Повече от 50 години ‘прехвърляне’

РАЗКАЗАНО ОТ ЕМАНУИЛ ПАТЕРАКИС

Преди деветнадесет века апостол Павел получил една необикновена покана: „Прехвърли се в Македония и ни помогни.“ Павел охотно приел тази нова възможност да ‘изявява добрата новина’. (Деяния 16:9, 10, NW) Въпреки че поканата, която получих, не датира от толкова отдавна, все пак преди повече от 50 години аз се съгласих да ‘се прехвърля’ в нови райони в духа на Исаия 6:8: „Ето ме, изпрати мене.“ Многобройните ми пътувания ми спечелиха прякора Вечния турист, но дейността ми много малко приличаше на туризъм. Неведнъж, когато стигах до стаята си в хотела, падах на колене и благодарях на Йехова за неговата защита.

РОДЕН съм на 16 януари 1916 г. в Иерапетра (остров Крит), в дълбоко религиозно православно семейство. Още когато бях дете, мама водеше мен и трите ми сестри на църква в неделя. Що се отнася до баща ми, той предпочиташе да си стои в къщи и да чете Библията. Обожавах баща си, един честен, добър и милостив човек, и неговата смърт — когато бях на девет години — ме засегна дълбоко.

Спомням си, че когато бях на пет години, четях един надпис в училище, който гласеше: „Всичко около нас известява съществуването на Бога.“ Когато пораснах, бях абсолютно убеден в това. Така, на 11–годишна възраст реших да напиша едно есе с тема, основана на Псалм 104:24: „Колко са многовидни Твоите дела, Господи [Йехова — NW]! С мъдрост си направил всичките; земята е пълна с Твоите творения.“ Бях очарован от чудесата в природата, дори от неща толкова прости, колкото семената, снабдени с малки крилца, с които могат да бъдат отнесени от вятъра от сянката на дървото родител. През седмицата, след като представих есето си, моят учител го прочете пред целия клас и след това пред цялото училище. По онова време учителите се бореха против комунистическите идеи и се радваха да чуят моята  защита относно съществуването на Бог. Що се отнася до мен, аз просто се радвах да изразя своята вяра в Създателя.

Отговори на моите въпроси

Първата ми среща със Свидетели на Йехова в началото на 30–те години е все още ярка в паметта ми. Емануил Лианудакис проповядваше във всички градове и села на остров Крит. Аз приех няколко брошури от него, но вниманието ми привлече онази, която се казваше Where Are the Dead? [„Къде са мъртвите?“]. Толкова силно се страхувах от смъртта, че дори не влизах в стаята, в която баща ми беше умрял. Като многократно препрочитах тази брошура и научавах какво учи Библията за състоянието на мъртвите, чувствувах, че суеверният ми страх изчезва.

Веднъж в годината, през лятото, Свидетелите посещаваха нашия град и ми носеха още литература за четене. Моето разбиране на Писанията постепенно нарастваше, но аз продължавах да посещавам православната църква. Книгата Deliverance [„Избавление“] обаче отбеляза един повратен момент. Тя ясно показваше разликата между организацията на Йехова и тази на Сатан. Оттогава нататък започнах по–редовно да изучавам Библията и литературата на Дружество „Стражева кула“, която можех да получа. Тъй като Свидетелите на Йехова в Гърция бяха под възбрана, аз изучавах тайно през нощта. Но бях толкова ентусиазиран относно това, което научавах, че не можех да се въздържа да не говоря на всеки тези неща. Не след дълго полицията започна да се интересува от мен, като редовно ме посещаваха полицаи по всяко време на денонощието, за да търсят литература.

През 1936 г. за първи път присъствувах на събрание, в Ираклион, на 120 километра от къщи. Толкова бях щастлив да се запозная със Свидетелите. Повечето от тях бяха обикновени мъже, предимно фермери, но те ми помогнаха да се убедя, че това е истината. Именно тогава се отдадох на Йехова.

Покръстването ми е събитие, което никога няма да забравя. Една нощ през 1938 г., в абсолютна тъмнина брат Лианудакис отведе двама мои изучаващи и мен на плажа. След като каза молитва, той ни потопи във водата.

