Служба на Йехова като обединено семейство

РАЗКАЗАНО ОТ АНТОНИУ САНТОЛЕЙРИ

Баща ми бил на 17 години, когато напуснал Италия през 1919 г. Той се преместил в Бразилия, търсейки по–добър живот. След време се сдобил с бръснарница в един малък град във вътрешността на щата Сан Паулу.

ЕДИН ден през 1938 г., когато бях на седем години, татко получи превода „Бразилейра“ на Библията от един мъж, който минал през бръснарницата му. Две години по–късно мама се разболя сериозно и остана инвалид чак до смъртта си. Татко също се разболя, затова всички ние — мама, татко, сестра ми Ана и аз — отидохме да живеем при роднини в град Сан Паулу.

Докато ходех на училище в Сан Паулу, станах ненаситен читател, особено на исторически материали. Бях впечатлен от това, че от време на време в тях се споменаваше Библията. В една художествена книга, която бях взел от обществената библиотека на Сан Паулу, няколко пъти се споменаваше Проповедта на планината. Тогава именно реших да се сдобия с Библия, за да прочета сам тази проповед. Потърсих Библията, която татко беше получил преди години, и накрая я намерих на дъното на един сандък, където беше лежала седем години.

Нашето семейство беше католическо, затова никога не бях насърчаван да чета Библията. Като открих Библията, сам се научих да търся главите и стиховете. Прочетох с голямо удоволствие не само Проповедта на планината, но цялата книга на Матей, както и други библейски книги. Това, което най–много ме впечатли, беше истинността, с която бяха представени ученията и чудесата на Исус.

Като осъзнах колко различна беше католическата религия от онова, което четях в Библията, започнах да посещавам презвитерианската църква, и Ана се присъедини към мен. Но въпреки това усещах празнота в сърцето си. Години наред ненаситно търсех Бога. (Деяния 17:27) През една звездна нощ, когато бях тъжен, се запитах: ‘Защо съм тук? Каква е целта на живота?’ Отидох на едно скрито място в задния  двор, коленичих и се помолих: ‘Господарю, Боже! Кой си ти? Как мога да те опозная?’ Скоро след това получих отговор.

Научавайки библейската истина

Един ден през 1949 г. една млада жена се приближила до татко, като слязъл от трамвая. Тя му предложила списанията „Стражева кула“ и „Пробудете се!“. Той се абонирал за „Стражева кула“ и я помолил да посети дома ни, като обяснил, че има две деца, които ходят в презвитерианската църква. По време на посещението си жената остави на Ана книгата Children [„Деца“] и започна библейско изучаване с нея. По–късно и аз се присъединих към изучаването.

През ноември 1950 г. посетихме първия си конгрес на Свидетелите на Йехова. Там беше представена книгата “Let God Be True” [„Нека Бог бъде верен“] и ние продължихме библейското си изучаване, като използувахме тази книга за свое ръководство. Скоро след това разбрахме, че сме намерили истината, и през април 1951 г. бяхме покръстени в символ на своето отдаване на Йехова. Татко се отдаде на Йехова няколко години по–късно и умря верен на Бога през 1982 г.

Щастливи в целодневната служба

През януари 1954 г., когато все още бях само на 22 години, бях приет на служба в офиса на клона на Свидетелите на Йехова, който се нарича Бетел. Когато пристигнах там, бях изненадан да разбера, че един мъж, Ричард Мука, само с две години по–възрастен от мен, беше надзорникът на клона. През 1955 г., когато нарасна нуждата от окръжни служители, както бяха наричани тогава пътуващите надзорници, аз бях сред петимата мъже, които бяха поканени да участвуват в тази служба.

Назначението ми беше Риу Гранди ду Сул. Когато започнах, там имаше само 8 сбора на Свидетелите на Йехова, но след 18 месеца бяха установени още 2 нови сбора и 20 отделни групи. В този район днес има 15 окръга на Свидетелите на Йехова, всеки с по около 20 сбора! В края на 1956 г. бях посъветван окръгът ми да бъде разделен на четири по–малки окръга, в които да служат четирима окръжни надзорници. По онова време ми препоръчаха да се върна в Бетел за ново назначение.

