Йехова е моя канара

РАЗКАЗАНО ОТ ЕМАНУИЛ ЛИОНУДАКИС

Майка ми се намръщи и ми каза: „Ако държиш на своето решение, ще трябва да напуснеш този дом.“ Бях решил да проповядвам за божието Царство целодневно. Но семейството ми не можеше да понесе унижението, което им причиняваха моите многократни арести.

РОДИТЕЛИТЕ ми бяха смирени и боящи се от Бога хора. Те живееха в село Дулиана, в западната част на гръцкия остров Крит, където съм роден през 1908 г. Те ме учеха от детските ми години да се боя от Бога и да проявявам уважение към него. Аз обичах божието Слово, въпреки че никога не бях виждал Библия в ръцете на учителите или на гръцките православни свещеници.

След като един съсед беше прочел шестте тома на Studies in the Scriptures [„Изследвания върху Писанията“] от Ч. Т. Ръсел и книгата The Harp of God [„Арфата на Бога“], той ентусиазирано сподели с мен тяхното отварящо очите библейско съдържание. Тези книги бяха публикувани от Изследователите на Библията, както бяха наричани тогава Свидетелите на Йехова. С голяма радост получих една Библия и книги от офиса на Дружество „Стражева кула“ в Атина. Все още си спомням как вечер с този съсед стояхме до късно, като се молехме на Йехова и на свещи пиехме жадно от Писанията с помощта на тези издания.

Когато започнах да споделям своето наскоро придобито библейско познание с другите, бях на 20 години и работех като учител в едно село наблизо. Скоро четири човека провеждахме редовни събрания за изучаване на Библията в Дулиана. Ние също разпространявахме трактати, брошури, книги и Библии, за да помогнем на другите хора да научат за единствената надежда за човечеството — Царството на Бога.

През 1931 г. ние бяхме сред хилядите по света, които приеха основаното на Библията име Свидетели на Йехова. (Исаия 43:10) През следващата година участвувахме в осведомителна кампания, в която се обясняваше на властите новото ни име и неговото значение. Тя включваше предоставянето на една свързана с това брошура на всеки свещеник, съдия, полицейски служител и търговец в нашия район.

 Както се очакваше, духовенството предизвика вълна от преследване. Когато бях арестуван за първи път, ме осъдиха на 20 дни затвор. Скоро след като ме освободиха, бях задържан отново и получих присъда от един месец. Когато един съдия настоя да спрем да проповядваме, ние отговорихме с думите от Деяния 5:29, „Верен“: „Подобава да се покоряваме повече на Бога, отколкото на човеците.“ По⁠–​късно, през 1932 г., представител на Дружество „Стражева кула“ посети нашата малка група в Дулиана и четиримата бяхме покръстени.

Намиране на духовно семейство

Поради своето желание да правя повече в проповедната дейност аз напуснах учителското си място. Това вече беше върхът за майка ми. Тя поиска да напусна дома. С одобрението от офиса на клона на Дружество „Стражева кула“ един великодушен християнски брат от град Ираклион в Крит с радост ме прие в своята къща. Така през август 1933 г. братята от родното ми село, заедно с няколко заинтересувани хора, дойдоха до автобусната спирка, за да си вземат сбогом с мен. Моментът беше много трогателен, и всички плакахме, тъй като не бяхме сигурни кога щяхме да се видим отново.

В Ираклион станах част от едно любещо духовно семейство. Редовно се срещахме за изучаване и поклонение с трима други християнски братя и една сестра. Можех да видя с очите си изпълнението на Исусовото обещание: „Няма човек, който да е оставил къща, или братя, или сестри, или майка, или баща, или чада, или ниви, заради Мене и заради благовестието, и да не получи стократно сега, в настоящото време, къщи и братя, и сестри, и майки.“ (Марко 10:29, 30) Назначението ми беше да проповядвам в този град и в близките села. След като обработих района на града, започнах да проповядвам в областите Ираклион и Ласидион.

Един самотен пионер

Прекарах много часове в обикаляне от село на село. Освен това трябваше да нося няколко килограма книги и брошури, тъй като доставките на литература бяха нередовни.  Поради това, че нямаше къде да спя, аз отивах в някое кафене в селото, чаках докато последния редовен клиент напусне — обикновено след полунощ — спях на някоя кушетка, и ставах много рано на следващата сутрин, преди собственикът да започне да сервира. Огромен брой бълхи споделяха тези кушетки с мен.

