в град Пърмет. След три месеца бяхме преместени в затвора в Тирана и там бяхме държани още осем месеца без съд.

Накрая ни изправиха пред военен съд. Брат Шюти и аз бяхме осъдени на 27 месеца, брат Комино на 24 месеца, а останалите бяха освободени след 10 месеца. Ние бяхме преместени в затвора на Гирокастър, където брат Голе Флоко помогна да се осигури освобождаването ни през 1943 г. След това семейството ми се установи в град Пърмет, където станах надзорник на малкия сбор.

Макар че дейността ни беше забранена и Втората световна война бушуваше в държавите около нас, ние продължавахме да правим каквото можем, за да изпълним задачата си за проповядване на посланието на Царството. (Матей 24:14) През 1944 г. общо 15 Свидетели бяха в затвора. Но през тези трудни времена ние никога не се почувствувахме изоставени от Йехова.

Изпитани относно въпроса за неутралитета

Макар че войната свърши през 1945 г., нашите трудности продължиха и дори се увеличиха. По време на изборите на 2 декември 1946 г. беше въведено задължително гласуване. Всеки, който дръзнеше да не участвува, беше смятан за враг на държавата. Хората от нашия сбор в Пърмет започнаха да питат: ‘Какво да правим?’

„Ако уповавате на Йехова — отговорих аз, — няма защо да питате какво да правим. Вече знаете, че хората на Йехова са неутрални. Те не са част от света.“ — Йоан 17:16.

Настъпи денят на изборите и представителите на правителството дойдоха у дома. Те започнаха разговора спокойно:

— Да изпием по чаша кафе и да поговорим. Знаете ли какъв ден е днес?

— Да, днес се провеждат избори — отговорих аз.

— Тогава по–добре побързайте, иначе ще закъснеете за тях — каза единият служител.

— Не, аз не смятам да ходя там. Ние сме гласували за Йехова — отговорих аз.

— Добре, тогава елате и гласувайте за опозицията.

Обясних им, че Свидетелите на Йехова са абсолютно неутрални. Когато позицията ни доби гласност, върху нас беше оказан по–силен натиск. Беше ни наредено да престанем да провеждаме събрания, затова започнахме да се събираме тайно.

Връщане в нашето родно село

През 1947 г. заедно със семейството си се върнах в Мбрештан. Скоро след това, в един студен декемврийски следобед бях извикан в канцеларията на сигурими (тайната полиция).

— Знаете ли защо ви повиках? — попита ме служителят.

— Предполагам, защото сте чули обвинения срещу мен — отговорих аз. — Но Библията казва, че светът ще ни мрази, така че обвиненията не ме учудват. — Йоан 15:18, 19.

— Не ми говорете за Библията — възрази ми остро той. — Ще ви счупя главата.

Служителят и неговите хора излязоха, но ме принудиха да стоя навън на студа. След известно време той ме извика обратно в канцеларията и ми нареди да престана да правя събрания в дома си.

— Колко души живеят в селото ви? — попита ме той.

— Сто и двадесет — отговорих аз.

— Каква е тяхната религия?

— Албанска православна.

 — А вашата?

— Аз съм Свидетел на Йехова.

— Сто и двадесет души вървят в една посока, а вие в друга?

След това той ми нареди да запаля свещ в църквата. Когато му казах, че няма да го направя, той започна да ме бие с пръчка. Най–после, около един часа през нощта бях освободен.

Снабдяването с литература прекъснато

След като Втората световна война свърши, ние отново започнахме да получаваме „Стражева кула“ по пощата, но накрая списанията престанаха да идват. После, една вечер, около десет часа, бях арестуван от тайната полиция.

— Пристигна едно списание на гръцки език — ми казаха — и бихме искали да обясните за какво става дума там.

— Не знам много добре гръцки — казах аз. — Съседът ми знае по–добре. Може би той може да ви помогне.

— Не, ние искаме вие да ни обясните — каза служителят, като извади няколко екземпляра от „Стражева кула“ на гръцки език.

— О, това са мои списания — извиках аз. — Разбира се, че мога да ви обясня. Вижте сега, тези списания идват от Бруклин, Ню Йорк. Там се намира централата на Свидетелите на Йехова. Аз съм Свидетел на Йехова. Но изглежда те са сгрешили адреса. Тези списания трябва да бъдат изпратени на мен, а не на вас.

Те не ми дадоха списанията и оттогава чак до 1991 г., повече от 40 години по–късно, ние не получавахме никаква библейска литература в Албания. През всичките тези години продължихме да проповядваме, като използувахме само своите Библии. Около 20 Свидетели бяха в затвора през 1949 г.; някои от тях имаха петгодишни присъди.

Трудностите се увеличават

През 50–те години на хората беше наредено да носят документи, които показват, че те подкрепят армията. Но Свидетелите на Йехова отказаха да носят такива документи. Заради това брат Комино и аз прекарахме още два месеца в затвора.

