Повече от 40 години под комунистическа възбрана

Разказано от Михаил Василевич Савицки

Списание „Стражева кула“ (англ.) от 1 април 1956 г. съобщи, че на 1, 7 и 8 април 1951 г. била направена „голяма чистка“ на Свидетели на Йехова. „Това са дати, които Свидетелите на Йехова в Русия никога няма да забравят — обясни „Стражева кула“. — През тези три дена всички Свидетели на Йехова, които можело да бъдат открити в Западна Украйна, Белорусия, Бесарабия, Молдова, Латвия, Литва и Естония — над седем хиляди мъже и жени, . . . — били натоварени на каруци и закарани до железопътни гари, откъдето били качени в конски вагони и били изпратени далеч.“

НА 8 април 1951 г. съпругата ми, осеммесечният ми син, родителите ми, по⁠–​малкият ми брат и много други Свидетели от град Тернопол (Украйна) и околностите му били отведени от домовете си. След като били натоварени в конски вагони, те пътували около две седмици. Накрая били свалени в сибирската тайга, на запад от езерото Байкал.

Защо аз не бях включен в тази чистка? Преди да разкажа къде бях по онова време и какво се случи с всички нас след това, нека да ви разкажа как станах Свидетел на Йехова.

Библейската истина стига до нас

През септември 1947 г., когато бях едва на 15 години, две Свидетелки на Йехова ни посетиха у дома в малкото село Славятин, на около 50 километра от Тернопол. Когато двамата с мама слушахме тези момичета — едната от които се казваше Мария, — знаех, че това не беше просто друга религия. Те обясниха в какво вярват и отговориха по ясен начин на нашите библейски въпроси.

Вярвах, че Библията е божието Слово, но бях разочарован от църквата. Дядо обичаше да казва: „Поповете плашат хората с приказки за мъчения в ада, но самите  те не се страхуват от нищо. Само грабят и мамят бедните.“ Спомням си насилието и палежите срещу поляците, които живееха в селото ни, в началото на Втората световна война. За наша изненада атаките бяха организирани от гръцки католически свещеници. След това видях десетки от убитите жертви и много ми се искаше да узная причините за тази жестокост.

Като изучавах Библията със Свидетелите, започнах да разбирам. Научих основните библейски истини, включително и факта, че няма огнен ад и че Сатан Дяволът използува фалшивата религия, за да причинява войни и кръвопролития. Отвреме⁠–​навреме прекъсвах личното си изучаване и отправях към Йехова сърдечна благодарствена молитва за това, което научавах. Започнах да споделям тези библейски истини със своя по⁠–​малък брат Стах и бях много щастлив, когато той ги прие.

Прилагам на практика това, което научавам

Аз осъзнах необходимостта от лични промени и веднага спрях да пуша. Освен това разбрах необходимостта редовно да се срещам с другите за организирано изучаване на Библията. За да правя това, вървях около 10 километра през горите, за да стигна до едно тайно място, където се провеждаха събранията. Понякога само няколко жени можеха да дойдат на събрание и въпреки че все още не бях покръстен, ме молеха да го водя.

Беше рисковано да притежаваш библейска литература и ако те хванеха с такава, можеше да получиш присъда от 25 години затвор. Въпреки всичко исках да имам лична библиотека. Един наш съсед беше изучавал със Свидетелите на Йехова, но от страх прекъснал и заровил литературата в градината си. Колко благодарен бях на Йехова, когато този мъж изрови всичките си книги и списания и се съгласи да ми ги даде! Скрих ги в пчелните кошери на татко, където никой нямаше да бъде склонен да търси.

През юли 1949 г. отдадох живота си на Йехова и бях покръстен в символ на своето отдаване. Това беше най⁠–​щастливият ден в живота ми. Свидетелят, който провеждаше тайното покръстване, подчерта, че не е лесно да си истински християнин и че предстоят много изпитания. Скоро разбрах колко верни бяха думите му! Въпреки това животът ми като покръстен Свидетел започна радостно. Два месеца след покръстването си се ожених за Мария, едното от двете момичета, които запознаха мама и мен с истината.

