Приемайки охотно напътствията на Йехова

РАЗКАЗАНО ОТ ЮЛИСИЗ В. ГЛАС

Случаят беше необикновен. Учениците на класа, който завършваше, бяха само 127. Но присъствуваха 126 387 ентусиазирани зрители от десетки националности. Това беше програмата за завършването на 21–ия клас на Библейското училище Гилеад на „Стражева кула“, проведена на 19 юли 1953 г. на нюйоркския стадион „Янки Стейдиъм“. Защо това събитие беше паметно в моя живот? Нека разкажа малко за миналото си.

 РОДЕН съм във Винсенз, Индиана (САЩ) на 17 февруари 1912 г., около две години преди раждането на месианското Царство, описано в Откровение 12:1–5. Една година преди това родителите ми започнали да изучават Библията заедно с томовете Studies in the Scriptures [„Изследвания върху Писанията“]. Всяка неделя сутрин татко четеше от една от тези книги на цялото семейство и след това обсъждахме прочетеното.

Майка ми използуваше това, което научаваше, за да оформи мисленето на децата си. Тя беше много приятен човек — изключително любезна, с невероятно желание да помага. Имаше четири деца, но любовта ѝ обхващаше и съседските. Тя отделяше много време за нас. С радост ни разказваше библейски истории и ни пееше.

Тя също канеше у дома различни хора, които участвуваха в целодневната служба. Те оставаха само ден⁠–​два, като често провеждаха събрания и изнасяха доклади в нашата къща. Особено харесвахме онези, които използуваха примери и ни разказваха случки. Един път, през 1919 г., около една година след края на Първата световна война, братът, който ни посети, насочи напътствията си специално към нас, децата. Той обсъди посвещаването — това, което днес по⁠–​точно наричаме отдаване, — и ни помогна да разберем как то засяга нашия живот. По⁠–​късно същата вечер, когато си легнах, аз се помолих на небесния си Баща и му казах, че искам винаги да му служа.

Но след 1922 г. житейските грижи изтласкаха тази решимост на заден план. Местехме се от едно място на друго и не се събирахме със сбор на народа на Йехова. Татко често отсъствуваше, защото работеше в железниците. Изучавахме Библията нередовно. В училище учех специалността ‘художник в областта на рекламата’ и планирах да следвам в някой известен университет.

Промяна в посоката на моя живот

В средата на 30–те години светът отново започна да върви към всеобща война. Живеехме в Кливлънд, Охайо, когато един Свидетел на Йехова позвъни на вратата ни. Ние започнахме да мислим по⁠–​сериозно за това, което бяхме научили като деца. По⁠–​големият ми брат, Ръсел, беше особено задълбочен и се покръсти първи. Аз бях малко по⁠–​лекомислен, но на 3 февруари 1936 г. също се покръстих. Разбирането ми за това, което включва отдаването на Бога, растеше и се учех да приемам напътствията на Йехова. През същата година двете ми сестри, Катрин и Гертруд, също се покръстиха. Всички започнахме целодневна служба като пионери.

Разбира се, това не означаваше, че не мислехме за нищо друго. Целият станах слух, когато моята снаха ми каза за една много красива девойка на име Ан, на която „направо поникнали криле“, откакто чула за истината, и която щяла да идва на събранията в нашата къща. По онова време Ан работеше като секретарка в правна кантора и в рамките на една година се покръсти. Не бях мислил да се женя, но беше явно, че Ан бе изцяло на страната на истината. Тя искаше да е напълно заета със служба на Йехова. Никога не беше сред тези, които казват: „Дали мога да го свърша?“ Вместо това тя питаше: „Как да свърша това по най⁠–​добрия начин?“ И беше твърдо решена да доведе работата докрай. Тази положителна нагласа ми хареса много. Освен това Ан беше — и все още е — много красива. Тя стана моя съпруга, а след кратко време и партньорка в пионерската служба.

Ценна подготовка като пионери

Като пионери научихме тайната да бъдем доволни и в оскъдност, и в изобилие. (Филипяни 4:11–13) Един ден не бяхме яли нищо, а вече се свечеряваше. Имахме само пет цента. Отидохме в една месарница и аз попитах: „Бихте ли ни дали от телешкия салам за пет цента?“ Месарят ни погледна и после отряза четири филии. Сигурен съм, че струваха повече, отколкото платихме, и ни понахраниха донякъде.