Арестуван

Първият път, когато излязох да проповядвам, беше, меко казано, забележителен. Срещнах някогашен съученик, който беше станал свещеник, и заедно проведохме отличен разговор. Но след това той обясни, че в съгласие със заповедта на владиката трябва да ме арестува. Докато чакахме в кабинета на кмета да пристигне полицията от съседното село, навън се събра една тълпа. Затова аз взех един Нов завет на гръцки, който се намираше в кабинета, и започнах да им изнасям доклад, основан на Матей, глава 24. Отначало хората не искаха да слушат, но свещеникът се намеси. „Оставете го да говори — каза той. — Това е нашата Библия.“ Имах възможност да говоря в продължение на час и половина. Така през първия ден в службата се състоя и първият ми публичен доклад. И понеже, когато свърших, полицията още не беше пристигнала, кметът и свещеникът решиха група мъже да ме изгонят от града. При първия завой на пътя аз започнах да тичам с всички сили, за да избягам от камъните, които те хвърляха.

На следващия ден двама полицаи, придружени от владиката, ме арестуваха на работното ми място. В полицейския участък имах възможността да им свидетелствувам от Библията, но тъй като моята библейска литература нямаше печата на владиката, който се изискваше от закона, бях обвинен в прозелитизъм и разпространяване на забранена литература. Бях освободен в очакване на процеса.

Съдебният ми процес се състоя един месец по–късно. В своя защита аз посочих, че само се подчинявам на заповедта на Христос да проповядваме. (Матей 28:19, 20) Съдията саркастично отговори: „Дете мое, Онзи, който даде тази заповед,  беше разпънат на кръст. За съжаление аз нямам властта да ти наложа подобно наказание.“ Но един млад адвокат, който не познавах, стана в моя защита, като каза, че с толкова много комунизъм и атеизъм около нас съдът трябва да бъде горд, че има млади хора, които са готови да защищават божието Слово. След това той дойде и сърдечно ме поздрави за моята писмена защита, която беше в документацията към делото ми. Впечатлен от това, че бях толкова млад, той предложи да ме защищава безплатно. Вместо на минимума от три месеца, аз бях осъден само на десет дни затвор и 300 драхми глоба. Подобно противопоставяне само укрепи моята решителност да служа на Йехова и да защищавам истината.

При един друг случай, когато бях арестуван, съдията забеляза лекотата, с която цитирах Библията. Той помоли владиката да напусне кабинета му, като каза: „Вие си свършихте работата. Аз ще се погрижа за него.“ След това той взе своята Библия и целия следобед говорихме за божието Царство. Подобни случки ме насърчиха да продължавам, въпреки трудностите.

Смъртната присъда

През 1940 г. бях повикан за военна служба и написах писмо, което обясняваше защо не можех да се съглася да бъда зачислен. Два дни по–късно бях арестуван и жестоко бит от полицаите. След това бях изпратен на фронта в Албания, където бях съден от военен съд, тъй като отказвах да се бия. Военните власти ми казаха, че изобщо не се интересуват от това дали съм прав, или греша, а се интересуват от впечатлението, което моят пример може да направи на войниците. Бях осъден на смърт, но поради пролука в закона, за мое облекчение присъдата беше променена на десет години тежък труд. Следващите няколко месеца прекарах във военен затвор в Гърция при много тежки условия, от които все още изпитвам физическите последствия.

Затворът обаче не ми попречи да проповядвам. Точно обратното! Беше лесно да се започнат разговори, тъй като мнозина се питаха защо един цивилен е във военен затвор. Един от тези разговори с искрен млад мъж доведе до библейско изучаване в двора на затвора. Тридесет и осем години по–късно отново срещнах този мъж на един конгрес. Той беше приел истината и служеше като надзорник на един сбор на остров Лефкас.

Когато хитлеристките армии нахлуха в Югославия през 1941 г., бяхме преместени на юг в затвора в Превеза. По време на пътуването нашият конвой беше нападнат от германски бомбардировачи и на нас затворниците не ни даваха храна. Когато малкото хляб, който имах, свърши, аз се помолих на Бога: „Ако волята ти за мен е да умра от глад, след като ме спаси от смъртната присъда, тогава нека бъде според волята ти.“

На следващия ден по време на проверката един офицер ме повика настрана и след като научи от къде съм, кои са моите родители и защо съм в затвора, ми каза да го последвам. Той ме заведе в офицерския стол в града и ме насочи към една маса с хляб, сирене и печено агне, и ми каза да ям. Но аз обясних, че тъй като другите 60 затворници нямат нищо за ядене, моята съвест не ми позволява да ям. Офицерът отговори: „Не мога да нахраня всички! Баща ти беше много щедър към моя баща. Имам морално задължение към теб, а не към другите.“ „В такъв случай просто ще се върна обратно“ — отговорих аз. Той помисли за момент и след това ми даде една голяма чанта, за да сложа в нея толкова храна, колкото можех.