Моето първо изпитание дойде неочаквано

На 16 април 1950 г. се прибирах в къщи от малкия град Подгаици, когато неочаквано ме спряха войници и намериха малкото библейска литература, която носех за нашата група за изучаване. Бях арестуван. През  първите няколко дена в ареста бях бит с тояга и не ми беше позволено да ям и да спя. Освен това ми наредиха да направя сто клякания до земята с ръце на главата, за изпълнението на което бях прекалено изтощен. След това ме хвърлиха в едно студено, влажно мазе за 24 ча̀са.

Целта на малтретирането беше да намалят моята съпротива и да улеснят получаването на информация от мен. „Откъде взе литературата и на кого я носиш?“ — питаха те. Нищо не им казах. След това ми беше прочетена част от закона, според който щях да бъда съден. В него се казваше, че разпространяването на антисъветска литература е наказуемо с екзекуция или 25 години затвор.

— Кое наказание предпочиташ? — попитаха те.

— Никое — отговорих, — но уповавам на Йехова и с негова помощ ще приема всичко, което той позволи.

За моя изненада след седем дена ме пуснаха да си вървя. Тази случка ми помогна да оценя истинността на обещанието на Йехова: „Никак няма да те оставя и никак няма да те забравя.“ — Евреи 13:5.

Когато се прибрах у дома, бях много болен, но татко ме заведе на лекар и скоро се възстанових. Въпреки че татко не споделяше религиозните убеждения на останалите от семейството, той ни подкрепяше в нашето поклонение.

Затвор и заточение

След няколко месеца бях повикан на служба в съветската армия. Обясних, че отказвам поради убежденията си. (Исаия 2:4) Въпреки това през февруари 1951 г. ми бе дадена четиригодишна присъда и бях изпратен в един затвор в Тернопол. По⁠–​късно бях прехвърлен в затвор в Лвив, един по⁠–​голям град на около 120 километра разстояние. Докато бях в затвора там, научих, че много Свидетели били насилствено изселени в Сибир.

През лятото на 1951 г. една група Свидетели бяхме изпратени отвъд Сибир, чак  в Далечния изток. Пътувахме един месец — около 11 000 километра, — като прекосихме 11 часови пояса! Само веднъж, след повече от две седмици във влака, спряхме на едно място, където ни беше позволено да се изкъпем. Това стана в една голяма обществена баня в Новосибирск.

Там сред голяма тълпа от затворници чух един мъж да казва на висок глас: „Кой тук е от семейството на Йонадав?“ По онова време името „Йонадав“ се използуваше за определение на онези, които имат надежда за вечен живот на земята. (4 Царе 10:15–17; Псалм 37:11, 29) Веднага няколко затворници показаха, че са Свидетели. С каква радост се поздравихме един друг!

Духовна дейност в затвора

Докато бяхме в Новосибирск, установихме парола, по която да можем да се разпознаем, когато стигнем предназначението си. Всички се оказахме в един и същ лагер на брега на Японско море, недалеч от Владивосток. Там организирахме редовни събрания за изучаване на Библията. Това че бях с тези зрели, по⁠–​възрастни братя, които имаха дългогодишни присъди, наистина ме укрепи в духовно отношение. Те се редуваха да водят нашите събрания, като използуваха библейски стихове и споделяха мисли, които си припомняха от броевете на списание „Стражева кула“.

Бяха задавани въпроси, а братята отговаряха. Много от нас късаха парчета хартия от празни чували от цимент и на тях си записваха отговорите. Пазехме бележките и ги завързвахме заедно, за да ги ползуваме като лична библиотека за справки. След няколко месеца онези, които имаха големи присъди, бяха изпратени в лагери далеч в северната част на Сибир. Заедно с още двама от по⁠–​младите братя бях преместен в Находка, един съседен град само на около 650 километра от Япония. Прекарах две години в затвора там.

Понякога получавахме екземпляр от „Стражева кула“. В продължение на месеци той ни служеше като духовна храна. След време получихме и писма. Първото, което получих от моето семейство (което в същото време беше в изгнание), ме просълзи. В него се казваше, че — както се описва в броя на „Стражева кула“, цитиран в началото на статията, — полиция нахлула в домовете на Свидетелите и на семействата били дадени само два часа, за да ги напуснат.

