Йехова е Бог на любещата милост спрямо мен

РАЗКАЗАНО ОТ ЯНИС АНДРОНИКОС

Беше 1956 г. Само девет дена след сватбата си бях изправен пред един апелативен съд в град Комотини, северна Гърция. Надявах се, че дванадесетмесечната присъда, която бях получил за това, че проповядвах божието Царство, ще бъде анулирана. Присъдата на апелативния съд — шест месеца в затвора — разби тази надежда и се оказа само началото на една дълга поредица от изпитания. Във всичко това обаче Йехова доказа, че е Бог на любещата милост спрямо мен.

КОГАТО съм се родил на 1 октомври 1931 г., семейството ми живеело в град Кавала — древният Неаполис в Македония, който бил посетен от апостол Павел по време на втората му мисионерска обиколка. Мама стана Свидетелка на Йехова, когато бях на пет години и въпреки че беше почти неграмотна, полагаше максимални усилия да внедри в мен любов към Бога и страх от него. Баща ми беше извънредно консервативен човек, който упорито се придържаше към традициите на гръцката православна църква. Той не се интересуваше от библейската истина и се противопоставяше на мама, като често прибягваше до насилие.

Така израснах в разделен дом, в който баща ми биеше и малтретираше мама, и дори ни изостави. Още от ранните ми детски години мама вземаше мен и малката ми сестра на християнските събрания. Но когато станах на 15 години, младежките желания и духът на независимост ме отвърнаха от Свидетелите на Йехова. Въпреки това моята вярна майка не престана да опитва да ми помогне и проля много сълзи при това.

Поради бедността и лошия живот, който водех, се разболях сериозно и трябваше да съм на легло повече от три месеца. Именно тогава един много смирен брат, който беше помогнал на мама да научи истината, съзря в мен искрена любов към Бога. Той смяташе, че може да ми се помогне да се възстановя в духовно отношение. Другите му казваха: „Губиш си времето, като се опитваш да помогнеш на Янис; той никога няма да се осъзнае.“ Но търпението на този брат и постоянството му в помощта към мен дадоха плод. На 15 август  1952 г., на 21 години, символизирах своето отдаване на Йехова чрез покръстване във вода.

Младоженец и в затвора

Три години по⁠–​късно се запознах с Марта, една притежаваща забележителни качества сестра с духовна нагласа, и скоро се сгодихме. Един ден бях наистина изненадан, когато Марта ми каза: „Днес смятам да проповядвам от врата на врата. Искаш ли да дойдеш с мен?“ Дотогава не бях участвувал в този аспект на работата, като бях проповядвал най⁠–​вече неофициално. По онова време проповедната работа в Гърция беше под възбрана и трябваше да проповядваме нелегално. Така че имаше много арести, съдебни дела и сурови присъди в затвора. Но не можех да откажа на годеницата си!

Марта стана моя съпруга през 1956 г. Именно тогава, девет дена след сватбата ни, получих присъдата за шест месеца затвор от апелативния съд в Комотини. Това ми припомни един въпрос, който бях задавал по⁠–​рано на една християнска сестра, една от приятелките на мама: „Как е възможно да покажа, че съм истински Свидетел на Йехова? Никога не съм имал възможността да докажа вярата си.“ Когато дойде да ме види в затвора, сестрата ми напомни за този въпрос и каза: „Сега можеш да покажеш на Йехова колко го обичаш. Това е задачата ти.“

Когато научих, че адвокатът ми се опитвал да събере пари, за да ме пуснат от затвора под гаранция, му казах, че предпочитам да излежа присъдата си. Колко радостен бях в края на шестмесечната си присъда да видя как двама от затворените заедно с мен мъже приеха истината! През следващите години участвувах в много съдебни дела заради добрата новина.

