Биографичен разказ

Да помним своя Създател от дните на младостта си

РАЗКАЗАНО ОТ ДЕЙВИД З. ХИБШМЪН

„Ако съм към края на живота си, наистина се надявам да съм била вярна на Йехова. Моля го да се грижи за моя Дейвид. Благодаря ти за него, Йехова, и за брака ни — толкова чудесен, толкова щастлив!“

ПРЕДСТАВЕТЕ си как се чувствувах, когато, след като погребах съпругата си през март 1992 г., прочетох тези последни думи в нейния дневник. Само преди пет месеца бяхме отпразнували 60 години откакто Хелън беше в целодневната служба.

Добре си спомням деня през 1931 г., когато с нея седяхме един до друг на конгреса в Кълъмбъс (Охайо, САЩ). Тя още не беше навършила 14 години, но разбираше колко е важно това събитие дори по–добре от мен. Ентусиазмът на Хелън относно службата се прояви скоро след това, когато заедно с овдовялата си майка станаха пионерки, както се наричат целодневните евангелизаторки на Свидетелите на Йехова. Те се отказаха от удобния си дом, за да проповядват в селскостопанските райони на южните Съединени щати.

Моето християнско наследство

През 1910 г. родителите ми се преместили с двете си малки деца от източна Пенсилвания в град Гроув, в западната част на щата. Там дали предплата за една скромна къща и станали активни поддръжници на реформаторската църква. Скоро след това ги посетил Уилям Евънс, един Изследовател на Библията, както се наричали тогава Свидетелите на Йехова. Татко, който тогава бил едва около 25–годишен, и мама, пет години по–млада от него, изслушали този приятелски настроен мъж от Уелс и го поканили на обяд. Скоро те приели библейската истина, която изучавали.

 За да бъде по–близо до сбора, татко се преместил със семейството си на около 40 километра, в град Шарън. Няколко месеца по–късно, през 1911 г. или 1912 г., татко и мама били покръстени. Чарлз Тейз Ръсел, първият президент на Дружество „Стражева кула“, изнесъл доклада за покръстването. Аз съм роден на 4 декември 1916 г., когато родителите ми имали вече четири деца. Когато съм се родил, било съобщено: „Още един брат, когото да обичаме.“ Така съм получил името си, Дейвид, което означава „възлюбен“.

Когато съм бил на четири седмици, съм присъствувал на първия си конгрес. През онези ранни дни баща ми и по–големите ми братя ходели пеша няколко километра до събранията на сбора, а мама е взимала сестра ми и мен с градския транспорт. Събранията се състояли от сутрешни и следобедни сесии. Разговорите в къщи често се съсредоточаваха върху статии от „Стражева кула“ и The Golden Age [„Златният век“], както тогава се казваше списанието „Пробудете се!“.

Ползата от хубавите примери

Много пилигрими, както се наричаха пътуващите докладчици тогава, посещаваха нашия сбор. Те обикновено прекарваха ден–два с нас. Един от докладчиците, запечатал се в паметта ми, е Уолтър Дж. Торн, който беше помнил постоянно своя велик Създател от „дните на младостта си“. (Еклисиаст 12:1) Когато бях момче, придружавах татко, за да показваме Photo-Drama of Creation [„Фотодрама за сътворението“], запис на едно представяне на историята на човечеството с картини и звук, състоящо се от четири части.

Макар че брат Евънс и съпругата му Мириам нямаха деца, те станаха духовни родители и баба и дядо на семейството ни. Уилям винаги се обръщаше към татко със „сине“ и заедно с Мириам внедриха евангелизаторския дух в нашето семейство. В началото на 20–и век брат Евънс пътувал няколко пъти обратно до Уелс, за да занесе библейската истина в района около Суонзи. Там бил познат като ‘проповедника от Америка’.