Въпреки че откликът на хората обикновено беше хладен, аз бях щастлив да отдам на Йехова своите младежки сили. Когато намирах човек, който се интересуваше от библейската истина, това подновяваше решимостта ми да продължавам тази животоспасяваща служба. Събирането с моите духовни братя също беше освежаващо. Обикновено се срещах с тях, след като бях отсъствувал от 20 до 50 дни, в зависимост от това колко далече от град Ираклион проповядвах.

Все още ясно си спомням колко самотен се чувствувах един следобед, особено при мисълта, че моите християнски братя и сестри в Ираклион щяха да имат своето редовно събрание онази вечер. Желанието ми да ги видя беше толкова силно, че реших да измина пеш повече от 25 километра, които ме разделяха от тях. Никога не съм ходил толкова бързо. Колко утешително беше да се наслаждавам на приятното общуване с моите братя онази вечер, и образно казано да попълня духовните си запаси!

Скоро моя усърден труд в проповядването започна да дава плодове. Както в дните на апостолите, ‘Йехова всеки ден прибавяше към нас ония, които се спасяваха’. (Деяния 2:47) Броят на поклонниците на Йехова в Крит започна да расте. Когато други братя ме придружаваха в службата, вече не се чувствувах сам. Ние понасяхме физически трудности и яростно противопоставяне. Ежедневната ни храна беше хляб, допълнен с яйца, маслини или зеленчуци, които можехме да получим в замяна на литературата, която беше приета от онези, на които проповядвахме.

В град Иерапетра, в югоизточната част на Крит, свидетелствувах на Минос Кокинакис, търговец на платове. Въпреки моите настойчиви усилия да започна библейско изучаване с него, той имаше малко свободно време заради заетия си начин на живот. Но когато най⁠–​сетне реши да се заеме сериозно с изучаването си, той направи решителни промени в своя живот. Той също стана много пламенен и активен възвестител на добрата новина. Тези промени направиха толкова силно впечатление на Емануил Патеракис, един 18–годишен работник на Кокинакис, че скоро той поиска библейска литература. Колко се радвах, когато виждах как той напредва постоянно в духовно отношение и накрая стана мисионер! a

 Междувременно сборът в моето родно село продължаваше да расте и вече имаше 14 вестители. Никога няма да забравя деня, когато прочетох писмо от моята родна сестра Деспина, в което се съобщаваше, че тя и моите родители бяха приели истината и че вече бяха покръстени поклонници на Йехова!

Понасяне на преследване и заточение

Гръцката православна църква започна да гледа на нашата проповедна дейност като на бедствие от опустошителни скакалци и беше решена да ни смаже. През март 1938 г. бях изправен пред прокурор, който настояваше незабавно да напусна областта. Аз отговорих, че нашата проповедна дейност всъщност е полезна, и че нашата работа е била наредена от по⁠–​висша власт — от нашия цар Исус Христос. — Матей 28:19, 20; Деяния 1:8.

На следващия ден бях повикан в местното полицейско управление. Уведомиха ме, че съм бил обявен за обществен враг, и бях осъден на една година заточение на егейския остров Аморгос. След няколко дни бях откаран с белезници с лодка до острова. На Аморгос нямаше други Свидетели на Йехова. Представете си моята изненада, когато след шест месеца научих, че друг Свидетел ще бъде заточен на острова! Кой ли щеше да бъде той? Минос Кокинакис, с когото изучавах Библията в Крит. Колко се радвах, че имам духовен другар! След известно време имах привилегията да го покръстя във водите край Аморгос. b

Скоро след като се върнах на Крит, отново ме арестуваха и този път бях заточен за шест месеца в малкия град Неаполис на този остров. След края на моето шестмесечно заточение бях арестуван, хвърлен в затвора за десет дни и после изпратен за четири месеца на остров, отделен за заточени комунисти. Осъзнах колко са верни думите на апостол Павел: „Всички, които искат да живеят с преданост към Бога, в съобщничество с Христос Исус, също ще бъдат преследвани.“ — 2 Тимотей 3:12, NW.

