Прескочи към материала

Прескочи към съдържанието

Йехова е мое прибежище

Йехова е мое прибежище

Йехова е мое прибежище

РАЗКАЗАНО ОТ ПЕНЕЛОПЕ МАКРИС

Майка ми горещо ме молеше: „Напусни съпруга си; братята ти ще ти намерят по–добър.“ Защо любещата ми майка искаше да разтрогна брака си? Какво я беше разстроило толкова?

РОДЕНА съм през 1897 г. в малкото село Амбелос, на остров Самос. Всички в моето семейство бяха пламенни членове на Гръцката православна църква. Татко умрял малко преди да се родя, и мама, тримата ми братя и аз трябваше да се трудим усилено, за да преживеем сред крайната бедност на онези времена.

Първата световна война избухна през 1914 г. и скоро след това на двамата ми по–големи братя им беше наредено да се запишат в армията. Но за да не го направят, те емигрираха в Америка, като ни оставиха заедно с другия ми брат у дома при мама. Няколко години по–късно, през 1920 г., аз се омъжих за Димитрис, един млад учител в нашето село.

Важно посещение

Скоро след като се омъжих, братът на майка ми дойде от Америка на гости. Случайно той носеше със себе си един от томовете на Studies in the Scriptures [„Изследвания върху Писанията“], от Чарлс Тейз Ръсел. Това беше публикация на Изследователите на Библията, които днес са известни като Свидетели на Йехова.

Когато Димитрис отвори книгата, забеляза една тема, от която се интересувал още от дете: „Какво става с човека, когато умре?“ В средното училище той питал един гръцки православен теолог точно за това, но не получил задоволителен отговор. Ясното и логично обяснение, дадено в публикацията, толкова зарадва Димитрис, че той отиде направо в кафенето на селото, където обикновено се събират мъжете в Гърция. Там той сподели нещата от Библията, които беше научил.

Нашата позиция на страната на библейската истина

Горе–долу по това време — в началото на 20–те години — Гърция се намираше в разгара на една друга война. Димитрис беше призован на военна служба и изпратен в континенталната част на Турция, в Мала Азия. Той беше ранен и изпратен у дома. След като се възстанови, аз го придружих до Смирна, в Мала Азия (днес Измир, Турция). Когато войната внезапно свърши през 1922 г., трябваше да бягаме. Всъщност едва успяхме да избягаме с една доста повредена лодка на остров Самос. Когато пристигнахме у дома, коленичихме и благодарихме на Бога — на Бога, за който все още знаехме много малко.

Скоро след това Димитрис беше назначен да преподава в едно училище във Вати, столицата на острова. Той продължаваше да чете литературата на Изследователите на Библията и през една дъждовна вечер ни посетиха двама от тях, дошли от остров Хиос. Те се бяха върнали от Америка, за да служат като колпортьори, както бяха наричани целодневните евангелизатори. Приютихме ги за през нощта и те ни казаха много неща относно божиите цели.

След това Димитрис ми каза: „Пенелопе, осъзнавам, че това е истината и трябва да я следвам. Това означава, че трябва да престана да пея в Гръцката православна църква и че не мога да ходя на църква с учениците.“ Въпреки че нашето познание за Йехова беше ограничено, желанието ни да му служим беше силно. Затова отговорих: „Няма да ти преча. Просто продължавай напред.“

Той продължи доста колебливо: „Да, но ако другите научат за нашата позиция, ще изгубя работата си.“

„Не се притеснявай — казах аз, — нали не всички хора се изхранват от учителската професия. Ние сме млади и силни, и с божията помощ можем да си намерим друга работа.“

Приблизително тогава научихме, че друг Изследовател на Библията — също колпортьор — е дошъл в Самос. Когато чухме, че полицията не му е позволила да изнесе публичен библейски доклад, отидохме да го потърсим. Намерихме го в един магазин, докато разговаряше с двама гръцки православни теолози. Засрамени заради това, че не могат да защитят вярванията си с Библията, теолозите скоро си тръгнаха. Моят съпруг, впечатлен от познанието на колпортьора, попита: „Как така използувате Библията с такава лекота?“

„Ние изучаваме Библията систематично“ — отговори той. Като отвори чантата си, извади книгата за изучаване The Harp of God [„Арфата на Бога“] и ни показа как да използуваме тази книга при такова изучаване. Имахме толкова силно желание да учим, че двамата със съпруга ми, колпортьорът и двама други мъже веднага придружихме собственика на магазина до дома му. Колпортьорът даде на всеки един от нас екземпляр от книгата „Арфата на Бога“ и веднага започнахме да изучаваме. Изучаването ни продължи до късно след полунощ, а след това, когато се зазоряваше, започнахме да учим песните, които пееха Изследователите на Библията.