По времето, когато държавата позволяваше съществуването на определени религии, ние се радвахме на известна свобода. Но през 1967 г. цялата религия беше забранена, като това официално направи Албания изцяло атеистична държава. Свидетелите се опитаха да провеждат събрания, но това беше много трудно. Някои от нас си пришиха специални джобове в подплатата на палтата, за да можем да крием там една малка Библия. И тогава отивахме на полето, за да я четем.

Свидетели в Тирана бяха заловени при това четене и трима от тях бяха осъдени на петгодишна работа в отдалечени трудово–поправителни лагери. Семействата им страдаха от това. Ние в малките изолирани села не бяхме изпращани никъде, защото не бяхме смятани за сериозна заплаха. Но неутралността ни беше причина имената ни да бъдат заличени от списъците за получаване на храна. Така че животът беше много труден. Освен това още две от нашите деца умряха. Но въпреки всичко ние никога не се почувствувахме изоставени от Йехова.

В Албания царуваше страх. Всеки беше наблюдаван и тайната полиция пишеше сведения за всеки, който посмееше да изрази мнение, различно от мнението на управляващата партия. Затова бяхме много предпазливи относно записването на каквито и да било сведения за нашата дейност. Не можехме да се срещаме за духовно насърчение повече от двама–трима. И въпреки това никога не престанахме да проповядваме.

Стремейки се да обърка братята, тайната полиция разпространи слуха, че един виден Свидетел в Тирана е шпионин. Това накара някои хора да загубят доверието си и донякъде наруши единството ни. Тъй като нямахме никаква текуща библейска литература и нямахме контакт с видимата  организация на Йехова, неколцина се поддадоха на страха.

Освен това властите разпространиха слуха, че Спиро Врухо, един високо уважаван старейшина в Албания, се е самоубил. „Виждате ли — казваха те, — дори и Врухо се предаде.“ По–късно стана ясно, че брат Врухо всъщност е бил убит.

През 1975 г. с Аргиро живяхме няколко месеца при нашия син в Тирана. По време на изборите властите в града ни оказаха натиск, като ни заплашваха: „Ако не гласувате, синът ви ще си загуби работата.“

„Синът ми е на тази работа 25 години — отговорих аз, — вие имате подробни лични досиета за него и за неговото семейство. Аз не гласувам повече от 40 години. Обикновено това е записано в личното досие. Ако не е там, тогава досиетата ви не са в ред. Ако е там, тогава вие сте били нелоялни към своята партия, като сте му позволили да работи толкова години.“ Като чуха това, властите казаха, че ако се върнем в Мбрештан, няма да повдигат повече въпроса.

Драматични промени

През 1983 г. се преместихме от Мбрештан в град Лач. Скоро след това, през 1985 г., диктаторът умря. Той беше на власт от онези първи задължителни избори през 1946 г. След време неговият паметник, който се издигаше толкова време на централния площад в Тирана, и паметникът на Сталин бяха махнати.

През десетилетията на забрана на нашата дейност много от Свидетелите бяха малтретирани, а някои бяха убити. Един мъж казал на един Свидетел на улицата: „По време на комунистите всички ние бяхме изоставили Бога. Само Свидетелите на Йехова му останаха верни, въпреки изпитанията и трудностите.“

С даването на повече свобода, през юни 1991 г. девет души отчитаха дейност. През юни 1992 г., един месец след вдигането на възбраната, 56 души участвуваха в проповедната дейност. Няколко месеца преди това ние бяхме преизпълнени с радост от броя на посетилите Възпоменанието на Исусовата смърт — 325 души. Оттогава насам броят на хората, които проповядват, нарасна на над 600 души, и общо 3491 души присъствуваха на Възпоменанието на 14 април 1995 г.! През последните години за мен е неописуема радост да видя толкова много млади хора да се присъединяват към нашите сборове.

През всичките тези много години Аргиро остана вярна на Йехова и беше лоялна и към мен. Докато бях в затвора или пътувах в проповедна служба, тя търпеливо се грижеше за нуждите на нашето семейство, без да се оплаква. Един от синовете ни беше покръстен през 1993 г. заедно със съпругата си. Това ни донесе голямо щастие.

Само за божието Царство

Щастлив съм да видя организацията на Йехова в Албания толкова обединена и радваща се на духовно благополучие. Чувствувам се като възрастния Симеон в Йерусалим, който преди да умре, получил скъпоценната привилегия да види дългоочаквания Месия. (Лука 2:30, 31) Сега, когато ме попитат коя форма на управление предпочитам, отговарям: „Нито комунизъм, нито капитализъм. Дали хората ще притежават земята, или държавата, няма значение. Правителствата строят пътища, прокарват електричество до далечните села и осигуряват известен ред. Но правителството на Йехова — неговото небесно Царство — е единственото разрешение на трудните проблеми, с които се сблъскват както Албания, така и останалият свят.“

Това, което божиите служители правят по цялата земя относно проповядването на божието Царство, не е дело на никой човек. То е дело на Бога. Ние сме Негови служители. Макар че имахме много трудности в Албания и дълго време бяхме откъснати от видимата организация на Йехова, ние никога не бяхме изоставени от него. Неговият дух винаги беше тук. Йехова ръководеше всяка наша стъпка по пътя. Това усещах през целия си живот.