Решения, за които никога не сме съжалявали

През 1959 г., няколко години след като ме освободиха, служех като служител на сбора, или председателствуващ надзорник, и бях поканен да участвувам в Училището за служба на Царството, един курс за подготовка на старейшини на сбора. В същото време обаче получих предложение за постоянен пост в една обществена болница, работа, която щеше да даде на мен и семейството ми финансова сигурност за цял живот. Какво трябваше да избера? Вече три месеца работех като временен помощник в болницата и директорът беше много доволен от работата ми, но когато дойде поканата за училището, той не ми позволи да си взема дори неплатена отпуска. След като размислих молитвено по въпроса, реших да поставя интересите на Царството на първо място и отхвърлих предложението за работа. — Матей 6:33.

По същото време областният и окръжният надзорник дойдоха да служат в нашия сбор. Трябваше да провеждаме събранията си тайно в частни домове поради значителното противопоставяне от страна на гръцката православна църква и властите. След едно от събранията областният надзорник дойде при мен и попита дали съм мислил да започна целодневна служба. Неговото предложение докосна сърцето ми, защото това беше мечтата ми, откакто се покръстих. Отговорих: „Много искам.“ Но вече имах допълнителната отговорност да възпитавам дъщеря си.  Братът ми каза: „Уповавай на Йехова и той ще ти помогне да осъществиш плановете си.“ Така без да пренебрегваме семейните си задължения, съпругата ми и аз бяхме в състояние да приспособим обстоятелствата си така, че през декември 1960 г. започнах да служа в източна Македония като специален пионер — един от петимата специални пионери в страната.

След като работих една година като специален пионер, офисът на клона в Атина ме покани да служа като пътуващ надзорник. Когато се върнах у дома след едномесечно обучение за тази форма на службата, и докато разказвах преживяванията си на Марта, директорът на една голяма манганова мина ме посети и ме покани да стана управител на рафинерията към мината, като ми предложи щедър договор за пет години, хубава къща и кола. Даде ми два дни, за да му отговоря. Отново, без да се колебая, се помолих на Йехова: „Ето ме, изпрати мене.“ (Исаия 6:8) Жена ми беше напълно съгласна с мен. Уповавайки на Бога, започнахме пътуващата служба и Йехова в своята любеща милост никога не ни разочарова.

Служба сред много пречки

Въпреки че имаше икономически проблеми, ние продължавахме напред и Йехова осигуряваше каквото беше необходимо. В началото посещавах сборовете с един малък мотоциклет, като изминавах по повече от 500 километра. Много пъти срещах трудности и преживях няколко злополуки. Една зима, като се връщах от един сбор, прекосявах придошъл поток, когато моторът спря и се намокрих до колената. След това спуках гума. Един минувач, който имаше помпа, ми помогна и така успях да стигна до най⁠–​близкото село, където поправих гумата. Накрая стигнах у дома в три часа сутринта, премръзнал и изтощен.

Друг път, когато отивах от един сбор в друг, мотоциклетът се плъзна настрани и падна върху коляното ми. В резултат на това панталоните ми се съдраха и прогизнаха  от кръв. Нямах други панталони, затова същата вечер изнасях доклада, обут в панталоните на един друг брат, които бяха доста големи за мен. Въпреки всичко никакви трудности не можеха да угасят желанието ми да служа на Йехова и на своите любими братя.

При друга катастрофа бях лошо ранен, счупих си ръката и предните зъби. Тогава ме посети сестра ми, която не беше Свидетелка и живееше в Съединените щати. Какво облекчение беше, когато тя ми помогна да си купя кола! Когато братята в клона в Атина научиха за моята катастрофа, ми изпратиха насърчително писмо и сред другите неща бяха включили думите от Римляни 8:28 (NW), които отчасти казват: „Бог прави всички свои дела да действуват заедно за доброто на онези, които обичат Бога.“ За пореден път това уверение се оказа много вярно в моя живот!

Приятна изненада

През 1963 г. работех с един специален пионер в едно село, където хората не откликваха на посланието ни. Решихме да работим отделно, като всеки поеме едната страна на улицата. В една къща малко след като почуках на вратата, една жена бързо ме дръпна вътре и затвори и заключи вратата зад мен. Бях объркан, чудейки се какво се беше случило. Скоро след това тя бързо повика и специалния пионер в къщата. Тогава жената ни каза: „Тихо! Да не сте мръднали!“ След малко чухме навън враждебни гласове. Хората ни търсеха. Когато нещата се успокоиха, жената ни каза: „Направих това, за да ви защитя. Уважавам ви, защото вярвам, че сте истински християни.“ Искрено ѝ благодарихме и си тръгнахме, като ѝ оставихме много литература.

