В търсене на рая

РАЗКАЗАНО ОТ ПАСКАЛ СТИЗИ

Беше вече късно през нощта и улиците на град Безие (южна Франция) бяха пусти. Когато намерихме прясно боядисаната стена на една книжарница за религиозна литература, двамата с приятеля ми надраскахме набързо на нея с огромни черни букви думите на немския философ Ницше: ‘Боговете са мъртви. Да живее свръхчовекът!’ Но какво ме беше довело до всичко това?

Роден съм през 1951 г. във Франция в католическо семейство от италиански произход. Когато бях дете, ходехме на ваканция в южната част на Италия. Там всяко село има своя статуя на Дева Мария. Вървях до моя дядо след тези огромни облечени статуи в безкрайни шествия из планините, без обаче да изпитвам никакво убеждение. Завърших основното си образование в религиозно училище, ръководено от йезуити. Но не мога да си спомня да съм чул нещо, което действително да е изградило вярата ми в Бога.

Едва когато се записах в един университет в Монпелие, за да уча медицина, започнах да размишлявам за целта на живота. Баща ми бил ранен по време на войната и заради това винаги имаше лекари край леглото си. Не би ли било по⁠–​добре да се сложи край на войната вместо да се изразходват толкова много време и усилия за лекуването на хората от нейните опустошения? Но ето — в разгара си беше войната във Виетнам. Според мен единственият логичен начин за лечение на рак на белия дроб, например, беше премахването на неговата главна причина — тютюна. А болестите, които бяха резултат от недохранване в развиващите се страни и онези, които бяха резултат от преяждане в богатите страни? Не би ли било по⁠–​добре да премахнем причините, вместо да се опитваме да лекуваме печалните последствия? Защо имаше толкова много страдание на земята? Смятах, че нещо съвсем не беше наред с това самоубиващо се общество и обвинявах правителствата за това.

Любимата ми книга беше написана от един анархист и аз преписвах изречения от нея по стените. Постепенно и аз станах анархист, без вяра или морални закони, който не искаше Бог или господар. За мен Богът и религията бяха измислици на богатите и силните, за да могат да господаруват и да експлоатират останалите от нас. ‘Работете усилно за нас на земята и  ще имате голяма награда в рая на небето’ — сякаш казваха те. Но времето на боговете беше свършило. Хората трябваше да научат това. Надписите по стените бяха един начин да им го кажа.

В резултат на това образованието ми остана на заден план. Междувременно бях записал да уча география и екология в друг университет в Монпелие, където цареше бунтовен дух. Колкото повече изучавах екология, толкова повече се отвращавах, когато виждах замърсяването на нашата прекрасна планета.

Всяка година през лятната ваканция пътувах на автостоп, като изминавах хиляди километри през Европа. Докато пътувах и разговарях със стотици шофьори, видях със собствените си очи злото и разрухата, които измъчваха човешкото общество. Веднъж, търсейки рая, минах покрай едни чудесни плажове на красивия остров Крит и открих, че са покрити с нефт. Стана ми мъчно. Дали някъде на земята все още имаше някое райско кътче?

Назад към земята

Еколозите във Франция пропагандираха завръщане към земята, като разрешение на бедите на обществото. Аз исках да работя с ръцете си. Затова купих стара каменна къща в едно малко село в подножието на планината Севени в южна Франция. На вратата написах „Раят сега“, лозунгът на американските хипита. Едно момиче от Германия, което минаваше наблизо, ми стана приятелка. И дума не можеше да става да се оженим пред кмета — представител на системата. А в църквата? Как пък не!

През повечето време ходехме боси, а аз имах дълга коса и буйна брада. Отглеждането на плодове и зеленчуци ме привличаше. През лятото небето беше синьо и из полето се чуваше песента на цикадите. Цъфналите храсти бяха толкова благоуханни, а средиземноморските плодове, които отглеждахме — грозде и смокини, — бяха толкова сочни! Сякаш бяхме намерили своето място в рая.

