Надеждата, която ме съпътствуваше през целия ми живот — никога да не умра

РАЗКАЗАНО ОТ ХЕКТОР Р. ПРИСТ

„Ракът е нелечим — каза лекарят. — Нищо повече не можем да направим за вас.“ Тази диагноза ми беше поставена преди десет години. Но аз все още храня основаната на Библията надежда да живея завинаги на земята без дори да умирам. — Йоан 11:26.

РОДИТЕЛИТЕ ми бяха искрени методисти, които редовно ходеха на църква в един малък провинциален град, недалеч от семейната ни ферма. Аз бях роден в прекрасната фермерска долина Уайрарапа, на около 130 км североизточно от Уелингтън (Нова Зеландия). Там ние се наслаждавахме на гледката на заснежени планински върхове, бистри планински реки, нагънати хълмове и плодородни низини.

В методистката църква бяхме учени, че всички добри хора ще отидат на небето и че лошите ще отидат в ада, място на огнени мъки. Не можех да разбера защо, ако Бог иска хора да живеят в небето, не ги е сложил там още от самото начало. Винаги се страхувах от смъртта и често се питах защо ли трябва да умираме. През 1927 г., когато бях на 16 години, семейството ни беше постигнато от една трагедия. Това ме накара да започна да търся отговори на своите въпроси.

Защо Рег умря?

Когато брат ми Рег беше на 11 години, той се разболя много тежко. Лекарят не можеше да разбере каква е причината и не можеше да му помогне. Мама извика един методистки свещеник. Той се моли над Рег, но това не донесе утеха на мама. Тя дори каза на свещеника, че молитвите му са безрезултатни.

След като Рег умря, мама започна да говори с всеки срещнат, опитвайки се да утоли жаждата си за истинни отговори на въпроса защо малкият ѝ син трябваше да умре. Веднъж, като разговаряше с един бизнесмен в града, тя попита дали той знае нещо за състоянието, в което се намират мъртвите. Той нямаше никаква представа, но каза: „Някой остави тук една книга, която можете да вземете.“

Мама взе книгата у дома и започна да я чете. Тя не можеше да я остави. Постепенно цялата ѝ нагласа се промени. Тя каза на семейството: „Ето! Това е истината!“ Книгата беше The Divine Plan of the Ages [„Божественият план на епохите“], първият том от Studies in the Scriptures [„Изследвания върху Писанията“]. Отначало аз бях скептично настроен и се опитвах да споря с начина, по който книгата представяше  целта на Създателя. Накрая аргументите ми секнаха.

Приемайки библейската истина

Аз си мислех: ‘Представяш ли си — да живееш вечно, без да трябва да умираш!’ Такава надежда би трябвало да се очаква от един любещ Бог. Райска земя! Да, това беше нещо за мене.

След като научиха тези прекрасни истини, мама и три християнски сестри от Уелингтън — сестра Томпсън, сестра Бартън и сестра Джоунс — започнаха да отсъствуват по няколко дни наред, разпространявайки семената на Царството из околните населени места. Макар че татко не притежаваше мисионерския дух на мама, той я подкрепяше в нейната работа.

 Аз бях убеден в истината, но известно време не предприемах нищо относно своите вярвания. През 1935 г. се ожених за Роуина Корлет и след време бяхме благословени с дъщеря — Инид, и със син — Бари. Аз работех като прекупвач на добитък, купувайки хиляди глави добитък от околните ферми. Когато тези фермери обсъждаха политиката, аз се радвах, когато им казвах: „Нито едно от тези човешки усилия няма да успее. Божието Царство е единственото правителство, което ще има успех.“

За нещастие се пристрастих към тютюна. В устата си винаги имах пура. След време здравето ми се влоши и аз влязох в болница със сериозни стомашни проблеми. Беше ми казано, че имам остър гастроентерит, причинен от пушенето. Макар че прекратих този навик, често се случваше да сънувам, че пуша една вечна пура или цигара. Каква ужасна страст може да бъде тютюнът!

След като отказах пушенето, аз направих и други важни промени. През 1939 г., когато бях 28–годишен, бях покръстен в река Мангатай, близо до нашия дом. Робърт Лейзънби, който по–късно беше натоварен с надзора на проповедната работа в Нова Зеландия, дойде чак от Уелингтън, за да изнесе доклад у дома и да ме покръсти. Оттогава аз станах смел Свидетел на Йехова.

Организиране на проповедната служба

След покръстването си бях назначен за надзорник на сбора Екетахуна. Съпругата ми Роуина още не беше приела библейската истина. Но аз ѝ казах, че ще поканя Алф Брайънт да дойде от Пахиатуа, за да ми покаже как се свидетелствува правилно от къща на къща. Аз исках да организирам проповедната работа, за да покрием своя район по системен начин.