За моя изненада и радост бях назначен в северна Бразилия като областен надзорник — пътуващ служител, който обслужва няколко окръга. По онова време в Бразилия имаше 12 000 проповедници на Свидетелите на Йехова, и страната имаше две области. Ричард Вутке служеше на юг, а аз имах областта на север. В Бетел бяхме обучени да си служим с прожекционен апарат, за да показваме филмите, направени от Свидетелите на Йехова — The New World Society in Action [„Обществото на новия свят в действие“] и The Happiness of the New World Society [„Щастието на обществото на новия свят“].

В онези дни пътуването беше много различно. Никой от Свидетелите нямаше автомобил, затова пътувах с кану, с лодка, с волска каруца, на кон, с теглен от коне фургон, с камион и веднъж със самолет. Беше вълнуващо да летя над амазонската джунгла и да кацна в Сантарем, един град между Белем, при устието на Амазонка, и  Манаус, столицата на щата Амазонка. Тогава областните служители обслужваха малко окръжни конгреси, затова прекарвах голяма част от времето си, като показвах филми на Дружеството. В по–големите градове на прожекциите присъствуваха стотици.

Това, което ми направи най–силно впечатление в северна Бразилия, беше районът на Амазонка. Докато служех там през април 1957 г., река Амазонка и нейните притоци излязоха извън бреговете си. Имах привилегията да показвам един от филмите в гората, като разпъвах един импровизиран екран между дърветата. Токът за прожекционния апарат идваше от една моторна лодка, закотвена в близката река. За по–голямата част от зрителите това беше първият филм, който виждаха.

Скоро след това се върнах на служба в Бетел и през следващата година, 1958 г., имах привилегията да посетя историческия Международен конгрес на Свидетелите на Йехова „Божествена воля“, в Ню Йорк. Делегати от 123 страни бяха сред 253 922 души, които изпълниха Янки Стейдиъм и близкия до него Поло Граундс в заключителния ден на този осемдневен конгрес.

Радвайки се на промени в моя живот

Скоро след като се завърнах в Бетел, се запознах с Клара Бернт и през март 1959 г. се оженихме. Бяхме назначени да служим на един окръг в щата Бахайа, където служихме  около година. Клара и аз все още с радост си спомняме за смирението, гостоприемството, пламенността и любовта на братята там; те бяха бедни материално, но богати с плодове на Царството. След това бяхме преместени в щата Сан Паулу. Там през 1960 г. жена ми забременя и трябваше да напуснем целодневната служба.

Решихме да се преместим на едно място в щата Санта Катарина, където беше родена жена ми. Синът ни Герсон беше първото от петте ни деца. Той беше последван от Гилсън през 1962 г., Талита през 1965 г., Та̀рсио през 1969 г. и Джениси през 1974 г. Благодарение на Йехова и добрите напътствия, които той осигурява, ние успяхме да се справим с предизвикателството да ги отгледаме в „учение и наставление Господне“. — Ефесяни 6:4.

Ние смятаме всяко от нашите деца за скъпоценно. Псалмистът много добре е изразил нашите чувства: „Ето, наследство от Господа са чадата.“ (Псалм 127:3) Въпреки проблемите ние се грижихме за децата си като за „наследство от Господа“, като пазехме в умовете си напътствията, които се намират в Неговото Слово. Възнагражденията бяха много. Изживяхме неописуема радост, когато и петте ни деца, последователно, независимо едно от друго и доброволно изразиха своето желание да бъдат покръстени в символ на своето отдаване на Йехова. — Еклисиаст 12:1.

Изборът, който направиха нашите деца

Бяхме преизпълнени с радост, когато Герсон, след като завърши курс по компютри, каза, че иска да служи в Бетел, и така избра целодневната служба вместо професионалната кариера. Но отначало животът в Бетел не беше лесен за Герсон. След като го посетихме, само четири месеца след като беше отишъл в Бетел, ме порази тъгата, която беше изписана на лицето му при нашето тръгване. В огледалото за обратно виждане го видях да ни гледа, докато минахме първия завой на пътя. Очите ми бяха толкова пълни със сълзи, че трябваше да отбия от пътя, преди да продължим нашето 700–километрово пътуване до в къщи.

На Герсон наистина му хареса Бетел. След като беше там почти шест години, той се ожени за Хайди Бесър и те служиха заедно в Бетел още две години. След това Хайди забременя и те трябваше да напуснат. Дъщеря им Синтия, която сега е на шест години, ги придружава в дейностите им за Царството.

