Майкъл Фарадей — учен и човек на вярата

„Баща на електричеството“. „Най–великият учен–експериментатор на всички времена“. Това са два от начините, по които наричат Майкъл Фарадей (роден през 1791 г. в Англия), чието откритие относно електромагнитната индукция довело до създаването на електромотора и генерирането на електричество.

ФАРАДЕЙ чел обширни лекции по химия и физика в Кралския институт в Лондон. Неговите лекции, предназначени да популяризират науката, помагали на младежите да разберат сложни идеи. Той получил признание от редица университети. Но въпреки всичко отхвърлял публичността. Той бил силно религиозен човек, бил най–щастлив в усамотението на своя тристаен апартамент сред своето семейство и събратя по вяра. Фарадей принадлежал към едно общество, което той наричал „много малка и отхвърляна секта християни, известни . . . като сандеманианци“. Кои били те? В какво вярвали? И какво влияние оказало това на Фарадей?

 Сандеманианци

„Първите контакти на семейство Фарадей със сандеманианската църква били установени още от бабата и дядото на Фарадей“ — отбелязва Джефри Кантър, автор на Michael Faraday: Sandemanian and Scientist [„Майкъл Фарадей — сандеманианец и учен“]. Те се събирали с последователите на един пътуващ проповедник нонконформист, чиито съобщници поддържали вярванията на сандеманианците.

Робърт Сандеман (1718–1771) бил университетски студент в Единбург и следвал математика, гръцки и други езици, когато един ден чул проповед на един бивш презвитериански свещеник — Джон Глас. Това, което чул, го накарало да прекъсне следването си, да се върне в къщи в Перт, и да се присъедини към Глас и неговите съобщници.

През 20–те години на 18–и век Джон Глас започнал да се съмнява в някои от ученията на Църквата на Шотландия. Неговото изучаване на божието Слово го довело до заключението, че библейският израилски народ предизобразявал един духовен народ, чиито членове идвали от много народности. Той никъде не намерил основания за съществуването на отделна църква за всеки народ.

Тъй като вече не бил съгласен с ученията на своята църква в Тилинг, край Дънди (Шотландия), Глас напуснал Църквата на Шотландия и организирал свои собствени събрания. Около стотина души се присъединили към него и още от самото начало те усещали необходимост да поддържат единство сред редовете си. Те решили да следват напътствията на Христос, записани в Матей, 18 глава, 15–17 стих, за да разрешават всякакви различия, които биха могли да възникнат. По–късно те започнали да провеждат ежеседмични събрания, на които събратята по вяра се събирали за молитва и насърчение.

Когато събранията на различните групи редовно започнали да бъдат посещавани от значителен брой хора, било необходимо отговорни мъже да надзирават поклонението. Но кой бил подходящ за това? Джон Глас и неговите съобщници обърнали особено внимание на онова, което апостол Павел писал по този въпрос. (1 Тимотей 3:1–7; Тит 1:5–9) Те не открили там да се споменава изискване за университетско образование или необходимост да се разбира еврейски или гръцки език. Така че след молитвен размисъл върху библейските ръководни принципи, те назначили отговарящи на изискванията мъже за старейшини. Хората, които били лоялни спрямо Църквата на Шотландия, смятали „почти за богохулство“ това необразовани мъже, „родени за стана, иглата или ралото“, да претендират, че разбират Библията и да проповядват нейното послание. Когато през 1733 г. Глас и събратята му по вяра изградили своя собствена зала за събрания в Перт, местното духовенство се опитало да подложи на натиск общинската управа да ги изгони от града. Това се провалило и движението продължило да расте.

Робърт Сандеман се оженил за най–голямата дъщеря на Глас и на 26 години станал старейшина в пертския сбор на гласитите. Той имал толкова сериозни задължения като старейшина, че решил да посвети цялото си време на пастирска работа. По–късно, след като съпругата му умряла, Робърт „с радост се съгласил да служи на Господаря там, където падне жребият му“, отбелязва един биографичен очерк за него.