Роуина каза: „Хектор, ако ти тръгнеш да свидетелствуваш от къща на къща, като се прибереш, мен няма да ме има. Напускам те. Ти си длъжен да бъдеш тук — в къщи със своето семейство.“

Не знаех какво да правя. Колебливо се облякох. ‘Трябва да го направя — си мислех. — Животът ми зависи от това, а също и животът на моето семейство.’ Така че аз уверих Роуина, че не искам да ѝ навредя по никакъв начин. Казах ѝ, че много я обичам, но тъй като става дума за името и върховенството на Йехова, както и за нашия живот, аз трябва да проповядвам по този начин.

С Алф застанахме пред първата врата и той започна разговора. Но изведнъж се оказа, че аз се намесих в разговора, казвайки на домакина, че случилото се в дните на Ной е паралел на онова, което се случва в наши дни, и че ние трябва да предприемем нещо, за да бъдем уверени в своето спасение. (Матей 24:37–39) Оставих там няколко брошури.

Като си тръгнахме, Алф каза: „Откъде имаш цялото това познание? Ти нямаш нужда от мен. Върви сам и ще покрием два пъти повече район.“ Така и направихме.

Когато се върнахме в къщи, не знаех какво ще заварим. За моя изненада и радост Роуина беше приготвила чай за нас. Две седмици по–късно съпругата ми се присъедини към мен в проповядването и беше хубав пример на християнска пламенност.

Сред първите, които станаха Свидетели на Йехова в нашата фермерска долина, бяха Мод Мансър, синът ѝ Уилям и дъщеря ѝ Руби. Съпругът на Мод беше груб и суров човек. Един ден с Роуина отидохме в тяхната ферма, за да вземем Мод за служба. Младият Уилям беше уредил да използуваме колата му, но бащата имаше други идеи.

Положението беше напрегнато. Аз помолих Роуина да вземе нашата дъщеричка Инид, която беше бебе по това време. Качих се на колата на Уилям и отпраших от гаража, докато господин Мансър се опитваше да затвори вратата на гаража,  за да не можем да се измъкнем. Но не успя. След като изминах малко разстояние, спряхме и аз излязох от колата, за да се срещна с разярения господин Мансър. Аз му казах: „Ние отиваме на проповедна служба и госпожа Мансър ще дойде с нас.“ Аз го призовах да се съгласи и гневът му понамаля донякъде. Като се оглеждам назад, си мисля, че може би трябваше да постъпя по друг начин, но по–късно той придоби по–благоприятна нагласа към Свидетелите на Йехова, макар че никога не стана Свидетел.

В онези години имаше само неколцина Свидетели на Йехова, и ние истински се радвахме и извличахме полза от посещенията на целодневните служители, които ни гостуваха във фермата. Сред тези посетители бяха Ейдриън Томпсън и сестра му Моли, които завършиха едни от първите класове на Училището Гилеад на „Стражева кула“ за мисионери и служеха на чуждестранни назначения в Япония и Пакистан.

Случки от войната

През септември 1939 г. започна Втората световна война и през октомври 1940 г. новозеландското правителство наложи възбрана върху дейността на Свидетелите на Йехова. Много от нашите християнски братя и сестри бяха викани пред съдилищата из страната. Някои от тях бяха пратени в трудови лагери и бяха изолирани от съпругите и децата си. Въпреки че имахме ферма за мляко, с разгарянето на войната аз се питах дали няма да бъда извикан за военна служба. Тогава беше съобщено, че повече фермери няма да бъдат отделяни от фермите заради военна служба.

С Роуина продължавахме своята християнска служба, като всеки един от нас отделяше по над 60 часа месечно за проповядване. По това време аз имах привилегията да помогна на младите Свидетели, които запазваха своя християнски неутралитет. Аз се явявах в тяхна защита пред съдилищата на Уелингтън, Палмерстън Норт, Пахиатуа и Мастертън. Обикновено в наборната комисия имаше представител на духовенството и за мен беше радост да изобличавам тяхната нехристиянска подкрепа на военните действия. — 1 Йоан 3:10–12.

Една вечер, докато с Роуина изучавахме „Стражева кула“, бяхме нападнати от агенти. Обискът откри библейска литература в дома ни. „Можете да отидете в затвора заради това“ — ни беше казано. Когато агентите се качиха в колата си, за да си тръгнат, установиха, че спирачките им са блокирали и колата не може да помръдне. Уилям Мансър им помогна да поправят колата си и повече не ги видяхме.