През 1928 г. брат Евънс напусна работа и започна да проповядва из възвишенията на Западна Вирджиния. Придружаваха го двамата ми по–големи братя — Кларънс, 21–годишен, и Карл на 19 години. Ние, и четирите момчета, прекарахме много години в целодневната служба. Всъщност всеки от нас като млад служеше като пътуващ надзорник на Свидетелите на Йехова. Неотдавна най–малката сестра на мама, Мери, която е доста над 90–годишна, ми писа: „Колко сме благодарни всички ние, че брат Евънс проявяваше пламенност в службата и посети град Гроув!“ Леля Мери е още един човек, който помни своя Създател от младостта си.

Посещаване на конгресите

Само татко и Кларънс успяха да присъствуват на историческия конгрес през 1922 г. в Сидър Пойнт (Охайо). Но от 1924 г. имахме автомобил и цялото ни семейство отиде на конгреса в Кълъмбъс (Охайо). От нас, децата, се очакваше да използуваме собствените си спестявания, за да си плащаме храната по време на осемдневния конгрес. Възгледът на родителите ми беше, че всеки от семейството трябва да се научи да се издържа. Затова отглеждахме кокошки и зайци и се грижехме за пчелни кошери, а всички ние, момчетата, разнасяхме вестници.

 Когато дойде време за конгреса в Торонто (Канада) през 1927 г., имахме шестмесечно братче, Пол. Аз бях определен да остана в къщи и с помощта на омъжената си леля да се грижа за Пол, докато родителите ми и останалите деца са в Торонто. За награда получих десет долара, с които си купих нов костюм. Винаги бяхме учени да се обличаме добре за събранията и да се грижим за облеклото си.

На паметния конгрес през 1931 г. в Кълъмбъс (Охайо) Кларънс и Карл вече бяха женени и участвуваха в пионерската служба заедно със съпругите си. Всяко от семействата живееше в саморъчно направени подвижни домове. Карл се беше оженил за Клар Хоустън от Уилинг (Западна Вирджиния) и затова на конгреса в Кълъмбъс седях до нейната по–малка сестра, Хелън.

Целодневната служба

Завърших гимназия през 1932 г., когато бях на 15 години, и през следващата година закарах една купена на старо кола на брат ми Кларънс, който служеше като пионер в Южна Каролина. Подадох молба за пионерска служба и започнах да работя заедно с Кларънс и неговата съпруга. През това време Хелън служеше като пионерка в Хопкинсвил (Кентъки) и аз ѝ писах за първи път. В отговора си тя питаше: „Ти пионер ли си?“

В писмото, което ѝ изпратих — Хелън го пазеше до смъртта си, близо 60 години по–късно, — отговорих: „Пионер съм и се надявам винаги да мога да бъда такъв.“ В това писмо ѝ разказах как разпространявах брошурата The Kingdom, the Hope of the World [„Царството — надеждата на света“] сред свещениците и съдебните власти в назначения ми район.

През 1933 г. татко ми направи палатка на колела — един фургон, дълъг 2,4 метра и широк 2 метра, със стени от брезент, опънат върху тънки подпорки, и с отвори за прозорци отпред и отзад. Това беше скромното ми жилище през следващите четири години пионерска служба.

През март 1934 г. Кларънс и Карл със своите съпруги, Хелън с майка си, балдъзата на Кларънс и аз — общо осем човека — се отправихме на запад, за да посетим конгреса в Лос Анжелес (Калифорния). Някои от тях се возиха и спаха в моя фургон. Аз спах в колата, а останалите наемаха квартири. Тъй като имахме проблеми с колите, пристигнахме в Лос Анжелес на втория ден от шестдневния конгрес. Там, на 26 март, двамата с Хелън най–накрая бяхме в състояние да символизираме своето отдаване на Йехова чрез покръстване във вода.

На конгреса Джоузеф Ф. Ръдърфорд, тогавашният президент на Дружество „Стражева кула“, се срещна лично с всички пионери. Той ни насърчи като каза, че ние сме храбри воини на страната на библейската истина. На този конгрес бяха взети мерки да се оказва парична подкрепа на пионерите, за да могат да продължат своята служба.

