С очи и сърце, насочени към наградата

РАЗКАЗАНО ОТ ЕДИТ МАЙКЪЛ

В началото на 30–те години живеехме близо до Сент Луис, Мисури (САЩ), когато ни посети една Свидетелка на Йехова. Точно в този момент просторът се скъса и снежно–бялото пране на мама се озова в калта. Мама прие предложените ѝ книги, за да отпрати колкото се може по–бързо жената, и ги сложи на един рафт, забравяйки за тях.

ТОВА бяха години на икономическа криза и татко беше без работа. Един ден той попита дали в къщи има нещо за четене. Мама му каза за книгите. Той започна да ги чете и след малко възкликна: „Майко, това е истината!“

„Това е просто някаква религия, която иска пари като всички останали“ — отговори тя. Татко обаче я повика да седне и да потърси стиховете с него. Когато го направи, тя също се убеди, че е така. След това те започнаха да търсят Свидетелите и откриха, че се събират в една зала под наем близо до центъра на Сент Луис, зала, която също се използуваше за танци и други мероприятия.

Мама и татко ме взеха с тях — бях на около три години — и намериха залата, но имаше танци. Татко научи кога се провеждат събранията и дойдохме отново. Освен това започнахме да посещаваме и едно седмично изучаване на Библията близо до нашия дом. То се провеждаше в дома на жената, която първа ни посети. „Защо не доведете и синовете си?“ — попита тя. Мама се срамуваше да каже, че те нямаха обувки. Когато най–накрая каза за това, обувките бяха осигурени и моите братя започнаха да посещават събранията заедно с нас.

Мама получи район за проповядване близо до дома ни и започна да участвува в службата от къща на къща. И аз отивах, криейки се зад нея. Преди да се научи да кара кола, ходехме по над един километър, за да хванем рейса, който ни откарваше на събранията в Сент Луис. Дори когато имаше поледица и сняг, ние никога не пропускахме събрания.

През 1934 г. мама и татко бяха покръстени. Аз също исках да се покръстя и продължавах да настоявам, докато мама не помоли един по–възрастен Свидетел да говори с мен за това. Той ми задаваше много въпроси, по начин, който можех да разбера. После каза на родителите ми, че не бива да ме спират да се покръстя; че това може да навреди на духовния ми растеж. Затова бях покръстена следващото лято, едва шестгодишна.

Много обичах брошурата Home and Happiness [„Дом и щастие“], която носех със себе си по всяко време, като дори я държах под възглавницата си, когато спях. Непрекъснато молех мама да ми я чете, докато я научих наизуст. На гърба ѝ имаше рисунка на едно малко момиче в рая с един лъв. Казвах, че аз съм това малко момиче. Тази картина ми помогна да държа погледа си насочен към наградата на живота в божия нов свят.

Бях много стеснителна, но макар че треперех, винаги отговарях на въпросите на Изучаването на „Стражева кула“ в сбора.

За съжаление татко се страхуваше, че ще изгуби работата си, затова престана да общува със Свидетелите. Братята ми направиха същото.

 Целодневна служба

Мама канеше пионери, или целодневни проповедници, да паркират караваните си в нашия заден двор, и след училище аз се присъединявах към тях в службата. Скоро исках да бъда пионерка, но татко се противопостави на това, като смяташе, че трябва да имам по–високо светско образование. Накрая мама го убеди да ми позволи да бъда пионерка. Така през юни 1943 г., когато бях на 14 години, започнах целодневната служба. За да помагам за посрещането на семейните разноски, започнах светска работа на непълен работен ден и понякога работех цял ден. Въпреки това постигах месечната цел от 150 часа в проповедната служба.

След време си намерих партньорка в пионерската служба, Дороти Крадън, която започнала пионерската си служба през януари 1943 г., когато била на 17 години. Тя била предана католичка, но след шестмесечно библейско изучаване била покръстена. В продължение на много години тя беше източник на насърчение и сила за мен, а аз — за нея. Станахме по–близки и от сестри.

