Свидетели до най–отдалечените краища на земята

ЕТА

ТУЛЕ

ГОТХАВЪН

ГОТХОБ

ЮЛИАНЕХОБ

АМАСАЛИК

ТУЛЕ е част от име, използувано от древни времена за назоваването на една крайна географска или друга цел. Днес Туле е името на едно селище далеч на север в Гренландия, най–големия остров в света. Селището било наречено така през 1910 г., когато датският изследовател Кнут Расмусен го използувал като сборна база за полярните експедиции. Дори и днес отиването до Туле прилича повече на експедиция, отколкото на пътуване за удоволствие.

И въпреки това има неотложна нужда от експедиции до Туле. В отговор на заповедта на Исус — „ще бъдете свидетели за мене . . . до най–отдалечените краища на земята“ — Свидетелите на Йехова горят от желание да донесат добрата новина на божието Царство до това селище, което е едно от най–северните човешки заселища на земята. — Деяния 1:8, NW; Матей 24:14.

‘Кога можем да отидем в Туле?’

През 1955 г. двама датски Свидетели, които искали да участвуват в проповядването „до най–отдалечените краища на земята“, пристигнали в Гренландия. Други дошли по–късно и постепенно тяхната проповедна дейност покрила южния и  западния бряг чак до Мелвилския залив, и отчасти източния бряг. Но до по–далечните области, като Туле например, се стигало само чрез писма или по телефона.

Един ден през 1991 г. Бо и съпругата му Хелен, двама целодневни служители, били застанали на една скала, надвиснала над Мелвилския залив. С обърнати на север погледи, те се питали: ‘Кога ще можем да отидем нагоре към Туле, за да занесем добрата новина на Царството на хората там?’

През 1993 г. Вернер, друг целодневен служител, решил да прекоси Мелвилския залив със своята моторница „Хаманерх“ („Светлина“), дълга 5,5 метра. Той вече бил проплавал 1200 километра от Готхоб нагоре до района на Упернавик. Но пресичането на Мелвилския залив — 400 километра в открити арктически води — е нещо съвсем друго. През по–голямата част от годината заливът е блокиран от леда. Вернер успял да прекоси залива, макар че повредил един мотор поради леда. И успял да проповядва малко, преди да се наложи да се връща.

Посока: Туле

След това пътуване Вернер започнал да прави нови планове. Той говорил с Арне и Карин, които също притежавали лодка, дълга 7 метра, с четири койки и, което е най–важното, с модерно навигационно оборудване, да направят съвместно пътуване до Туле. Щяло да се спи на лодките, а и рискът щял да бъде по–малък, ако пресичането на Мелвилския залив станело с две лодки. За да бъде проповядвано из целия главен град с неговите 600 обитатели, както и на шестте заселища в областта, те имали нужда от още помощ. Затова поканили Бо и Хелен и Йорен и Инге — всичките опитни служители, запознати с начина на пътуване из тази страна, — да дойдат с тях. Пет души от тази група също говорели гренландски.

Те изпратили библейска литература предварително. Лодките също били натоварени с литература, както и с необходимите запаси от храна и вода, гориво, резервен мотор и малка гумена лодка. Така, на 5 август 1994 г., след четири месеца подготовка, екипът се събрал и двете лодки били готови за път и натоварени в пристанището Илулисат. Пътешествието на север започнало. Вернер, Бо и Хелен плавали на по–малката лодка. „Единственото, което може да прави човек, е да седи или лежи на койката си и да се държи за нещо“ — пише Бо. Нека проследим корабния дневник на пътуването.

„Имаше дълги пасажи от спокойно море. Разкошни гледки се разкриваха пред очите ни — блестящо море, плътни отрязъци от мъгла, ярко слънце и айсберги с най–интересни форми и оттенъци на цветовете, кафяв морж, препичащ се на слънцето върху леден блок, брегът с тъмни планински склонове и малки долини — разнообразието на пейзажа беше безкрайно.

Най–интересната част, разбира се, беше посещаването на заселищата по пътя. Там винаги имаше хора, обикновено деца, на пристана, които бяха дошли да видят кои са посетителите и да ги посрещнат. Ние раздавахме библейска литература и давахме назаем на желаещите видеофилм за нашата организация. Мнозина  успяха да го видят, преди да си тръгнем. В Южен Упернавик няколко души тръгнаха с лодките си да посрещнат нашите две лодки, още преди да влезем в пристанището. И цяла вечер ние имахме гости на борда и отговаряхме на много библейски въпроси.“

И ето — след първите 700 километра от пътуването двете лодки са готови да прекосят Мелвилския залив.

Най–сериозното предизвикателство

„Тази отсечка се смята за най–сериозната част от пътуването. И ние трябваше да прекосим залива, без да спираме, защото селището Сависивик (където започва районът и където иначе бихме се подслонили) все още беше блокирано от ледовете.