Сандеманианството се разпространява

Сандеман пламенно разширил службата си от Шотландия в Англия, където израснали нови групи от събратя по вяра. По онова време сред английските калвинисти царували противоречия. Някои от тях вярвали, че са предопределени за спасение. От друга страна, Сандеман поддържал онези, които твърдели, че вярата е необходимо условие за спасение. В подкрепа на този възглед той издал една книга, която била препечатвана четири пъти и също излязла в две американски издания. Според Джефри Кантър издаването на този том било „най–важното събитие, което издигнало [сандеманианската] секта над нейното твърде локално шотландско начало“.

 През 1764 г. Сандеман, придружен от други гласитски старейшини, пътувал до Америка — едно посещение, което предизвикало много противоречия и противопоставяне. Въпреки това то имало за резултат основаването на група от поддържащи същите възгледи християни в Данбъри (Кънектикът). a Там Сандеман умрял през 1771 г.

Религиозните вярвания на Фарадей

Младият Майкъл поел сандеманианските учения от своите родители. Той научил, че сандеманианците се държат отделно от онези, които не вършат казаното от Библията. Например, те отказали да участвуват в сватбени служби в англиканската църква, като предпочитали да ограничат сватбените церемонии до онова, което било изисквано от закона.

Характерно за сандеманианците било подчинението спрямо правителствата, но запазване на неутралитет спрямо политиката. Макар че били уважавани членове на обществото, те рядко приемали граждански постове. Но в малкото случаи, в които приемали такива, те напълно избягвали партийната политика. Поддържането на тази позиция им донесло укори. (Сравни Йоан 17:14.) Сандеманианците твърдели, че божието небесно Царство е съвършената уредба за правителство. Те смятали политиката за „нищожна мръсна игра, лишена от морал“, пише Кантър.

Макар и отделени от другите, те не възприемали фарисейска нагласа. Те заявили: „Ние смятаме, че е абсолютно необходимо да избягваме духа и делата на древните фарисеи по отношение определянето на повече грехове и задължения, отколкото са постановили Писанията; и по отношение на това, че правели божиите принципи невалидни поради човешките традиции или логически заобикалки.“

Те възприели библейския обичай на изключването на онзи, който станел пияница, изнудвач, блудник или е извършил други сериозни грехове. Ако съгрешилият се покаел искрено, те се опитвали да го възстановят. Иначе следвали библейската подкана да ‘отлъчат нечестивия човек’. — 1 Коринтяни 5:5, 11, 13.

Сандеманианците се подчинявали на библейската заповед да се въздържат от кръв. (Деяния 15:29) Джон Глас твърдял, че божиите хора са задължени да се подчиняват на ограничението спрямо кръвта, точно както Бог наредил на първите хора да се въздържат от яденето на плода на дървото за познаване на доброто и злото. (Битие 2:16, 17) Непослушанието относно заповедта за кръвта се равнявало на отхвърлянето на правилната употреба на Христовата кръв, а именно — изкуплението от греха. Глас направил следния извод: „Тази забрана за яденето на кръв винаги е била и все още е от най–голямо и най–важно значение.“

Това, че сандеманианците разсъждавали върху Писанията, им помогнало да избегнат много капани. Например, относно развлеченията те се ръководели от Христовите напътствия. „Ние не бива да правим Закони там, където Христос не е правил такива — казвали те, — нито да отхвърляме някой закон, който той ни е дал. Затова, щом не можем да установим дали забавленията, публични или насаме, са забранени, ние смятаме всяко развлечение за разрешено, стига да не е свързано с обстоятелства, които са действително грешни.“

Макар че всъщност сандеманианците имали много възгледи, които били точно основани на Писанията, те не схващали значимостта на дейността, която характеризира истинските християни, а именно — че всеки трябва да проповядва добрата новина за Царството на другите. (Матей 24:14) Събранията им обаче били достъпни за всички и те полагали усилия да покажат основанията за своята надежда на всички, които ги питат за това. — 1 Петър 3:15.

Как тази система от вярвания повлияла на учения Майкъл Фарадей?