От 1945 г. служихме заедно като пионерки в малките градове в Мисури, където нямаше сборове. В град Боулинг Грийн приготвихме една зала за събрания; мама дойде и ни помогна. След това всяка седмица посещавахме всички домове в града и канехме хората на публичен доклад, за който имаше уговорка да бъде изнасян от братя, които идваха от Сент Луис. Всяка седмица присъствуваха между 40 и 50 души. По–късно направихме същото и в Луизиана, където наехме един масонски храм. За да покрием разноските по наема на залите, поставихме кутии за дарения и всяка седмица всички разходи биваха платени.

След това отидохме в Мексико (Мисури), където наехме един склад. Пригодихме го, за да бъде използуван от малкия сбор в града. Сградата имаше допълнителни стаи, в които живеехме ние. Помогнахме за уреждането на публични доклади и в Мексико. След това отидохме в столицата на щата, Джеферсън Сити, където всяка сутрин посещавахме чиновниците в техните офиси. Живеехме в една стая над Залата на Царството със Стела Уили, която ни беше като майка.

От там ние трите отидохме в градовете Фестъс и Кристъл Сити, които бяха близо един до друг. Живеехме в един преустроен кокошарник зад къщата на едно заинтересувано семейство. Тъй като нямаше покръстен мъж, ние водехме всички събрания. Работейки на непълен работен ден, продавахме козметика. Имахме малко материални притежания. Всъщност, дори нямахме пари, за да поправим дупките в обувките си, затова всяка сутрин слагахме нов картон в тях, а вечер всяка от нас изпираше единствената си рокля.

В началото на 1948 г., когато бях на 19 години, Дороти и аз получихме покани за 12–я клас за мисионери на библейското училище Гилеад на „Стражева кула“. След петмесечния курс стоте ученика завършиха на 6 февруари 1949 г. Беше много щастливо време. Родителите ми се бяха преместили в Калифорния и мама дойде чак оттам, за да присъствува.

На нашето назначение

Двадесет и осем абсолвенти бяха назначени в Италия — шест, включително Дороти и аз, в град Милано. На 4 март 1949 г. напуснахме Ню Йорк на борда на италианския кораб „Вулканиа“. Пътуването продължи 11 дни и поради развълнувания океан повечето от нас получиха морска болест. Брат Бенанти дойде на пристанището в Генуа, за да ни посрещне и да ни заведе с влака в Милано.

Когато пристигнахме в мисионерския дом в Милано, във всяка една от нашите стаи намерихме цветя, които една млада италианка беше сложила. След години това момиче, Мария Мерафина, отиде в Гилеад, върна се в Италия и тя и аз служихме заедно в един мисионерски дом!

На следващата сутрин, след пристигането ни в Милано, погледнахме през прозореца на банята. На улицата зад нашата  къща имаше една голяма разрушена жилищна сграда. Един американски бомбардировач случайно хвърлил бомба, която убила всичките 80 семейства, живеещи там. При друг случай не била улучена една фабрика и бомбите уцелили едно училище и убили 500 деца. Затова хората не харесваха много американците.

Хората бяха изморени от войната. Мнозина казваха, че ако започне друга война, няма да ходят в бункерите, но ще си останат в къщи и ще пуснат газта, и там ще умрат. Ние ги уверявахме, че сме там не за да представяме Съединените щати или което и да било друго човешко правителство, а Царството на Бога, което ще сложи край на всички войни и на страданието, което те донасят.

В големия град Милано единственият сбор, състоящ се от около 20 или повече души, се събираше в мисионерския дом. Все още нямаше раздадени проповедни райони, затова започнахме да свидетелствуваме в една голяма жилищна сграда. На първата врата се срещнахме с г–н Джандиноти, който искаше жена му да напусне църквата, затова прие една от нашите публикации. Г–жа Джандиноти беше искрена жена и имаше много въпроси. „Ще се радвам, когато научите италиански — каза тя, — тогава ще може да ме учите на Библията.“

Таваните в техния апартамент бяха високи и светлината беше слаба, затова вечер тя качваше стола си върху масата, за да бъде по–близо до светлината и да чете Библията. „Ако изучавам Библията с вас — попита тя, — мога ли да продължавам да ходя на църква?“ Казахме ѝ, че това е нейно решение. Така че тя ходеше на църква в неделя сутринта, а следобед идваше на нашите събрания. Тогава един ден тя каза: „Повече няма да ходя на църква.“

„Защо?“ — попитахме ние.