Скоро след като за първи път посетихме Герсон в Бетел, Гилсън, който неотдавна беше завършил първата си година по бизнес администрация, каза, че той също иска да служи там. Плановете му бяха да възобнови своя бизнес курс, след като служи една година в Бетел. Но плановете му се промениха и той остана на служба в Бетел. През 1988 г. той се ожени за Вивиан Гонсалвис, една пионерка, както наричат целодневните проповедници. Оттогава те служат заедно в Бетел.

Радостта ни продължи, когато третото ни дете, Талита, реши да започне пионерската служба през 1986 г., след като мина един курс по чертане. Три години по–късно тя беше поканена в Бетел. През 1991 г. тя се омъжи за Жузе Кози, който служеше в Бетел вече десет години. Те продължават да работят там като семейна двойка.

Жена ми и аз отново изпитахме радост, когато Та̀рсио, следващият по ред, повтори същото изречение, което вече три пъти бяхме чули: „Татко, искам да отида в Бетел.“ Молбата му беше приета и през 1991 г. той също започна служба в Бетел, където остана до 1995 г. Щастливи сме, че той използува своята младежка жизненост, за да подкрепя повече от три години интересите на Царството по този начин.

Най–малката, Джениси, взе решение да служи на Йехова и беше покръстена на 13–годишна възраст. Докато ходеше на училище, тя служѝ за една година като помощна пионерка. След това на 1 септември 1993 г. тя започна служба като  редовна пионерка тук в нашия сбор в град Гаспар.

Пътят на успеха

Каква е тайната на това да запазиш семейството обединено в поклонението на Йехова? Не смятам, че има някаква магическа формула. Йехова е осигурил в Словото си напътствия, които родителите да следват, така че всички заслуги за хубавите резултати, на които се радвахме, трябва да се отдадат на него. Ние просто се опитвахме да следваме неговите напътствия. (Притчи 22:6) Всичките ни деца наследиха латинската сантименталност от мен и практическия немски дух от своята майка. Но най–важното нещо, което получиха от нас, беше едно духовно наследство.

Животът ни у дома се въртеше около интересите на Царството. Не беше лесно да държим тези интереси на първо място. Например, винаги ни беше трудно да поддържаме едно редовно семейно библейско изучаване, но никога не се отказвахме. Още от първия ден на своя живот всяко дете беше водено на християнските събрания, както и на конгресите. Единствено болести или други злополуки ни възпираха от това да присъствуваме. Освен това още от малки децата ни придружаваха в християнската служба.

Когато ставаха на около десет години, децата започваха да изнасят доклади в Теократичното училище за проповедна служба. Ние им помагахме да подготвят първите си доклади, като ги насърчавахме да използуват план, вместо напълно разработен доклад. По–късно всеки подготвяше собствения си доклад. Също така, когато бяха на възраст между 10 и 12 години, всяко едно от тях започна да участвува редовно в службата. Това беше единственият начин на живот, който познаваха.

Жена ми Клара изигра жизненоважна роля във възпитаването на нашите деца. Всяка вечер, когато бяха съвсем малки — времето, когато децата попиват като гъба всичко, на което ги учиш, — Клара им четеше разкази от Библията и се молеше с всяко едно от тях. Тя използуваше много добре книгите From Paradise Lost to Paradise Regained [„От изгубения до възстановения рай“], Listening to the Great Teacher [„Да слушаме великия Учител“] и „Моята книга с библейски разкази“. a Когато започнаха да се произвеждат касети и видеофилми, ние също използувахме аудио–визуалните помагала, осигурявани от Свидетелите на Йехова.

Нашият опит като родители християни потвърждава, че децата се нуждаят от ежедневно внимание. Силната любов, проявата на личен интерес и отделянето на много време за тях са сред основните нужди на младежите. За нас това да задоволяваме тези нужди по най–добрия начин, на който бяхме способни, беше не само родителско задължение, но и източник на голяма наслада.

Наистина е приятно за родителите да осъществят изпълнението на думите в Псалм 127:3–5: „Ето, наследство от Господа са чадата, и награда от него е плодът на утробата. Както са стрелите в ръката на силния, така са чадата на младостта. Блазе на оня човек, който е напълнил тула си с тях!“ Службата на Йехова като обединено семейство наистина ни донесе радост!

[Бележка под линия]

[Снимка на страница 26]

Антониу Сантолейри с най–близките членове на своето семейство