Оттогава започнах да изучавам Библията по няколко часа на ден. Изследователите на Библията от чужбина продължаваха да ни снабдяват с помагала за изучаване на Библията. През януари 1926 г. се отдадох на Бога в молитва, като обещах безрезервно да върша волята му. По–късно през това лято двамата със съпруга ми символизирахме отдаването си чрез покръстване във вода. Имахме силно желание да говорим на другите за нещата, които научавахме, затова започнахме да участвуваме в службата от врата на врата с трактата Message of Hope [„Послание на надежда“].

Понасяме силно противопоставяне

Един ден бях поканена от една млада жена да присъствувам на литургия в един малък гръцки православен параклис. „Престанах да се покланям на Бога по този начин — обясних аз. — Сега му се покланям с дух и истина, както учи Библията.“ (Йоан 4:23, 24) Тя беше смаяна и разгласи навсякъде какво се беше случило, като не остави настрани и моя съпруг.

Всички без изключение започнаха да ни се противопоставят. Никъде нямахме спокойствие — нито в дома ни, нито на събранията, които провеждахме с малцината заинтересувани на острова. Подбудени от православните свещеници, пред мястото на събранията ни се събираха множества, като хвърляха камъни и викаха ругатни.

Когато разпространявахме трактата „Послание на надежда“, около нас се събираха деца и викаха „миленианци“ и други обиди. Колегите на съпруга ми също започнаха да му създават проблеми. По–късно, през 1926 г., той беше изправен пред съд с обвинението, че е негоден за учител в обществено училище, и беше осъден на 15 дни затвор.

Когато майка ми научи за това, тя ме посъветва да напусна съпруга си. „Слушай, скъпа моя майко — отговорих аз, — както ти, така и аз знаем много добре колко много те обичам и уважавам. Но просто не мога да ти позволя да застанеш на пътя на нашето поклонение към истинския Бог, Йехова.“ Тя замина за селото си много разочарована.

През 1927 г. в Атина се състоя конгрес на Изследователите на Библията и Йехова ни даде възможност да присъствуваме. Бяхме развълнувани и укрепени духовно от събирането с голям брой събратя по вяра. По обратния път към Самос разпространихме 5000 екземпляра от трактата, озаглавен A Testimony to the Rulers of the World [„Свидетелство пред управителите на света“], в градовете и селата на нашия остров.

По това време Димитрис беше уволнен от учителското си място и поради предразсъдъците към нас беше почти невъзможно да си намери работа. Но тъй като аз можех да шия и Димитрис беше добър бояджия, имахме възможност да печелим достатъчно, за да свързваме двата края. През 1928 г. съпругът ми и още четиримата други християнски братя от Самос бяха осъдени на два месеца затвор заради проповядването на добрата новина. Тъй като бях единствената Изследователка на Библията на свобода, можех да им нося храна в затвора.

Борейки се със сериозни болести

По едно време се разболях от туберкуларен спондилит, една неизвестна по онова време хронична болест. Изгубих апетит и поддържах постоянна висока температура. Лечението включваше това да бъда поставена в гипсово корито от врата до бедрата. За да се справяме финансово, съпругът ми продаде един парцел земя, за да мога да продължа терапията. Отчаяна, аз се молех на Бога всеки ден за сила.

Когато ме посещаваха, близките постоянно разпалваха пламъците на противопоставянето. Мама каза, че преживяваме всички тези проблеми, защото сме си сменили религията. Тъй като не можех да се движа, обливах възглавницата със сълзи, докато умолявах нашия небесен Баща да ми даде търпение и сила, за да издържа.

На нощната масичка държах Библията си и няколко брошури и трактати за посетителите. Беше благословия, че събранията на нашия малък сбор се провеждаха в нашия дом; можех редовно да получавам духовно насърчение. Трябваше да продадем още един парцел земя, за да платим за лечението на един лекар в Атина.

Скоро след това ни посети пътуващият надзорник. Стана му много мъчно да види мен в това състояние и Димитрис без работа. Той любезно ни помогна да се уредим да живеем в Митилен, на остров Лезбос. Преместихме се там през 1934 г. и Димитрис успя да си намери работа. Там намерихме също прекрасни християнски братя и сестри, които се грижеха за мен по време на болестта ми. Постепенно, след пет години лечение, аз се възстанових напълно.