Когато се върнах в затвора, сложих чантата на земята и казах: „Господа, това е за вас.“ Случайно предишната вечер бях обвинен, че съм отговорен за тежкото състояние на другите затворници, тъй като не участвувах в техните молитви към Дева Мария. Но един комунист ме защити. Сега, като видя храната, той каза на другите:  „Къде е вашата ‘Дева Мария’? Казахте, че ще умрем заради този човек, но ето — той ни носи храна.“ След това се обърна към мен и каза: „Емануиле! Ела и се помоли.“

Скоро след това напредването на германската армия накара пазачите на затвора да бягат, като освободиха затворниците. Аз отидох в Патрас, за да намеря други Свидетели, преди да се насоча към Атина в края на май 1941 г. Там имах възможност да намеря дрехи и обувки и да се изкъпя за първи път от повече от една година. До края на окупацията германците редовно ме спираха, докато проповядвах, но никога не ме арестуваха. Един от тях каза: „В Германия разстрелваме Свидетелите на Йехова. Но тук бихме искали всичките ни врагове да са Свидетели!“

Дейност след войната

Сякаш на Гърция не ѝ стигаше войната, та в добавка тя беше разкъсвана от гражданска война в периода от 1946 до 1949 г., която причини смъртта на хиляди хора. Братята се нуждаеха от много насърчение, за да останат силни във време, когато дори само посещаването на събрания можеше да доведе до арест. Няколко братя бяха осъдени на смърт заради неутралната си позиция. Но въпреки това много хора откликнаха на посланието на Царството и имахме по едно или две покръствания на седмица. От 1947 г. започнах да работя в офиса на Дружеството в Атина през деня, и през нощта посещавах сборовете като пътуващ надзорник.

През 1948 г. имах радостта да бъда поканен да посетя Библейското училище Гилеад на „Стражева кула“ в Съединените щати. Но съществуваше един проблем. Поради моите предишни присъди, не можех да получа паспорт. Но един от онези, с които изучавах Библията, беше в приятелски отношения с един генерал. Благодарение на този изучаващ, само след няколко седмици имах паспорт. Но бях обезпокоен, когато малко преди да напусна Гърция, бях арестуван, заради разпространяване на „Стражева кула“. Един полицай ме отведе при началника на Държавна сигурност в Атина. За моя пълна изненада, той беше един мой съсед! Полицаят обясни защо съм арестуван и му даде пакета със списания. Моят съсед взе една купчина списания „Стражева кула“ от бюрото си и ми каза: „Нямам последния брой. Мога ли да си взема един екземпляр?“ Какво облекчение изпитвах, когато усещах ръката на Йехова в такива моменти!

Шестнадесетият клас на Гилеад през 1950 г. беше едно обогатяващо преживяване. Когато свърши, бях назначен в Кипър, където скоро установих, че противопоставянето на духовенството беше така ожесточено, както и в Гърция. Често трябваше да се сблъскваме с тълпи от религиозни фанатици, разпалени до полуда от православните свещеници. През 1953 г. визата ми за Кипър не беше подновена и аз бях преназначен в Истанбул (Турция). Тук отново престоят ми беше кратък. Политическото напрежение между Турция и Гърция означаваше, че въпреки добрите резултати в проповедната дейност, трябваше да замина за друго назначение — Египет.

Докато бях в затвора, в ума ми идваше Псалм 55:6, 7. Там Давид изразява силно желание да избяга в пустинята. Никога не съм си представял, че един ден ще бъда точно там. През 1954 г., след едно  изморително пътуване в продължение на няколко дни с влак и с лодка по река Нил, най–накрая стигнах до назначението си — Хартум (Судан). Всичко, което исках да направя, беше да взема душ и да си легна. Но забравих, че беше пладне. Водата, събрана в един резервоар на покрива, ме попари, принуждавайки ме да нося корков шлем в продължение на няколко месеца, докато главата ми оздравя.

Често се чувствувах изолиран там, сам всред Сахара, на хиляди километри от най–близкия сбор, но Йехова ме подкрепяше и ми даваше силата да продължавам. Насърчението понякога идваше от най–неочаквани източници. Един ден се запознах с директора на музея в Хартум. Той беше непредубеден и проведохме приятен разговор. Когато научи, че имам гръцки произход, той ме попита дали ще му направя услугата да отида в музея, за да преведа някои надписи на предмети, намерени в една църква от шести век. След като прекарах пет часа в едно задушно мазе, открих една чинийка, носеща името на Йехова — тетраграматона. Представете си радостта ми! В Европа не е нещо необикновено божието име да бъде видяно в църквите, но тук сред Сахара това беше много необичайно!

След международния конгрес през 1958 г. бях назначен като зонов надзорник да посещавам братята в 26 страни и райони в Средния и Близкия Изток и около Средиземноморието. Често не знаех как да изляза от някаква трудна ситуация, но Йехова винаги ми осигуряваше изход.

