Изпълнение на обещанието да служа на Бога

РАЗКАЗАНО ОТ ФРАНЦ ГУДЛИКИС

Само четирима души от моята рота, състояща се от над сто войника, бяха останали живи. Изправен пред лицето на смъртта, аз паднах на колене и обещах на Бога: ‘Ако преживея войната, ще ти служа неизменно.’

Това обещание дадох преди 54 години, през април 1945 г., когато бях войник в немската армия. Беше малко преди края на Втората световна война и съветската армия напредваше в масова офанзива към Берлин. Нашите войници бяха разположени близо до град Зеелов, край река Одер — на по⁠–​малко от 65 километра от Берлин. Там бяхме подложени на денонощен обстрел от тежката артилерия и голяма част от моята рота беше унищожена.

Именно тогава за първи път в живота си паднах на земята и със сълзи на очи се молих на Бога. Спомних си един библейски стих, който моята бояща се от Бога майка често цитираше: „Призови Ме в ден на напаст; и Аз ще те избавя; и ти ще Ме прославиш.“ (Псалм 50:15) Там в окопите, страхувайки се за живота си, дадох на Бога споменатото по⁠–​горе обещание. Как можех да го изпълня? И как бях станал войник от немската армия?

Детство в Литва

През 1918 г., по време на Първата световна война, Литва обявява своята независимост и установява демократично правителство. Роден съм през 1925 г. в областта Мемел (Клайпеда) близо до Балтийско море. Тази област е присъединена към Литва една година преди да се родя.

Моите пет сестри и аз имахме щастливо детство. Татко ни беше като близък приятел, като винаги правеше неща с нас, децата. Родителите ни бяха записани в Евангелската църква, но не посещаваха службите, защото мама беше обидена от лицемерието на проповедника. Въпреки това тя обичаше Бога и неговото Слово, Библията, което усърдно четеше.

През 1939 г. Германия окупира тази част на Литва, в която ние живеехме. После, в началото на 1943 г., бях повикан на военна служба в немската армия. В една от битките бях ранен, но след като се възстанових от раните, се върнах на Източния фронт. Дотогава ходът на войната се беше променил и немците отстъпваха пред съветската армия. Именно тогава едва се изплъзнах от смъртта, както разказах в началото.

Изпълнение на обещанието

По време на войната родителите ми се преместиха в Ошац (Германия), намиращ  се съвсем близо до Лайпциг, на югоизток от града. В следвоенния хаос ми беше трудно да ги намеря. Но колко щастливи бяхме, когато накрая отново се събрахме заедно! Не след дълго, през април 1947 г., отидох с мама на един публичен доклад, изнесен от Макс Шуберт, един Свидетел на Йехова. Мама вярваше, че е намерила истинската религия, и след като посетих няколко събрания, аз започнах да споделям нейната вяра.

Скоро след това мама падна от една стълба, нарани се и вследствие на това след няколко месеца почина. В болницата, преди да умре, тя сърдечно ме насърчи: „Често се молех поне едно от децата ми да намери пътя към Бога. Сега виждам, че получих отговор на молитвите си и мога да умра спокойно.“ Как очаквам времето, когато мама ще се събуди от смъртта и ще научи, че молитвите ѝ са били изпълнени! — Йоан 5:28.

На 8 август 1947 г., точно четири месеца след като чух доклада на брат Шуберт, бях покръстен на един конгрес в Лайпциг в символ на своето отдаване на Йехова Бог. Най⁠–​после предприемах стъпки към изпълняването на своето обещание към Бога. Скоро след това станах пионер, както се наричат целодневните служители на Свидетелите на Йехова. По онова време имаше почти 400 пионера, живеещи в наречената по⁠–​късно Германска демократична република, или Източна Германия.

Първи изпитания на вярата

Един съсед в Ошац се опита да събуди моя интерес към марксизма, като ми предлагаше държавна стипендия за следване в университета, ако се присъединя към Германската единна социалистическа партия (ГЕСП). Аз отхвърлих предложението, точно както Исус отхвърлил предложението на Сатан. — Матей 4:8–10.