Започнахме прекосяването. Тъй като имаше много лед, отплавахме в открито море. За щастие, водите бяха спокойни. През първите няколко часа не се случи нищо — носехме се километър след километър по океанската повърхност. Привечер видяхме Кейп Йорк и бавно завихме на север, по–близо до сушата. И отново тук имаше лед — стари, плътни или разпадащи се парчета лед докъдето ти видят очите. Ние плавахме покрай ръба на леда дълго време, като понякога маневрирахме през тесни водни пасажи. После дойде мъглата — една плътна сивкава супа, изключително красива на светлината на слязлото ниско слънце. И вълните! Мъгла, вълни и лед едновременно — всяко едно от тези неща само по себе си вече беше предизвикателство.“

Посрещането ни

„Влязохме в по–спокойни води, като наближихме Питуфик. Творението ни посрещна по незабравим начин: слънцето високо в синьото небе, пред нас широкият, блестящ фиорд с плаващи планини от лед и далеч отпред характерният силует на скалата край Дундас — старото Туле!“ На около 100 километра по̀ на север пътниците стигнали до окончателната си цел.

Те с нетърпение очаквали да започнат да проповядват от къща на къща. Двама от тях получили рязък отговор още на първата врата. „Беше ни отказано така, сякаш се намирахме в Дания — казаха те. — Но повечето ни посрещнаха сърдечно. Хората бяха мислещи и добре информирани. Някои споменаха, че били чули за нас и се радваха, че най–после сме дошли. Срещнахме прекрасни хора, като например ловците на тюлени, които са били на експедиция до Северния полюс, и местните хора, доволни от живота и пестеливи, и имащи донякъде скептично мнение за съвременната цивилизация.“

Следващите няколко дни донесли чудесни преживявания за всички. Навсякъде библейската литература била получавана с благодарност. В няколко домове Свидетелите веднага започнали изучавания на Библията. Инге разказва за един дом, където намерила интерес: „Беше чиста и уютна къща с една стая. Три дни подред посещавахме кроткия човек, който живееше там, и много го обикнахме. Той беше истински ловец на тюлени, каякът му беше пред къщата. Той беше застрелял много бели мечки, моржове и, разбира се, тюлени. При последното ни посещение казахме молитва заедно с него и очите му се напълниха със сълзи. Сега трябва да оставим всичко в ръцете на Йехова и да се  надяваме, че ще имаме време и възможност да дойдем пак.“

Туле често бива посещавано от канадски ескимоси. Инге разказва: „Двете с Хелен срещнахме няколко ескимоси от Канада. Интересно е, че те могат да общуват с гренландците; изглежда хората от района на Арктика говорят сродни езици. Макар че канадските ескимоси имат свой писмен език, те можеха да четат нашата литература на гренландски. Това може да предостави вълнуващи възможности пред тях.“

Били посетени и заселищата, отдалечени на 50–60 километра по море. „По пътя към селището Хехертат се придържахме близо до бреговата линия, като се надявахме да намерим хора, излезли на лов за нарвали. И ето — на един скалист бряг намерихме бивак на три–четири семейства, облечени в кожи, с палатките и каяците им. С харпуни в ръката мъжете се редуваха, седнали на една скала, и дебнеха така търсените нарвали. Тъй като вече бяха чакали напразно няколко дни, те не се зарадваха много, като ни видяха, защото се страхуваха, че можем да изплашим нарвалите! Те сякаш живееха изцяло в един свой свят. Жените приеха малко литература, но моментът не беше подходящ за по–нататъшни разговори. Най–сетне пристигнахме в Хехертат в 11 часа вечерта и приключихме с последното си посещение в селището в 2 часа сутринта!

Накрая стигнахме до селището Сиорабалук, най–северното селище в Гренландия. То се намира на един пясъчен бряг в подножието на зелени, покрити с трева скали сред иначе голо обкръжение.“ В своята проповедна дейност Свидетелите стигнали в буквалния смисъл на думата най–отдалечените краища на земята, поне в северна посока.

Пътуването приключва

Свидетелите завършили работата си. Те проповядвали от къща на къща и от палатка на палатка, раздали литература, направили абонаменти, прожектирали видеофилми, разговаряли с много гренландци, водели библейски изучавания. Дошло времето да се прибират в къщи. „Когато вечерта се качихме в гумената лодка, за да отплаваме от селището Мориусарх,  доста хора дойдоха на брега, за да ни изпратят, размахвайки книгите и брошурите, които бяха получили.“

По–късно, в една пуста част на брега, смаяните Свидетели видели един мъж, който им махал от една скала в това никакво място! „Разбира се, ние отидохме до брега да го видим. Оказа се, че това е един млад мъж от Берлин (Германия), който пътувал с каяка си нагоре покрай брега, и бил на път вече един месец. В Германия той бил редовно посещаван от Свидетелите на Йехова и имал няколко от книгите им. Прекарахме няколко часа с него и той беше силно впечатлен да срещне Свидетели на такова място.“

В селището Сависивик, което било подминато на отиване, пътуващите служители били горещо приветствувани. Някои хора били получили литература предишната година и я били прочели, и сега били гладни за повече духовна храна.