Постоянно бивах впечатлен от грижите, които организацията на Йехова проявява към Свидетелите, които са изолирани в някои страни. Веднъж се запознах с един брат индиец, който работеше в едно нефтено находище. Явно той беше единственият Свидетел в страната. В шкафчето си той имаше публикации на 18 различни езика, които даваше на колегите си. Дори тук, където всички чужди религии бяха строго забранени, нашият брат не забравяше своята отговорност да проповядва добрата новина. Колегите му бяха впечатлени да видят, че един представител на неговата религия е изпратен да го посети.

През 1959 г. посетих Испания и Португалия. По онова време и двете страни бяха под военна диктатура и работата на Свидетелите на Йехова беше под строга възбрана. За един месец имах възможност да водя повече от сто събрания, като насърчавах братята да не се отказват въпреки трудностите.

Вече не съм сам

В продължение на повече от 20 години служих на Йехова в целодневната служба като неженен мъж, но внезапно се почувствувах уморен от постоянните си пътувания без постоянно жилище. Точно по онова време се запознах с Ани Бианучи, една специална пионерка в Тунис. Оженихме се през 1963 г. Любовта ѝ към Йехова и към истината, отдадеността ѝ на службата, заедно с умението ѝ да поучава и владеенето на езици се оказа истинска благословия в нашата мисионерска служба и работа в областта на северна и западна Африка и в Италия.

През август 1965 г. жена ми и аз бяхме назначени в Дакар (Сенегал), където имах привилегията да организирам местния офис на клона. Сенегал беше страна, забележителна с религиозната си толерантност, без съмнение дължаща се на нейния президент Леопол Сенгхор, един от няколкото ръководители на африкански държави, които писаха до президента на Малави, Банда, в подкрепа на Свидетелите на Йехова по време на ужасното преследване, което те понесоха в Малави през 70–те години.

Богатите благословии на Йехова

През 1951 г., когато заминах от Гилеад за Кипър, пътувах със седем куфара. Тръгвайки за Турция, ги бях намалил до пет. Но тъй като пътувах толкова много, трябваше да свикна с 20–килограмовия (44–паундовия) лимит за багажа, който включваше моите книжа и моята  мини пишеща машина. Един ден казах на брат Нор, тогава президент на Дружество „Стражева кула“: „Защищавате ме от материализъм. Карате ме да живея с 20 килограма багаж и ми е много добре.“ Никога не се чувствувах лишен от нещо, защото нямах много неща.

Основният ми проблем по време на моите пътувания беше влизането и излизането от страните. Един ден, в една страна, където делото беше забранено, един митничар започна да рови из книжата ми. Беше рисковано за Свидетелите в страната, затова извадих от сакото си едно писмо от жена ми и казах на митничаря: „Виждам, че обичате да четете кореспонденция. Бихте ли искали да прочетете и това писмо от жена ми, което не е сред книжата?“ Смутен, той се извини и ме пусна да мина.

От 1982 г. жена ми и аз служим като мисионери в Ница, в южна Франция. Поради своето влошаващо се здраве вече не мога да правя толкова много, колкото съм свикнал. Но това не означава, че радостта ни е намаляла. Ние видяхме, че ‘трудът ни не е напразен’. (1 Коринтяни 15:58, „Верен“) Имах радостта да видя много хора, с които имах привилегията да изучавам през годините, както и 40 члена на моето семейство, вярно да служат на Йехова.

В никакъв случай не съжалявам за жертвите, които бяха резултат от моя живот на ‘прехвърляне’. Та нали никоя от жертвите, които правим, не може да се сравни с онова, което Йехова и неговият Син, Христос Исус, са направили за нас. Когато си спомня за изминалите 60 години, през които познавам истината, мога да кажа, че Йехова ме благослови изобилно. Както се казва в Притчи 10:22: „Благословението Господно обогатява.“

Без съмнение милосърдието на Йехова „е по–желателно от живота“. (Псалм 63:3) Тъй като неудобствата на напредналата възраст продължават да се увеличават, думите на вдъхновения псалмист често присъствуват в моите молитви: „На Тебе, Господи, уповавам; да се не посрамя никога. Защото Ти, Господи Йехова, си моя надежда; на Тебе съм уповавал от младостта си. Боже, Ти си ме научил от младостта ми; и досега съм разгласявал Твоите чудесни дела. Да! Дори до старост и бели коси, Боже, не ме оставяй.“ — Псалм 71:1, 5, 17, 18.

[Снимка на страница 25]

С жена ми, Ани, днес