Отново с моето семейство

Бях освободен през декември 1952 г., след като излежах две години от четиригодишната си присъда. Присъединих се към семейството си в малкото село Гадалей, близо до Тулун (Сибир), където те бяха заселени принудително. Разбира се, беше чудесно отново да съм с тях — синът ми Иван беше почти на три години, а дъщеря ми Ана беше почти на две. Свободата ми обаче беше относителна. Паспортът ми беше конфискуван от местните власти и бях поставен под строго наблюдение. Не можех да пътувам на повече от 3 километра от дома. По⁠–​късно ми позволиха да яздя на кон до пазара в Тулун. Проявявайки предпазливост, там се срещах със събратя Свидетели.

Дотогава вече имахме две момичета, Ана и Надя, и две момчета, Иван и Коля. През 1958 г. ни се роди друг син, Володя. А по⁠–​късно, през 1961 г., имахме друга дъщеря, Галя.

КГБ често ме задържаха и разпитваха. Целта им беше не само да ме накарат да им дам някаква информация за сбора, но също така и да създадат подозрения, че им сътруднича. Заради това те ме водеха в някой хубав ресторант и се опитваха да ме снимат как се усмихвам и прекарвам приятно с тях. Но аз разбрах подбудите им и със съзнателни усилия постоянно държах лицето си намръщено. Всеки път, когато ме задържаха, разказвах на братята какво точно се беше случило. Така те никога не се усъмниха в моята лоялност.

 Връзка с лагерите

През годините стотици Свидетели бяха изпратени в затворнически лагери. През това време ние поддържахме редовна връзка с нашите братя в затвора, като ги снабдявахме с литература. Как ставаше това? Когато братя или сестри биваха освобождавани от някой лагер, ние научавахме от тях начини, по които може тайно да бъде вкарана литература, въпреки строгия контрол. В течение на десет години имахме възможност да снабдяваме братята в тези лагери с екземпляри от списания и книги, които получавахме чрез Полша и други страни.

Много от нашите християнски сестри прекарваха дълги часове в монотонно преписване на литература с толкова ситни букви, че едно цяло списание можеше да се събере в нещо толкова малко като кибритена кутия! През 1991 г., когато вече не бяхме под възбрана и получавахме красиви цветни списания, една от нашите сестри каза: „Сега ще бъдем забравени.“ Тя грешеше. Въпреки че хората може да забравят, работата на тези лоялни хора няма никога да бъде забравена от Йехова! — Евреи 6:10.

Преместване и трагедии

По⁠–​късно през 1967 г. къщата на брат ми в Иркутск беше обискирана. Беше намерен един филм и различни екземпляри библейска литература. Той беше осъден и получи присъда от три години затвор. Но претърсването на нашата къща не доведе до нищо. Въпреки всичко властите бяха убедени, че и ние сме замесени, затова семейството ми трябваше да напусне този район. Преместихме се на около 5000 километра на запад в град Невинномиск, в Кавказ. Там бяхме заети с неофициално свидетелствуване.

През първия ден на училищната ваканция през юни 1969 г. ни сполетя нещастие. Докато се опитвал да извади една топка, паднала близо до трансформатор с високо напрежение, нашият 12–годишен син, Коля, получи силен токов удар. Над 70 процента от тялото му беше обгорено. В болницата той се обърна към мен и ме попита: — Ще можем ли отново да отидем заедно на острова? (Той говореше за един остров, на който обичахме да ходим.) — Да, Коля — казах аз, — пак ще отидем на този остров. Когато Исус Христос те събуди за живот, несъмнено ще отидем на този остров.

В полусъзнание той продължаваше да пее една от своите любими песни на Царството, тази, която обичаше да свири с тромпета си в оркестъра на сбора. След три дена той почина, уверен в надеждата за възкресението.

През следващата година нашият 20–годишен син, Иван, беше призован за военна служба. Когато отказа да служи, беше арестуван и беше три години в затвора. През 1971 г. призоваха и мен и отново бях заплашен от затвор, поради отказа си да служа. Делото ми се проточи месеци наред. Междувременно съпругата ми се разболя от рак и се нуждаеше от много внимание. Поради тази причина делото ми беше прекратено. Мария почина през 1972 г. Тя беше вярна партньорка, лоялна на Йехова до смъртта си.