Един ден през април 1949 г. двама полицаи дойдоха на работното ми място и наредиха да ги придружа. Бях отведен в местния отдел на съветското разузнаване, където бях обвинен, че работя за капиталистите на Запад. Те казаха, че мога да докажа невинността си, като продължа своята работа от врата на врата, но като им съобщавам за всеки, който говори отрицателно за Съветския съюз или за ГЕСП, или за всеки, който посещава събранията на Свидетелите на Йехова. Когато отказах да им сътруднича, ме заключиха в една килия. По⁠–​късно бях отведен пред нещо, подобно на военен съд. Бях осъден на 15 години тежък труд в Сибир!

Запазих спокойствие и това направи силно впечатление на военните. След това те ми казаха, че присъдата ми ще остане в сила, но че ще бъде достатъчно да се явявам веднъж в седмицата, докато бъда готов да сътруднича с тях. Тъй като исках съвета на по⁠–​зрели Свидетели, заминах за Магдебург, където се намираше офисът на клона на Дружество „Стражева кула“. Пътуването не беше лесно, тъй като бях под наблюдение. Ернст Вауер, който служеше в Правния отдел в Магдебург, ми каза: „Бори се и ще спечелиш. Направи компромис и ще бъдеш поразен. Това научихме в концентрационния лагер.“ a Този съвет ми помогна да изпълня обещанието си да служа на Бога.

Забрана и отново арест

През юли 1950 г. бях препоръчан за службата на пътуващ надзорник. Но на 30 август полицията нахлу в нашите сгради в Магдебург и проповедната ни дейност беше забранена. Така назначението ми беше променено. Паул Хиршбергер и аз трябваше да работим с около 50 сбора, като прекарвахме по два или три дена с всеки от тях, помагайки на братята да се организират, за да извършват своята служба под възбрана. През следващите месеци се изплъзнах шест пъти от това да бъда арестуван!

В един от сборовете се беше промъкнал някой, който ни предаде на Щази, службите на Държавна сигурност. Така че през  юли 1951 г. Паул и аз бяхме арестувани на улицата от петима мъже със заредени оръжия. Като си спомняхме за това, можехме да видим, че не сме разчитали достатъчно на организацията на Йехова. Нашите по⁠–​възрастни братя ни бяха посъветвали никога да не пътуваме заедно. Прекалената увереност доведе до загубата на свободата ни! Освен това не бяхме обсъждали предварително какво ще кажем, ако бъдем арестувани.

Като стоях сам в килията си, със сълзи на очи умолявах Йехова да ми помогне да не предам братята си или да не направя компромис с вярата си. Заспал съм и се събудих от гласа на приятеля си Паул. Точно над моята килия се намираше стаята, в която той беше разпитван от Щази. Тъй като беше топла и влажна нощ, вратата на балкона беше отворена и можех, макар и неясно, да чуя всичко. По⁠–​късно, когато аз бях разпитван, давах същите отговори, което изненада служителите. Любимият стих на мама — „Призови Ме в ден на напаст; и Аз ще те избавя“ — непрестанно се въртеше в ума ми и се чувствувах силно насърчен. — Псалм 50:15.

След разпита Паул и аз прекарахме пет месеца в предварителния арест в затвора на Щази в Хале и по⁠–​късно в Магдебург. Докато бях в Магдебург, отвреме⁠–​навреме виждах сградите на нашия клон, които по това време бяха затворени. Исках да мога да работя там, вместо да бъда в затвора! През февруари 1952 г. беше съобщена присъдата ни: „Десет години затвор и двадесет години лишаване от граждански права“.

Запазване на вярата в затвора

Свидетелите на Йехова, които бяха осъдени на най⁠–​малко десет години, носеха специален отличителен знак през част от времето, прекарано в затвора. За единия крачол на панталона и за единия ръкав на куртката беше зашита червена лента. Освен това на външната страна на вратата на килията ни беше залепен малък червен кръг от картон, за да предупреждава пазачите, че сме опасни престъпници.

Властите наистина ни смятаха за най⁠–​големите престъпници. Не ни беше разрешено да имаме Библия, защото, както обясни един пазач: „Свидетел на Йехова с Библия в ръце е като престъпник с оръжие в ръце.“ За да събираме откъси от Библията, четяхме произведенията на руския писател Лев Толстой, който често цитираше библейски стихове в своите книги. Научавахме тези библейски стихове наизуст.