Растеж въпреки противопоставянето

По време на немската окупация на Гърция през 1940–1944 г. проповедната ни дейност почти се прекрати. Но хората на Йехова в Гърция бързо бяха организирани наново и ние пак започнахме своята проповедна дейност. Като се опитвахме да наваксаме изгубеното време, ние активно и пламенно напредвахме в работата за Царството.

Както се очакваше, отново избухна религиозно противопоставяне. Доста често гръцките православни свещеници вземаха закона в свои ръце. В едно от селата един свещеник насъска тълпа против нас. Самият той започна да ме бие, докато синът му правеше същото в гръб. Аз се втурнах  към една близка къща за защита, а партньорът ми за служба беше завлечен до площада на селото. Там хората от тълпата скъсаха литературата му, а една жена постоянно викаше от своя балкон: „Убийте го!“ Накрая един лекар и един минаващ полицай ни дойдоха на помощ.

По⁠–​късно през 1952 г. отново бях арестуван и осъден на четири месеца заточение, за което бях изпратен в Кастели Кисамос на Крит. Веднага след това бях обучен да посещавам сборовете и да ги укрепвам духовно. След като прекарах две години на такава пътуваща работа, се ожених за една вярна християнска сестра на име Деспина, както моята родна сестра, която оттогава е лоялна поклонничка на Йехова. След сватбата бях назначен като специален пионер в град Ханиа на Крит, където все още служа.

През почти седемдесетте години на целодневна служба съм обработил по⁠–​голямата част от Крит — остров от 8300 квадратни километра, който се простира на дължина от 250 километра. Най⁠–​голямото щастие за мен идва от това да видя как шепата Свидетели на този остров през 30–те години на века нарасна на повече от 1100 активни възвестители на божието Царство днес. Благодаря на Йехова, че ми даде възможността да имам дял в помощта, оказана на много от тези хора да придобият точно познание от Библията и да получат чудесна надежда за бъдещето.

Йехова е „Избавител“

Опитът ме научи, че се изискват издръжливост и търпение, за да се помогне на хората да опознаят истинския Бог. Йехова щедро осигурява тези толкова необходими качества. През шестдесет и седемте години на моята целодневна служба многократно размишлявах над думите на апостол Павел: „Във всичко биваме одобрени, като божии служители, с голяма твърдост, в скърби, в нужди, в утеснения, чрез бичувания, в затваряния, в смутове, в трудове, в неспане, в неядене.“ (2 Коринтяни 6:4, 5) Особено през ранните години на моята служба финансовото ми състояние беше много лошо. Но Йехова никога не изостави мен и семейството ми. Той доказва, че е постоянен и силен Помощник. (Евреи 13:5, 6) Ние винаги съзирахме любещата му ръка както при събирането на неговите овце, така и в осигуряването на нещата, от които се нуждаем.

Когато се обръщам към миналото и виждам, че в духовен смисъл пустинята цъфти, съм сигурен, че работата ми не е била напразна. Аз изразходвах силите на своята младост по най⁠–​полезния начин. Кариерата ми в целодневната служба е по⁠–​значителна от която и да е друга цел. Днес, когато съм в напреднала възраст, мога от цяло сърце да насърча по⁠–​младите да ‘помнят Създателя си в дните на младостта си’. — Еклисиаст 12:1.

Въпреки че съм на 91 години, все още съм в състояние да прекарвам повече от 120 часа в проповедната служба всеки месец. Всяка сутрин ставам в 7 ч. и 30 мин. и свидетелствувам на хората по улицата, в магазините или в парковете. Разпространявам средно по 150 списания всеки месец. Проблемите със слуха и паметта затрудняват живота ми, но моите любещи духовни братя и сестри — моето голямо духовно семейство — както и семействата на двете ми дъщери, са истинска подкрепа.

Преди всичко се научих да разчитам на Йехова. През цялото време той е „скала моя, крепост моя и избавител мой“. — Псалм 18:2.

[Бележки под линия]

[Снимка на страница 26]

По⁠–​долу: С моята съпруга; вляво: през 1927 г.; на другата страница: с Минос Кокинакис (вляво) и един друг Свидетел на Акропола през 1939 г., скоро след завръщането от изгнание