Но през 1946 г., скоро след Втората световна война, отново се разболях сериозно, този път от туберкуларен перитонит. Бях на легло в продължение на пет месеца с висока температура и силни болки. Но както преди, никога не преставах да говоря на моите посетители за Йехова. След време здравето ми се възстанови.

Пионерска служба въпреки противопоставянето

Непреклонно противопоставяне беше участта на Свидетелите на Йехова в Гърция през годините след войната. Бяхме арестувани много пъти, докато бяхме на служба от къща на къща. Съпругът ми излежа общо почти една година в затвора. Когато започвахме службата, обикновено планувахме да прекараме нощта под арест в полицейския участък. Но Йехова никога не ни изостави. Той винаги ни даваше необходимите смелост и сила, за да издържим.

През 40–те години в „Информант“ (сега „Нашата служба на Царството“) прочетох за службата на „ваканционен пионер“. Реших да опитам да участвувам в този вид служба, който изискваше да се отдават 75 часа на месец в проповедната служба. В резултат на това моите повторни посещения и библейски изучавания се увеличиха — по едно време водех 17 седмични изучавания. Развивах също уменията си в уличната служба със списания в бизнес района на Митилен, където редовно раздавах около 300 екземпляра от „Стражева кула“ и „Пробудете се!“ в магазини, офиси и банки.

Когато един пътуващ надзорник беше в нашия сбор през 1964 г., той каза: „Сестра Пенелопе, видях от твоята Отчетна карта на вестителя какви прекрасни резултати имаш в проповедната си служба. Защо не попълниш молба за редовен пионер?“ Винаги ще бъда признателна за неговото насърчение; целодневната служба беше моята радост в продължение на три десетилетия.

Възнаграждаващо преживяване

В Митилен има един гъсто населен квартал, наречен Лангада, където живеят бежанци от Гърция. Ние избягвахме да ходим там от врата на врата поради фанатичното противопоставяне, което срещахме. Но когато съпругът ми беше в затвора, трябваше да минавам през този район, за да го посетя. През един дъждовен ден една жена ме покани в дома ѝ, за да ме попита защо съпругът ми е в затвора. Обясних, че това е заради проповядването на добрата новина на божието Царство и че той страда, както Христос страдал.

След време друга жена ме покани в дома си. Когато отидох, разбрах, че е поканила общо 12 жени. Очаквах възможно противопоставяне, затова се помолих на Бога да ми дава мъдрост и смелост, за да се справя с всичко, което би се случило. Жените имаха много въпроси и някои повдигаха възражения, но успях да им дам отговори от Библията. Когато станах, за да си тръгна, домакинята ме помоли да дойда отново на следващия ден. С радост приех поканата. Когато с моята придружителка пристигнахме на следващия ден, видяхме, че жените вече чакаха.

Оттогава нататък нашите разговори върху Писанията продължиха редовно и бяха започнати много библейски изучавания. Много от жените напреднаха в точното познание, напредваха и техните семейства. По–късно тази група образува ядрото на един нов сбор на Свидетелите на Йехова в Митилен.

Йехова беше добър с мен

През годините Йехова възнаграждаваше усилията ни със съпруга ми да Му служим. Шепата Свидетели в Самос през 20–те години нарасна в два сбора и една група, имащи общо около 130 вестители. А на остров Лезбос има четири сбора и пет групи, които включват около 430 вестители на Царството. Съпругът ми активно възвестяваше божието Царство до смъртта си през 1977 г. Каква привилегия е да видя онези, на които помогнахме, все още да са пламенни в проповедната служба! Със своите деца, внуци и правнуци те съставляват едно голямо множество, което обединено се покланя на Йехова!

Моят път в християнската служба, който продължава вече над 70 години, не беше лесен. Но Йехова е несравнима крепост. Поради напредващата възраст и влошаващото се здраве, аз съм прикована на легло и проповядването, което мога да извършвам, е много ограничено. Но както направил псалмистът, и аз мога да кажа на Йехова: ‘Ти си прибежище мое и крепост моя, Бог мой, на Когото уповавам.’ — Псалм 91:2.

(Сестра Макрис почина, докато се подготвяше тази статия. Тя имаше небесна надежда.)

[Снимка на страница 26]

Със съпруга ѝ през 1955 г.

[Снимка на страница 26]

През януари 1997 г. сестра Макрис щеше да навърши 100 години