Семейството ни се разпръсва зад граница

През 1973 г. се ожених за Нина. Баща ѝ я беше изгонил от къщи през 1960 г. заради това, че станала Свидетелка. Тя беше пламенна проповедничка, една от сестрите, които усилно работеха, преписвайки списанията за онези, които се намираха в лагерите. Децата ми също я обикнаха.

Властите бяха обезпокоени от дейността ни в Невинномиск и ни принудиха да напуснем. Затова през 1975 г. съпругата ми, дъщерите ми и аз се преместихме в южната Кавказка област, в Грузия. В същото време синовете ми Иван и Володя се  преместиха в Джамбул, на южната граница на Казахстан.

В Грузия дейността на Свидетелите на Йехова тъкмо започваше. Свидетелствувахме неофициално в град Гагра и околностите му и в Сухуми (на брега на Черно море), и след година в една планинска река бяха покръстени десет нови Свидетели. Скоро властите настояха да напуснем района и се преместихме в източната част на Грузия. Там увеличихме усилията си за намирането на хора с овцеподобна нагласа и Йехова ни благослови.

Събирахме се на малки групи. Езикът беше проблем, тъй като не знаехме грузински, а някои грузинци не говореха добре руски. Отначало изучавахме само с руснаци. Скоро обаче проповядването и поучаването на грузински език напредна и днес в Грузия има хиляди вестители на Царството.

През 1979 г. под натиск от страна на КГБ моят работодател каза, че вече не съм добре дошъл в неговата страна. Именно тогава дъщеря ми Надя и малката ѝ дъщеря бяха убити в автомобилна катастрофа. Предишната година в Невинномиск почина майка ми, вярна на Йехова, като остави татко и брат ми. Затова решихме да се върнем там.

Благословии поради издръжливостта

В Невинномиск продължихме да издаваме библейска литература нелегално. Веднъж в средата на 80–те години, когато бях призован от властите, им казах, че съм сънувал как крия нашите списания. Те се смяха. Когато си тръгвах, единият от тях каза: „Дано вече да не сънуваш как криеш литературата си.“ После завърши: „Скоро литературата ще се появи на етажерката ти и ще ходиш на събрания ръка за ръка със съпругата си и с Библия в ръка.“

През 1989 г. бяхме опечалени, когато дъщеря ми Ана почина от аневризъм в мозъка. Тя беше едва на 38 години. През същата година ние, Свидетелите в Невинномиск, наехме един влак и заминахме за Варшава (Полша), за да присъствуваме на един международен конгрес. Там присъствуваха 60 366 души, сред които бяха хиляди от Съветския съюз. Ние наистина мислехме, че сънуваме! След по⁠–​малко от две години, на 27 март 1991 г., имах привилегията да бъда един от петимата дългогодишни старейшини на сбора в Съветския съюз, които подписаха историческия документ в Москва, даващ законно признание на религиозната орга⁠низация на Свидетелите на Йехова!

Радвам се, че децата ми, които са живи, служат вярно на Йехова. И очаквам божия нов свят, когато отново ще мога да видя Ана, Надя и нейната дъщеря, както и Коля. Когато бъде възкресен, ще изпълня обещанието си да го заведа на острова, който толкова ни харесваше преди много години.

Междувременно беше голяма радост да видя бързия растеж на библейската истина в тази голяма страна! Наистина съм щастлив за начина, по който протече животът ми, и благодаря на Йехова за това, че ми позволи да стана един от неговите Свидетели. Убеден съм в истинността на Псалм 34:8, NW: „Опитайте и вижте, че Йехова е добър; щастлив е физически годният човек, който намира убежище в него.“

[Снимка на страница 25]

Годината, през която се присъединих към семейството си в Тулун

[Снимка на страница 26]

Горе: Баща ми и децата ми пред къщата ни в Тулун (Сибир)

Горе вдясно: Дъщеря ми Надя и нейната дъщеря, които загинаха в автомобилна катастрофа

Вдясно: Семейна снимка през 1968 г.