Вярата в Бога се събужда

В университета бях учил клетъчна биология, ембриология и анатомия и сложността и хармонията на всички тези механизми ми беше направила много силно впечатление. Сега, когато можех всеки ден да размишлявам за творението и да го наблюдавам лично, неговите красота и сила ме изпълваха с възхищение. Ден след ден книгата на творението се разгръщаше пред мен страница по страница. Един ден по време на дълга разходка сред хълмовете и след като размишлявах сериозно за живота, стигнах до заключението, че трябва да има Създател. Реших в сърцето си да вярвам в Бога. Преди изпитвах празнота в сърцето си, една тревожна самота. В деня, в който започнах да вярвам в Бога, си казах: ‘Паскал, никога вече няма да бъдеш сам.’ Това беше изключително усещане.

Скоро след това ни се роди малко момиченце — Амандин. Тя беше най⁠–​скъпото за мен. Тъй като вече вярвах в Бога, започнах да уважавам малкото морални закони, които познавах. Престанах да крада и да лъжа и скоро разбрах, че това ми помогна да избегна много проблеми с хората около мен. Да, имахме проблеми, а моят рай не беше съвсем това, което очаквах. Местните производители на вино използуваха инсектициди и хербициди, които замърсяваха и моите насаждения. Въпросът ми относно причината за злото все още не намираше отговор. Освен това, въпреки че бях чел много относно семейния живот, това не помогна да избягваме разгорещените спорове с моята приятелка. Имахме малко приятели, и дори и те не бяха истински — някои дори се опитваха да накарат приятелката ми да ме мами. Трябваше да има един по⁠–​добър рай.

Отговорът на моите молитви

По свой начин много често се молех на Бога да ме ръководи в живота. Веднъж, беше неделя сутринта, една дружелюбна жена на име Ирен Лопес и малкото ѝ момченце  дойдоха на нашата врата. Тя беше Свидетелка на Йехова. Изслушах каквото искаше да ни каже и приех предложението за следващо посещение. Двама мъже дойдоха да ме посетят. От нашия разговор запомних две неща — рай и божието Царство. Внимателно пазех тези мисли в сърцето си и през следващите месеци осъзнах, че ако искам да имам чиста съвест и да намеря истинско щастие, един ден ще трябва да приведа живота си в съгласие с божиите стандарти.

Отначало, за да приведем живота си в хармония със Словото на Бога, приятелката ми беше склонна да се омъжи за мен. След това попадна в лошата компания на хора, които се подиграваха с Бога и неговите закони. Една пролетна вечер, когато се прибрах у дома, ме очакваше страшен удар. Къщата ни беше празна. Приятелката ми си беше отишла, вземайки със себе си тригодишното ни момиченце. Дни наред чаках да се върнат, но напразно. Вместо да обвинявам Бога, аз му се молех да ми помогне.

Скоро след това взех Библията си, седнах под смокинята си и започнах да чета. Всъщност направо пиех от нейните думи. Макар че бях чел всякакви книги от психоаналитици и психиатри, никога не бях срещал такава мъдрост. Не можеше тази книга да не е боговдъхновена. Ученията на Исус и неговото разбиране на човешката природа ме поразиха. Бях утешен от книгата Псалми и смаян от практическата мъдрост на книгата Притчи. Бързо осъзнах, че макар и изследването на творението да е отличен начин човек да се приближи до Бога, то може да разкрие само „краищата на пътищата Му“. — Йов 26:14.

Свидетелите ми оставиха и книгите „Истината, която води към вечен живот“ и Making Your Family Life Happy [„Направи семейния си живот щастлив“]. a Прочитането им ми отвори очите. Книгата „Истината“ ми помогна да разбера защо човекът се сблъсква с повсеместното замърсяване, войните, нарастващото насилие и заплахата от ядрено унищожение. И точно както червеното небе, което виждах от моята градина, предвещаваше хубаво време на следващия ден, така и тези събития доказваха, че божието Царство е наближило. Що се отнася до книгата „С емейния живот“, искаше ми се да мога да я покажа на приятелката си и да ѝ кажа, че можем да бъдем щастливи, като прилагаме на практика библейските съвети. Но вече не беше възможно.