„Защото те не поучават Библията, а аз открих истината, като изучавах Библията с вас.“ Тя беше покръстена и изучаваше с много жени, които ходеха на църква всеки ден. По–късно тя ни каза, че ако сме ѝ били казали да не ходи на църква, щяла да спре да изучава и вероятно никога нямало да научи истината.

Нови назначения

След време Дороти и аз, заедно с четирима други мисионери, бяхме назначени в италианския град Триест, който по онова време беше окупиран от британски и  американски войски. Там имаше само около десет Свидетели, но този брой нарасна. В Триест проповядвахме три години, и когато напуснахме, имаше 40 вестители на Царството, 10 от които бяха пионери.

Следващото ни назначение беше град Верона, където нямаше сбор. Но когато църквата оказа натиск върху светските власти, бяхме принудени да напуснем. Дороти и аз бяхме назначени в Рим. Там наехме една мебелирана стая и работехме в един район, който беше близо до Ватикана. Именно докато бяхме там, Дороти отиде в Ливан, за да се омъжи за Джон Чимиклис. Бяхме заедно почти 12 години и наистина усещах липсата ѝ.

През 1955 г., в друга част на Рим, на улица, която се наричаше „Нова Виа Апиа“, беше открит нов мисионерски дом. Една от четирите в дома беше Мария Мерафина, момичето, което беше поставило цветя в стаите ни вечерта, когато пристигнахме в Милано. В тази област на града беше сформиран нов сбор. След международния конгрес в Рим през това лято, имах привилегията да присъствувам на конгреса в Нюрнберг (Германия). Колко вълнуващо беше да се срещна с хората, преживели толкова неща по време на режима на Хитлер!

Обратно в Щатите

През 1956 г. поради здравословни проблеми се завърнах в Съединените щати в отпуск по болест. Но аз никога не отделях погледа си от наградата да служа на Йехова сега и завинаги в неговия нов свят. Планирах да се върна в Италия. Но срещнах Орвъл Майкъл, който служеше в централата на Свидетелите на Йехова в Бруклин (Ню Йорк). Оженихме се след международния конгрес в Ню Йорк през 1958 г.

Скоро след това се преместихме във Фронт Ройъл (Вирджиния), където имахме радостта да служим заедно с един малък сбор. Живеехме в малък апартамент зад Залата на Царството. Накрая, през март 1960 г. беше необходимо да се върнем в Бруклин и да намерим светска работа, за да покриваме разноските си. Работехме вечер в различни банки, за да можем да останем в целодневната служба.

Докато бяхме в Бруклин, баща ми умря, а майката на съпруга ми получи лек удар. Затова решихме да се преместим в Орегон, за да бъдем по–близо до нашите майки. И двамата намерихме светска работа на непълен работен ден и там продължихме в пионерската служба. През есента на 1964 г. заедно с двете майки прекосихме цялата страна, за да отидем на годишното събрание на Библейското и трактатно Дружество „Стражева кула“ в Питсбърг (Пенсилвания).

Докато бяхме в Роуд Айлънд, бяхме насърчени от един окръжен надзорник, Арлън Майер, и жена му да се преместим в столицата на щата — град Провидънс, където имаше по–голяма нужда от проповедници на Царството. Нашите две майки ни подканяха да приемем това ново назначение, така че като се върнахме в Орегон, продадохме повечето от покъщнината си и се преместихме.