Не беше нещо необичайно да се сблъскваме със сериозно противопоставяне, докато изпълнявахме своята служба. Веднъж  в един град близо до Сиракуза (щата Ню Йорк) разпространявахме листовки на улицата и носехме на гърба и гърдите си табла със съобщения, за да привлечем вниманието на минувачите към едно специално публично събрание. Две яки момчета ме сграбчиха и започнаха да ме налагат. Единият беше полицейски служител, но не носеше униформа и пренебрегна молбата ми да се легитимира. Точно тогава Грант Сутър от бруклинския Бетел се появи при нас и каза, че ще отидем в полицейския участък да разрешим проблема. После се обади по телефона до офиса на Дружеството, и двамата със съпругата ми получихме указания още същия ден да излезем отново с таблата и листовките на улицата, за да осигурим основа за съдебен прецедент. Както се очакваше, бяхме арестувани. Но когато казахме, че ще съдим полицията за неоснователно задържане, ни освободиха.

На другия ден група буйни юноши, подстрекавани от един свещеник, нахлуха в мястото на събранието, а полицията беше неоткриваема. Хулиганите удряха дървения под с бейзболни бухалки, изхвърлиха няколко слушатели от местата им и се качиха на подиума, където вдигнаха американското знаме и викаха: „Отдайте му чест! Отдайте му чест!“ После започнаха да пеят популярната песен „Полка за биреното буре“. Така напълно провалиха събранието. Ние изпитвахме на собствен гръб какво имал предвид Исус, когато казал: „Понеже не сте от света, но Аз ви избрах от света, затова светът ви мрази.“ — Йоан 15:19.

Публичният доклад всъщност беше запис на една лекция на Дж. Ф. Ръдърфорд, който тогава беше президент на Дружество „Стражева кула“. С Ан останахме в града още няколко дни и посещавахме хората, за да им предоставим възможност да чуят доклада в дома си. Малцина приеха това предложение.

Доброволци за чуждестранна служба

Междувременно се откриха нови възможности за служба. През 1943 г. брат ми Ръсел и съпругата му Дороти бяха поканени да посетят първия клас на Училището Гилеад и после бяха изпратени като мисионери в Куба. Сестра ми Катрин завърши четвъртия клас. Тя също получи назначение в Куба. По⁠–​късно я преместиха в Доминиканската република, а след това — в Пуерто Рико. Какво стана с мен и Ан?

Като чухме за Училището Гилеад и за факта, че Дружеството иска да изпраща мисионери в други страни, решихме, че бихме искали да се предоставим на разположение за служба в чужбина. Отначало възнамерявахме да отидем самостоятелно, може би в Мексико. Но после решихме, че вероятно би било по⁠–​добре да изчакаме и да оставим Дружеството да ни назначи, след като завършим Училището Гилеад. Осъзнахме, че то беше уредба, която Йехова използуваше.

Поканиха ни за четвъртия клас. Но малко преди да започне учебният процес, Н. Х. Нор, който по това време беше президент на Дружество „Стражева кула“, придоби по⁠–​ясна представа за ограниченията на Ан, вследствие на детския паралич, който беше преболедувала. Той поговори с мен по този въпрос и реши, че не би било разумно да ни изпратят да служим в друга страна.

Около две години по⁠–​късно, когато вършех предконгресна работа, се видях отново с брат Нор, който ме попита дали все още проявяваме интерес към Гилеад. Каза ми, че все пак няма да получим чуждестранно назначение; той имаше нещо друго на ум. И така, на 26 февруари 1947 г., когато се записваха учениците от деветия клас, в учебната група бяхме включени и ние.

Дните в Гилеад бяха незабравими. Уроците бяха духовно богати. Създадохме приятелства за цял живот. Но връзката ми с Училището многократно надхвърли това.

Между Вашингтон и Гилеад

Училището Гилеад все още беше относително ново. Правителството на Съединените щати не беше достатъчно запознато с целите на Гилеад, така че бяха повдигнати  много въпроси. Дружеството искаше да има представител във Вашингтон. Няколко месеца, след като завършихме Гилеад, бяхме изпратени там. Трябваше да съдействувам при получаването на визи за онези, които бяха поканени в Гилеад от други страни, и при получаването на официални документи, така че завършилите да могат да бъдат изпратени в чужбина като мисионери. Някои чиновници бяха много благоприятно настроени и услужливи. Други изпитваха изключително силни чувства против Свидетелите. Неколцина, застъпващи непреклонни политически възгледи, твърдяха, че имаме връзка с хора, които те смятаха за нежелани.