Четиринадесет години по⁠–​късно, когато бях на един областен конгрес в Гърция, една жена дойде при мен и каза: „Брате, помниш ли ме? Аз съм жената, която те скри от противниците, когато дойде да свидетелствуваш в нашето село.“ Тя беше емигрирала в Германия, изучавала Библията и се свързала с народа на Йехова. Днес цялото ѝ семейство е в истината.

Наистина, през всички тези години бяхме благословени с много „препоръчителни писма“. (2 Коринтяни 3:1) Голям брой от онези, на които имахме привилегията да помогнем да придобият познание за библейската истина, днес служат като старейшини, помощник⁠–​служители и пионери. Колко вълнуващо е да се види как шепата вестители в окръзите, в които служех в началото на 60–те години, нараснаха на повече от 10 000 поклонници на Йехова! Всички заслуги са на Бога на любещата милост, който ни използува по свой начин.

„На дивана на болестта“

През годините, когато бяхме на пътуваща служба, Марта показа, че е забележителна помощничка, винаги с радостна нагласа. През октомври 1976 г. обаче тя се разболя сериозно и претърпя болезнена операция. В резултат на всичко това тя се оказа парализирана и на инвалидна количка. Как щяхме да се справяме с разходите и емоционалната потиснатост? Уповавайки отново на Йехова, ние изпитахме неговата любеща и щедра ръка. Когато заминах, за да служа в Македония, Марта остана в дома на едни братя в Атина за физиотерапия. Тя ми се обади с насърчителните думи: „Добре съм. Ти продължавай, а когато мога отново да се придвижвам, ще те придружавам в инвалидната си количка.“ И тя направи точно това. Нашите  любими братя от Бетел ни изпратиха много насърчителни писма. Марта постоянно си припомняше думите в Псалм 41:3 (NW): „Самият Йехова ще го подкрепя на дивана на болестта; несъмнено ще оправяш леглото му по време на неговата болест.“

Поради тези сериозни проблеми със здравето, през 1986 г. беше решено, че ще е подходящо да служа като специален пионер в Кавала, където живея близо до семейството на скъпата ни дъщеря. Миналия март скъпата ми Марта умря, вярна до края. Преди да умре, когато братята я питаха ‘как си’, тя обикновено отговаряше: „Щом съм близо до Йехова, съм много добре!“ Когато се подготвяхме за събранията или получавахме примамливи покани да служим в райони, където жетвата е изобилна, Марта казваше: „Янис, нека да отидем да служим там, където нуждата е по⁠–​голяма.“ Тя не изгуби пламенния си дух.

Преди няколко години аз също трябваше да се справя със сериозен проблем със здравето. През март 1994 г. лекарите откриха, че имам застрашаващ живота сърдечен проблем и се налагаше да бъда опериран. Отново изпитах как любещата ръка на Йехова ме подкрепя по време на критичен период. Никога няма да забравя молитвата, която един окръжен надзорник каза до леглото ми, когато ме преместиха от интензивното отделение, както и чествуването на Възпоменанието, което проведох там в болничната стая заедно с четирима пациенти, които бяха проявили известен интерес към истината.

Йехова е наш помощник

Времето лети и нашата плът отслабва, но духът ни се подновява чрез изучаването и службата. (2 Коринтяни 4:16) Минаха 39 години, откакто казах: „Ето ме, изпрати мене.“ Животът ми беше изпълнен с дейност, щастлив и възнаграждаващ. Да, понякога мисля, че „съм сиромах и немощен“, но тогава с увереност мога да кажа на Йехова: „Помощ моя и избавител мой си Ти.“ (Псалм 40:17) Той наистина се прояви като Бог на любещата милост спрямо мен.

[Снимка на страница 25]

С Марта през 1956 г.

[Снимка на страница 26]

Пристанището в Кавала

[Снимка на страница 26]

С Марта през 1997 г.