По време на възбраната ние криехме библейската литература в една сграда в далечна част на нашата ферма. Посреднощ аз посещавах новозеландския офис на клона и натоварвах колата си с литература. После я докарвах в къщи и скривах всичко в онова далечно място. Една нощ, като стигнах до офиса на клона, за да взема тайната пратка, изведнъж цялото място се обля в ярка светлина! Полицаите викаха: „Хванахме ви!“ Но за мое учудване те ме пуснаха да си вървя без много разправии.

През 1949 г. с Роуина продадохме фермата и решихме да започнем пионерска служба, докато ни се свършат парите. Преместихме се в една къща в Мастертън и пионерствувахме със сбора Мастертън. В рамките на две години беше основан сборът Федерстън с 24 активни вестители, и аз служех като председателствуващ надзорник. След това, през 1953 г. аз имах привилегията да пътувам до Съединените щати, за да присъствувам на осемдневния международен конгрес на Свидетелите на Йехова, провеждан на „Янки Стейдиъм“ в Ню Йорк. Роуина не можа да ме придружи, защото трябваше да се грижи за нашата дъщеря Инид, която боледуваше от церебрална парализа.

Като се върнах в Нова Зеландия, трябваше да си намеря светска работа. Преместихме се отново в сбора Мастертън, където бях назначен за председателствуващ  надзорник. Горе–долу по същото време Уилям Мансър купи Малкия театър в Мастертън, и това стана нашата първа Зала на Царството в Уайрарапа. През 50–те години нашият сбор се радваше на хубав духовен и числен растеж. Затова, когато бивахме посетени от окръжния надзорник, той често насърчаваше зрелите братя да се преместват в други части на страната, за да помагат с проповедната работа там, и мнозина направиха това.

Нашето семейство остана в Мастертън и през следващите десетилетия аз не само имах много привилегии в сбора, но се радвах и на назначения както на национални, така и на международни конгреси. Роуина пламенно участвуваше в проповедната работа, като постоянно помагаше на другите да правят същото.

Издържане на изпитания на вярата

Както беше отбелязано в началото, през 1985 г. ми беше поставена диагноза нелечим рак. Колко много вярната ми съпруга Роуина, аз и децата искахме да бъдем сред милионите, живеещи сега, които никога няма да трябва да умрат! Но лекарите ме изпратиха в къщи да умра. Преди това обаче те ме попитаха как гледам на диагнозата.

„Ще запазя спокойствие и оптимистична нагласа“ — отговорих аз. И наистина, библейската притча ми помогна да се стабилизирам: „Спокойното сърце е живот за организма от плът и кръв.“ — Притчи 14:30, NW.

Специалистите по рака похвалиха библейския съвет. „Тази психическа нагласа представлява 90 процента от лека за раковите пациенти“ — казаха те. Освен това те препоръчаха седем седмици лечение с облъчване. За щастие накрая победих в борбата с рака.

По време на този труден период ме връхлетя ужасно нещастие. Моята красива, вярна съпруга получи кръвоизлив в мозъка и умря. Намерих утеха в записани в Писанията примери на верни хора и в това как Йехова открива изходен път за тях, когато те запазват лоялността си. Така моята надежда за новия свят остана ярка. — Римляни 15:4.

Въпреки всичко обаче аз бях много потиснат и исках да не служа повече като старейшина. Местните братя ме насърчиха, докато отново имах сили да продължа нататък. В резултат на това сега служа без прекъсване като християнски старейшина и надзорник вече 57 години.

Очаквайки бъдещето с увереност

Службата на Йехова през всичките тези години беше една неоценима привилегия. Колко много благословии имах! Струва ми се, че беше съвсем неотдавна, когато чух гласа на майка: „Ето! Това е истината!“ Майка ми остана вярна, пламенна Свидетелка чак до смъртта си през 1979 г., когато тя беше над 100–годишна. Дъщеря ѝ, както и шестимата ѝ сина също станаха предани Свидетели.

Горещото ми желание е да живея, за да видя името на Йехова изчистено от всички укори. Дали ще осъществя надеждата, която ме съпътствуваше през целия ми живот — никога да не умра? Разбира се, това ще покаже бъдещето. Но аз съм уверен, че много хора, да, милиони в крайна сметка ще изпитат тази благословия. Така че, докато продължавам да живея, аз ще ценя перспективата да бъда сред онези, които никога няма да умрат. — Йоан 11:26.

[Снимки на страница 28]

Моята майка

[Снимки на страница 28]

Заедно със съпругата и децата си