Един мъж, чиято канцелария посетих, ни разкритикува много за това, че не отдаваме чест на знамето и не воюваме. Накрая, след като известно време беше говорил разпалено, аз му казах: „Искам да знаете, а вие добре знаете това, че Свидетелите на Йехова не са във война с никого по цялото земно кълбо. Ние не се месим в делата на света. Не участвуваме във войните на света и в политиката на света. Ние сме напълно неутрални. Ние вече разрешихме проблемите, пред които сте изправени вие; в организацията ни има единство. . . . Какво искате да направим сега? Нима искате от нас да се върнем към вашия начин на постъпване и да се откажем от нашия?“ Той не каза нищо повече.

Два цели дни седмично бяха отделени за работата с правителствените служби. В допълнение на това служехме като специални пионери. В онези години това означаваше да отделяме всеки месец по 175 часа за проповедна служба (по⁠–​късно часовете бяха променени на 140), така че често бяхме на служба до късно през нощта. Прекарвахме времето си добре. Водехме много и хубави изучавания с цели семейства, и те напредваха добре. С Ан бяхме решили да нямаме деца, но в духовно отношение имахме не само деца, а дори внуци и правнуци. Каква радост са те за сърцата ни!

Към края на 1948 г. получих допълнително назначение. Брат Нор обясни, че секретарят и един от преподавателите в Гилеад, брат Шрьодер, ще е зает с друга важна работа, така че бях помолен, когато е необходимо, да преподавам в Училището. На 18 декември, притеснен до немай къде, пристигнах с Ан обратно в Гилеад в Саут Лансинг (Ню Йорк). Отначало бяхме в Училището само за по няколко седмици, а след това се връщахме във Вашингтон. Накрая обаче бях повече време в Гилеад, отколкото във Вашингтон.

Точно в този период, както споменах по⁠–​рано, на „Янки Стейдиъм“ в Ню Йорк завърши 21–ият клас. Така че, като един от  преподавателите, имах привилегията да участвувам в програмата по случай завършването.

Служба в световната централа

На 12 февруари 1955 г. получихме друго назначение в службата. Станахме членове на Бетеловото семейство в световната централа на видимата организация на Йехова. Но какво означаваше това? По същество — да сме готови да вършим каквато и работа да ни определят, участвувайки в задачи, които изискват сътрудничество с други братя. Разбира се, ние и преди бяхме правили това, но сега щяхме да сме част от много по⁠–​голяма група — Бетеловото семейство в централата. Охотно приехме това ново назначение като доказателство за ръководството на Йехова.

Голяма част от работата ми се състоеше от неща, свързани със средствата за масова информация. Заради желанието за сензации и поради информация от предубедени източници, в пресата бяха написани някои лоши неща за Свидетелите на Йехова. Ние полагахме усилия да подобрим това положение.

Брат Нор искаше да е сигурен, че всички ние имаме предостатъчно работа, затова получихме и други назначения. За някои от тях използувах уменията си на художник в областта на рекламата. Други се отнасяха до радиостанцията на Дружеството, WBBR. Имаше работа и във връзка с кинофилма, който Дружеството направи. Разбира се, теократичната история беше част от учебните занятия в Гилеад, но по това време бяха започнати различни проекти, чрез които повече хора от народа на Йехова да се запознаят с подробности от тази история на съвременната теократична организация, а също и да предоставим тези материали на обществеността. Друга част от обучението в Училището беше говоренето пред слушатели и трябваше да се работи върху това повечето от основните правила във връзка с говоренето пред публика да бъдат дадени на разположение на братята в сборовете. Така че имахме предостатъчно неща за вършене.

В Гилеад за постоянно

През 1961 г., тъй като предстоеше да започне обучение на пътуващи надзорници и на служители в клоновете, Училището Гилеад се премести в Бруклин, където се намираше центърът на Дружество „Стражева кула“. Отново се върнах в класната стая — този път не като заместник⁠–​преподавател, а като постоянен член на преподавателското тяло. Каква привилегия! Твърдо съм убеден, че Училището Гилеад е дар от Йехова, от който извлича полза цялата Негова видима организация.

В Бруклин пред класовете на Гилеад бяха открити възможности, непознати на учениците от предишните класове. Гостуваха повече лектори, съществуваше близко общуване с членовете на Ръководното тяло и чести приятелски срещи с членовете на Бетеловото семейство в централата. Учениците също можеха да бъдат обучавани относно процедурите в офисите, дейностите в дома Бетел и най⁠–​различни работи в печатницата.