Напредък в духовно отношение

Исках да знам повече, затова помолих Робер, един Свидетел, да ме посети. За негова голяма изненада му казах, че искам да бъда покръстен, така че беше започнато библейско изучаване. Веднага започнах да говоря на другите за това, което научавах, и да разпространявам публикациите, които получавах в Залата на Царството.

За да си изкарвам хляба, се записах в един курс по зидарство. Тъй като знаех, че божието Слово можеше да повлияе добре на човека, използувах всяка възможност да проповядвам неофициално на останалите участници в курса, както и на преподавателите. Една вечер срещнах Серж в един коридор. Той държеше в ръце няколко списания.

— Виждам, че обичаш да четеш — му казах.

— Да, но това ми е скучно.

— Искаш ли да прочетеш нещо наистина хубаво? — го попитах.

Проведохме чудесен разговор за божието Царство, след който той прие библейска литература. Следващата седмица дойде с мен в Залата на Царството и беше започнато библейско изучаване.

Един ден попитах Робер дали мога да проповядвам от къща на къща. Той отиде до гардероба си и ми намери костюм. Следващата неделя заедно с него направих първите си стъпки в службата.  Накрая, на 7 март 1981 г., публично символизирах своето отдаване на Йехова Бог чрез покръстване.

Помощ във време на трудности

Междувременно открих къде живееха зад граница Амандин и майка ѝ. Уви, майка ѝ — съвсем законно, според законите на страната, в която живееше, — ми забрани да виждам дъщеря си. Бях съкрушен. Майката на Амандин се омъжи, а моето отчаяние нарасна, когато получих официално съобщение, че нейният съпруг е осиновил дъщеря ми — изцяло без мое съгласие. Вече нямах никакви права над детето си. Въпреки правните действия не можех да получа разрешение за посещения. Имах чувството, че нося петдесет килограма на гърба си, такава болка изпитвах.

Но Словото на Йехова ме подкрепяше по много начини. Един ден, когато бях много измъчен, повтарях постоянно думите от Притчи 24:10, NW: „Дали си се обезсърчил в ден на страдание? Силата ти ще бъде оскъдна.“ Този стих ми помогна да не бъда смазан. Друг път, след един неуспех да видя дъщеря си, излязох на служба, стискайки дръжката на чантата си възможно най⁠–​здраво. В такива трудни моменти можах да изпитам истинността на Псалм 126:6, където се казва: „Оня, който излиза с плач, когато носи мярата семе, той непременно с радост ще се върне, носейки снопите си.“ Един важен урок, който научих, е, че когато имаш сериозни изпитания и след като си направил всичко, каквото можеш, за да се справиш с тях, трябва да ги оставиш зад себе си и да продължиш решително в службата на Йехова. Това е единственият начин да запазиш радостта си.

Стремеж към нещо по⁠–​добро

Виждайки промените, които направих, моите скъпи родители предложиха да ми помогнат да продължа обучението си в университета. Благодарих им, но сега имах друга цел. Истината ме беше освободила от човешките философии, мистицизма и астрологията. Сега имах истински приятели, които никога не биха се убивали помежду си във война. И най⁠–​накрая имах отговор на своите въпроси относно това защо на земята има толкова много страдание. Подтикнат от признателност, исках да служа на Бога с цялата си сила. Исус се беше отдал изцяло на службата си, а аз исках да следвам неговия пример.