Преди да бъда арестуван през 1951 г. се бях сгодил за Елза Риймер. Тя ме посещаваше в затвора толкова често, колкото беше възможно, и веднъж месечно ми изпращаше колет с храна. В колетите тя криеше и духовна храна. Веднъж беше натъпкала статии от „Стражева кула“ в няколко наденици. Пазачите често разрязваха надениците, за да проверят дали вътре няма нещо скрито, но този път пакетът пристигна малко преди края на работния ден и не беше проверен.

По онова време Карл Хайнц Клебер и аз живеехме в една малка килия с още трима души, които не бяха Свидетели. Как можехме да четем „Стражева кула“, без да ни видят? Правехме се, че четем някаква книга, но вътре бяхме скрили статиите от „Стражева кула“. Освен това предавахме тази ценна духовна храна на събратята Свидетели в затвора.

Докато бяхме в затвора, се възползувахме и от възможностите да говорим на другите за божието Царство. Бях развълнуван, когато видях, че в резултат на това един от затворниците стана вярващ. — Матей 24:14.

Завръщане към целодневната служба

На 1 април 1957 г. — след почти шест години зад решетките — бях освободен. След по⁠–​малко от две седмици се ожених за Елза. Когато Щази научиха, че съм на свобода, търсеха претекст да ме върнат обратно в затвора. За да избегнем тази вероятност, двамата с Елза преминахме границата, за да живеем в Западен Берлин.

Когато пристигнахме в Западен Берлин, Дружеството искаше да знае какви са  нашите планове. Обяснихме, че единият от нас ще бъде пионер, докато другият ще си намери светска работа.

— Какво ще кажете, ако и двамата станете пионери? — бяхме попитани.

— Ако това е възможно — отговорихме ние, — ще започнем веднага.

Така всеки месец получавахме малка парична компенсация, която ни помагаше да се издържаме, и през 1958 г. започнахме да служим като специални пионери. Колко се радвахме, като виждахме хората, с които изучавахме Библията, да променят живота си, за да станат служители на Йехова! Следващите десет години в целодневната служба ни научиха да работим заедно като съпруг и съпруга. Елза беше винаги до мен, дори когато поправях колата. Освен това четяхме, изучавахме и се молехме заедно.

През 1969 г. бяхме назначени на пътуваща работа, като всяка седмица посещавахме различен сбор, за да служим на нуждите на неговите членове. Йозеф Барт, един опитен в пътуващата работа мъж, ми даде следния съвет: „Ако искаш да успееш в назначението си, просто бъди брат на братята.“ Опитвах се да прилагам този съвет. В резултат на това имахме много сърдечни и хармонични взаимоотношения със събратята Свидетели, което улесняваше даването на съвет, когато беше необходимо.

През 1972 г. на Елза ѝ откриха рак и беше оперирана. По⁠–​късно получи и ревматизъм. Макар че болките я измъчваха, тя продължаваше да ме придружава всяка седмица в службата за сборовете, като работеше колкото можеше със сестрите в проповедната служба.

Приспособяване към нуждите

През 1984 г. родителите на съпругата ми започнаха да се нуждаят от постоянни грижи, и затова напуснахме пътуващата работа, за да помагаме в грижите за тях, докато те не починаха след четири години. (1 Тимотей 5:8) След това, през 1989 г., Елза се разболя много сериозно. За щастие тя се възстанови донякъде, но трябваше аз да се грижа за всички домакински задължения. Все още се уча как да се отнасям към някой, който изпитва постоянна болка. Но въпреки умственото и емоционално напрежение, запазихме любовта си към духовните неща.

Днес, за щастие, сме все още в списъка на пионерите. Започнахме обаче да разбираме, че онова, което е важно, не е позицията, която имаме, или това колко можем да правим, но да останем верни. Ние искаме да служим на нашия Бог, Йехова, не само за няколко години, но през цялата вечност. Това, което преживяхме, е прекрасна подготовка за бъдещето. А Йехова ни даваше силата да го възхваляваме дори при изпълнените с най⁠–​големи изпитания обстоятелства. — Филипяни 4:13.

[Бележки под линия]

[Снимка на страница 23]

Бях затворен тук в Магдебург

[Източник]

Gedenkstätte Moritzplatz Magdeburg für die Opfer politischer Gewalt; Foto: Fredi Fröschki, Magdeburg

[Снимка на страница 23]

Когато се оженихме през 1957 г.

[Снимка на страница 23]

С Елза днес