През годините броят на учениците беше различен, същото се отнасяше и за преподавателите. Мястото на Училището също се промени няколко пъти. Сега то се намира в прекрасните околности на Патерсън (Ню Йорк).

Работата с учениците

Такова удоволствие беше да обучавам класовете! Пред мен стоят млади хора, които не се интересуват от делата в старата система. Те напускат семейството си, своите приятели, дома си и хората, които говорят техния език. Климатът, храната — всичко ще е различно за тях. Те дори не знаят в коя страна ще отидат, но целта им е да са мисионери. Не е нужно да мотивираш такива хора.

Когато влизах в класната стая, винаги се стараех да предразположа учениците да не се притесняват. Никой не може да учи добре, ако е притеснен и напрегнат. Вярно,  аз бях преподавателят, но знаех какво е да си ученик. Някога и аз бях седял на ученическото място. Разбира се, те се трудеха здраво и научаваха много неща, но винаги исках времето, прекарано в Гилеад, да им носи радост.

Знаех, че като отидат на назначенията си, те ще се нуждаят от определени неща, за да успеят. Те имаха нужда от силна вяра. Те имаха нужда от смирение — от много смирение. Те трябваше да се научат да се разбират с други хора, да приемат дадени ситуации, да прощават щедро. Трябваше да продължават да култивират плодовете на духа. Трябваше също така да обичат хората и да обичат работата, която са изпратени да вършат. Постоянно се опитвах да наблягам на тези неща, докато учениците бяха в Гилеад.

Наистина нямам представа на колко хора съм преподавал. Но знам какво изпитвам към тях. След петте месеца заедно в класната стая не можех да не се привържа към учениците. После, когато ги гледах да прекосяват подиума и да получават дипломите си, знаех, че те успешно завършиха курса на обучение и скоро ще заминат. Сякаш заминаваше някой от моето семейство. Как да не обичаш хора, които са готови да дават от себе си и да вършат работата, която тези младежи щяха да вършат?

Години по⁠–​късно, когато идват на посещение, ги чувам да споделят радостта си от службата и знам, че те все още са на назначенията си и вършат онова, за което бяха обучени. Как ме кара да се чувствувам това? Уверявам ви, че усещането е приятно.

С поглед в бъдещето

Очите ми отслабнаха и се сблъсквам с разочарованията от това. Вече не съм в състояние да преподавам в класните стаи на Гилеад. Отначало беше трудно да се приспособя, но с течение на годините се научих да приемам ситуациите и да живея с тях. Често мисля за Павел и неговия „трън в плътта“. Три пъти апостолът се молел за облекчение от този здравословен проблем, но Господарят му казал: „Достатъчна ти е моята незаслужена милост; защото силата ми става съвършена в слабост.“ (2 Коринтяни 12:7–10, NW) Павел продължил да живее с този трън. Щом той могъл, и аз трябва да опитам. Въпреки че вече не водя учебни занятия, съм признателен за това, че все още мога да виждам как учениците идват всеки ден. Понякога имам възможност да поговоря с тях и сърцето ми се радва като си помисля за хубавия дух, който проявяват.

Чудесно е да размишляваме върху това, което ще донесе бъдещето. Днес се поставя една основа. Гилеад има значителен дял в това. След голямата скръб, когато се разгънат книгите, за които се говори в Откровение 20:12, ще последват хиляда години на по⁠–​нататъшно усилено обучение относно пътищата на Йехова. (Исаия 11:9) Но дори това не е всичко. В действителност то е само начало. През вечността ще има още неща, които да научим за Йехова, и още неща, които да свършим, като виждаме как целите му се изявяват. Напълно съм убеден, че Йехова ще изпълни всички грандиозни обещания, които е дал, и искам да съм там, за да участвувам в приемането на напътствията на Йехова, отнасящи се за нас по това време.

[Снимка на страница 26]

Програмата за завършването на Гилеад през 1953 г. на нюйоркския стадион „Янки Стейдиъм“

[Снимка на страница 26]

Гертруд, аз, Катрин и Ръсел

[Снимка на страница 26]

Заедно с Н. Х. Нор (най⁠–​вляво) и М. Г. Хеншел по време на работата по организирането на един конгрес

[Снимка на страница 26]

В студиото на радиостанция WBBR

[Снимка на страница 29]

В класната стая на Гилеад

[Снимка на страница 31]

С Ан, неотдавна