През 1983 г. се отказах от зидарството, за да стана целодневен служител. В отговор на молитвите си намерих работа на непълен работен ден в един парк, за да се издържам. Каква радост беше да посетя пионерското училище заедно със Серж, младия мъж, на когото бях свидетелствувал в зидарското училище! След като три години бях редовен пионер, изпитвах желанието да върша повече в службата на  Йехова. Така през 1986 г. бях назначен за специален пионер в живописния град Провен (недалеч от Париж). Често, когато се прибирах вечер у дома, коленичех в молитва, за да благодаря на Йехова за прекрасния ден, който бях прекарал в разговори с другите за него. Всъщност двете най⁠–​приятни неща в живота ми са да говоря на Бога и да говоря за Бога.

Друга голяма радост за мен беше покръстването на моята 68–годишна майка, която живееше в Себазан, едно малко село в южната част на Франция. Когато майка ми започна да чете Библията, аз ѝ изпратих абонамент за „Стражева кула“ и „Пробудете се! “. Тя беше мислеща личност и много скоро осъзна истината в това, което четеше.

Бетел — забележителен духовен рай

Когато Дружество „Стражева кула“ реши да намали броя на специалните пионери, попълних молба за Училището за подготовка на служители и за Бетел, клона на Свидетелите на Йехова във Франция. Исках да оставя Йехова да реши как мога да му служа най⁠–​добре. След няколко месеца, през декември 1989 г., бях поканен в Бетел в Лувие (северозападна Франция). Това се оказа отличен изход, тъй като мястото ми даде възможност да помагам на брат си и снаха си в грижите за моите родители, когато бяха много болни. Нямаше да мога да правя това, ако бях на мисионерска служба на хиляди километри разстояние от тях.

Мама дойде няколко пъти да ме посети в Бетел. Въпреки че за нея беше жертва да живее далеч от мен, тя често ми казваше: „Остани в Бетел, сине. Радвам се, че служиш на Йехова по този начин.“ За съжаление и двамата ми родители вече починаха. Как очаквам да ги видя на земята, превърната в буквален рай!

Наистина смятам, че ако някой дом заслужава описанието „Раят сега“, то това е Бетел — ‘Домът на Бога’, — тъй като истинският рай е преди всичко духовен, а в Бетел цари духовност. Имаме възможността да култивираме плодовете на духа. (Галатяни 5:22, 23) Богатата духовна храна, която получаваме по време на обсъждането на ежедневния текст и семейното изучаване на „Стражева кула“, ми помага да имам сили за службата в Бетел. Освен това възможността за общуване с братя и сестри с духовна нагласа, които служат вярно на Йехова вече десетилетия наред, прави Бетел уникално място, в което да израстваш духовно. Въпреки че вече 17 години съм разделен с дъщеря си, в Бетел намерих много пламенни младежи, на които гледам като на свои деца и на чийто духовен напредък се радвам. През изминалите осем години имах седем различни назначения. Макар че тези промени не винаги бяха лесни, такова обучение носи дълготрайна полза.

Някога отглеждах един вид боб, който произвеждаше стократно. По подобен начин изпитах, че когато посееш лошо, жънеш нещо сто пъти по⁠–​лошо — и то не само една реколта. Опитът е училище, в което уроците са много скъпи. Бих предпочел никога да не съм се записвал в това училище, но вместо това да съм възпитан в пътищата на Йехова. Каква привилегия имат онези младежи, които биват възпитавани от християнски родители! Несъмнено по⁠–​добре е да посееш добро в службата на Йехова и да пожънеш стократно повече мир и удовлетворение. — Галатяни 6:7, 8.

Когато бях пионер, понякога минавах покрай религиозната книжарница, на чиято стена написахме анархисткия лозунг. Дори влязох вътре и разговарях със собственика за живия Бог и за неговата цел. Да, Бог е жив! И нещо повече — Йехова, единственият истински Бог, е верен Баща, който никога не изоставя децата си. (Откровение 15:4) Дано още много хора от всички народи да намерят сегашния духовен рай — и възстановения рай, който ще настъпи, — като служат на живия Бог, Йехова, и го възхваляват!

[Бележки под линия]

[Снимка на страница 26]

Подтикнат от чудесата на творението, реших в сърцето си да вярвам в Бога. (вдясно) Служба в Бетел днес