Отново в училище Гилеад

През лятото на 1965 г. присъствувахме на един конгрес на „Янки Стейдиъм“. Там попълнихме молба за училище Гилеад като семейна двойка. Около месец по–късно бяхме изненадани да получим молбите, които трябваше да бъдат върнати в рамките на 30 дни. Притеснявах се, че ще трябва да отидем в някоя отдалечена страна, тъй като здравето на мама не беше добро. Но тя ме насърчи: „Попълнете тези молби. Знаеш, че винаги трябва да приемаш всяка привилегия в службата, която Йехова предлага!“

Това реши въпроса. Попълнихме молбите и ги изпратихме. Каква изненада беше да получим покани за 42–я клас, който започваше на 25 април 1966 г.! Тогава училището Гилеад се помещаваше в Бруклин (Ню Йорк). След по–малко от пет месеца, на 11 септември 1966 г., ние — 106 души — завършихме.

Назначени в Аржентина

Два дни след завършването бяхме на път за Аржентина с Перуанските въздушни линии.  Когато пристигнахме в Буенос Айрес, надзорникът на клона, Чарлс Айзенхауер, ни посрещна на аерогарата. Той ни помогна на митницата и след това ни заведе в офиса на клона. Имахме един ден да разопаковаме багажа си и да се настаним; след това започнаха уроците по испански. През първия месец учехме испански по 11 часа на ден. През втория месец учехме езика по четири часа на ден и започнахме да участвуваме в проповедната служба.

Бяхме в Буенос Айрес пет месеца и след това бяхме назначени в Розарио, един голям град на около четири часа път с влак на север. След като служихме там 15 месеца, бяхме изпратени още по̀ на север в Сантяго дел Естеро, град в една гореща пустинна провинция. Докато бяхме там, през януари 1973 г. майка ми умря. Не бях я виждала четири години. Това, което ми помогна, подкрепяйки ме в моята скръб, беше сигурната надежда във възкресението, както и знанието, че служех там, където мама би искала да бъда. — Йоан 5:28, 29; Деяния 24:15.

Хората в Сантяго дел Естеро бяха приятелски настроени и беше лесно да се започват библейски изучавания. Когато пристигнахме през 1968 г., там имаше около 20 или 30 присъствуващи на събранията, но осем години по–късно в нашия сбор имаше над сто души. Освен това в близките градове имаше два нови сбора, състоящи се от 25 до 50 вестители.

Завръщане отново в Щатите

Поради здравословни проблеми през 1976 г. бяхме назначени обратно в Съединените щати като специални пионери — във Фейетвил (Северна Каролина). Там имаше много хора, говорещи испански, от Централна и Южна Америка, Доминиканската република, Пуерто Рико и дори Испания. Имахме много библейски изучавания и след време беше основан испански сбор. Прекарахме почти осем години на това назначение.

Но трябваше да бъдем близо до свекърва ми, която беше доста възрастна и инвалидизирана. Тя живееше в Портланд (Орегон), затова получихме ново назначение в испанския сбор във Ванкувър (Вашингтон), който не е далече от Портланд. Сборът беше малък, когато пристигнахме през декември 1983 г., но виждаме много нови хора.

През юни 1996 г. за мен се навършиха 53 години целодневна служба, а за съпруга ми на 1 януари 1996 г. се навършиха 55 години. През всичките тези години имах привилегията да помогна на стотици хора да познаят истината за божието Слово и да отдадат живота си на Йехова. Много от тях сега служат като старейшини и целодневни проповедници.

Понякога ме питат дали не ми липсва това, че нямам деца. Всъщност, Йехова ме благослови с много духовни деца и внуци. Да, животът ми беше богат и пълноценен в службата на Йехова. Чувствувам се свързана с дъщерята на Йефтай, която прекарала живота си в служба в храма и заради тази велика привилегия в службата нямала деца. — Съдии 11:38–40.

Още си спомням как се отдадох на Йехова, когато бях малко момиче. Картината на рая още е толкова жива в ума ми, колкото тогава. Погледът и сърцето ми и днес са насочени към наградата на вечния живот в божия нов свят. Да, желанието ми е да служа на Йехова — не само за около 50 години, а завинаги — под управлението на неговото Царство.

[Снимка на страница 23]

Дороти Краден, с ръце на раменете ми, и други пионери през 1943 г.

[Снимка на страница 23]

В Рим (Италия) с други мисионерки през 1953 г.

[Снимка на страница 25]

С моя съпруг