Обратното прекосяване на Мелвилския залив отнело 14 часа. „Видяхме един слънчев залез, който тук трае много часове, с непрекъсната смяна на хипнотизиращи цветове. Слънчевият изгрев, който следва веднага след това, също продължи много време. Докато разпростреният залез в червено и пурпурно още огряваше североизточната част на небето, съвсем малко по̀ на юг слънцето вече изгряваше. Това не може да се опише — нито дори да се фотографира — точно.“ Екипажът бил буден цяла нощ.

„Като стигнахме до Кулорсуарх, бяхме много уморени. Но бяхме щастливи и удовлетворени. Бяхме завършили пътуването успешно! В останалата част на пътя намерихме много заинтересувани хора в градовете и селищата покрай брега. Често ни питаха: ‘Защо някои от вас не останат тук? Тъжно е, че трябва да си тръгнете толкова скоро!’“

В Хаарсут едно приятелски настроено семейство поканило петима от гостите на вечеря. „Семейството искаше да останем през нощта. Но тъй като имаше по–добри пристани на около 40 километра от там, ние отказахме и отплавахме. По–късно чухме, че рано на следващата сутрин от един голям айсберг се откъснали ледени блокове и една вълна обърнала 14 малки лодки, там, където бяхме спрели и ние!“

Накрая групата била обратно в Илулисат, завършила своята експедиция до Туле. Горе–долу по същото време двама други вестители пътували до отдалечени области на източния бряг на Гренландия. По време на тези две пътувания вестителите разпространили общо 1200 книги, 2199 брошури и 4224 списания и направили 152 абонамента. Сега връзката с многото новозаинтересувани се поддържа по телефона и чрез писма.

Въпреки изразходваните време, енергия и средства, Свидетелите на Йехова намират голяма радост в изпълнението на заповедта на своя Учител — ‘бъдете свидетели за мене . . . до най–отдалечените краища на земята’. — Деяния 1:8, NW.

 [Блок на страница 28]

По източния бряг на Гренландия

ГОРЕ–ДОЛУ по същото време, когато групата Свидетели достигнала до Туле, Виго и Соня пътували до друг необработван район — Итокортормит (Скоресбисунд) на източния бряг на Гренландия. За да стигнат до там, те трябвало да отидат до Исландия, да вземат самолет обратно до Констабъл Пойнт на гренландския бряг и от там да пътуват с въртолет.

„За първи път Свидетели на Йехова идваха тук — разказват тези двама пионери, чийто майчин език е гренландският. — Въпреки изолираността си хората бяха учудващо добре информирани. Но те се радваха и да научат нови неща. Като надарени разказвачи, те ентусиазирано ни разказваха за своите ловувания на тюлени и за други случки сред природата.“ Как откликнали те на проповядването?

„Проповядвайки от къща на къща, ние срещнахме Дж., който е катехист. ‘Благодаря ви, че ме включихте във вашите посещения’ — каза той. Ние му показахме нашата литература и как може да се използува тя. На следващия ден той дойде при нас и искаше да научи повече за името Йехова. Показахме му едно обяснение в бележка под линия в неговата Библия на гренландски. Когато си тръгнахме, той се обадил по телефона на наши приятели в Нуук, за да изрази благодарността си за посещението. Трябва да се опитаме да помогнем на този мъж.

Запознахме се също и с О., учител, който знае за Свидетелите на Йехова. Той ни отдели два часа да говорим пред неговия клас, състоящ се от ученици на 14– до 16–годишна възраст. Ние им показахме нашия видеофилм и отговаряхме на въпросите им. Книгата Questions Young People Ask—Answers That Work [„Въпроси на младите хора — отговори, които помагат“] a и други публикации бяха разграбени като топъл хляб. С три от момичетата се срещнахме по–късно. Те имаха много въпроси, като едната от тях беше особено заинтересувана. Тя попита: ‘Как се става Свидетел? Сигурно е хубаво човек да е като вас. Баща ми също е на ваша страна.’ Обещахме да ѝ пишем.

В едно от другите селища срещнахме друг катехист, М., и имахме интересен разговор с него. Той предложи да се погрижи за това мъжете, които в момента са на лов, да получат нашата литература веднага след като се върнат. Сега той е наш ‘вестител’ в това отдалечено място.“

Макар че пътуването било много обиколно и уморително, двамата пионери видели, че усилията им са богато възнаградени.

[Бележка под линия]