Фарадей сандеманианецът

Почитан, прославян, уважаван високо заради своите забележителни открития,  Майкъл Фарадей живял прост живот. При смъртта на видни хора, от знатните фигури в обществения живот се очаквало да присъствуват на техните погребения, но Фарадей бил прочут с това, че отсъствувал, съвестта му не му позволявала да присъствува и да участвува в службите на Англиканската църква.

Като учен Фарадей се придържал близо до онова, което можел да демонстрира като факт. Затова той избягвал близкото общуване с образованите мъже, които поставяли на преден план своите собствени хипотези и заемали страна в спорните въпроси. Както веднъж казал на своите слушатели, ‘един основен факт никога не може да ни предаде, неговите доказателства са винаги истинни’. Той обрисувал науката като зависеща ‘от грижливо наблюдаваните факти’. Завършвайки едно представяне върху основните сили в природата, Фарадей насърчил своята публика да потърси „Онзи, който ги е сътворил“. След това той цитирал християнския апостол Павел: „Онова, що е невидимо у Него, сиреч, вечната Му сила и Божеството, се вижда още от създание мира чрез разглеждане творенията.“ — Римляни 1:20, „Синодално издание“, 1993 г.

Онова, което правело Фарадей толкова по–различен от много други учени, било неговото желание да се учи както от божията  вдъхновена Книга, така и от книгата на природата. „Чрез своето сандеманианство той открил начин да живее в послушание спрямо божиите морални закони и с обещание за вечен живот — казва Кантър, — чрез своята наука той влязъл в близък контакт с физическите закони, за които Бог определил да ръководят вселената.“ Фарадей вярвал, че „абсолютният авторитет на Библията не може да бъде подкопан от науката, но вместо това, ако бъде прилагана по истински християнски начин, науката може да осветли другата книга на Бога“.

Фарадей смирено отхвърлил много от почестите, с които другите искали да го удостоят. Той системно изразявал незаинтересоваността си от рицарско звание. Той искал да си остане ‘само господин Фарадей’. Той отделил много време за дейността си на старейшина, която включвала и пътувания от столицата до едно малко селище в Норфолк, където той се грижел за една малка група от мислещи по същия начин вярващи, които живеели там.

Майкъл Фарадей умрял на 25 август 1867 г. и бил погребан в гробището Хайгейт в северен Лондон. Биографът Джон Томас ни казва, че Фарадей „завещал на поколенията повече научни постижения от който и да е друг учен физик, и че практическите следствия от неговите открития дълбоко са повлияли върху характера на цивилизования живот“. Вдовицата на Фарадей, Сара, писала: „Мога да посоча единствено Новия завет като негово ръководство и правило; защото той го смяташе за Словото на Бога . . . , което е толкова валидно за християните днес, колкото е било и когато е било написано“ — ясно свидетелство за един забележителен учен, който предано живял според вярата си.

[Бележка под линия]

[Блок на страница 29]

Назначен за лектор в Кралския британски институт, Майкъл Фарадей популяризирал науката по начин, който дори децата можели да разбират. Неговият съвет към колегите лектори съдържа практически препоръки, които днешните християни, поучаващи публично, ще бъде добре да разгледат.

◻ „Речта не трябва да бъде бърза и припряна, и в резултат на това неразбираема, а спокойна и равномерна.“

◻ Докладчикът трябва да се стреми да събуди интереса на слушателите си „в началото на лекцията и чрез поредица от незабележими градации, които слушателите не усещат, да го поддържа буден дотогава, докато темата не го изисква“.

◻ „Един докладчик пада далеч под достойнството си, когато стига толкова ниско, че търси аплодисменти и се стреми към похвали.“

◻ За използуването на конспект: „Винаги се чувствувам задължен . . . да начертая план на [темата] върху хартия и да попълня в него отделните части, като си ги припомням било чрез асоциация, било по друг начин . . . Имам поредица от по–важни или по–маловажни [подзаглавия] и от тях изготвям въпросите на темата.“

[Информация за източника на снимката на страница 26]

И двете снимки: С разрешението на Кралския институт