Обучение за живота

Когато се върнахме от конгреса в Лос Анжелес, всички ние споделяхме посланието на Царството с хора от различни области на Южна Каролина, Вирджиния, Западна Вирджиния и Кентъки. Години по–късно Хелън писа за онова време: „Нямаше сбор, на който да разчитаме, нито приятели, които да помогнат, защото всъщност бяхме странници в чужда земя. Но сега знам, че бях обучавана, че трупах богатство.“

Тя питаше: „Как едно младо момиче прекарва времето си, когато е далеч от приятелите и корените си? Не беше никак лошо. Не си спомням някога да ми е било скучно. Четях  много. Никога не изоставахме в четенето на нашата библейска литература и в изучаването. Държах се близо до мама, като се учех как да се справям с парите, с които разполагахме, пазарувах, сменях спукани гуми, готвех, шиех и проповядвах. За нищо не съжалявам и с радост бих направила всичко това отново.“

През онези дни Хелън и майка ѝ се задоволяваха да живеят в малка каравана, въпреки че притежаваха хубав дом. След конгреса в Кълъмбъс (Охайо) през 1937 г. здравословното състояние на майката на Хелън се влоши и тя постъпи в болница. Тя почина на назначението си във Филипи (Западна Вирджиния) през ноември 1937 г.

Брак и служба заедно

На 10 юни 1938 г. с Хелън се оженихме с простичък ритуал в нейния роден дом в Елм Гроув, близо до Уилинг (Западна Вирджиния). Нашият скъп брат Евънс, който беше запознал семейството ми с истината няколко години преди да бъда роден, изнесе доклада на сватбата. След нея с Хелън планувахме да се върнем към пионерската дейност в източната част на Кентъки, но за голямо наше учудване бяхме поканени да участвуваме в работата по надзора в зоните. Тя се състоеше в посещения на групи от Свидетели на Йехова в западен Кентъки и части на Тенеси, за да им помагаме в службата. Тогава по всички места, които посещавахме, имаше само около 75 възвестители на Царството.

По онова време мисленето на много хора беше замъглено от национализма и аз очаквах скоро да бъда хвърлен в затвора заради християнския си неутралитет. (Исаия 2:4) Но благодарение на дългата си проповедна дейност, от военната комисия получих характеристика, която ми позволяваше да продължа целодневната служба.

Когато започнахме пътуващата служба, почти всеки отбелязваше колко сме млади. Една сестра в Хопкинсвил (Кентъки) поздрави Хелън, като силно я прегърна и попита: „Помниш ли ме?“ През 1933 г. Хелън ѝ свидетелствувала в местния магазин, държан от нейния съпруг. Тя била преподавателка в неделно училище, но след като прочела книгата, която Хелън ѝ оставила, се изправила пред класа и се извинила, че ги била учила на небиблейски учения. Тя напуснала църквата и започнала да известява истините от Библията на околните. С Хелън служихме в западната част на Кентъки три години и тази сестра и нейният съпруг широко отвориха вратите на дома си за нас.

По онова време имахме малки местни конгреси и А. Х. Макмилън служеше на един от тях. Когато Хелън била дете, той отсядал в дома на родителите ѝ, затова по време на конгреса той избра да живее при нас в нашия дълъг 5 метра подвижен дом, където имахме допълнително легло. Брат Макмилън също беше от онези, които помнят своя велик Създател в дните на младостта си, като беше отдал живота си на Йехова през 1900 г., когато бил на 23 години.

През ноември 1941 г. дейността на пътуващите братя временно беше преустановена и аз бях назначен като пионер в Хазърд (Кентъки). Отново проповядвахме заедно с брат ми Карл и съпругата му Клар. Там към нас се присъедини и започна пионерска дейност Джоузеф Хоустън, племенник на Хелън. Той продължи в целодневната служба почти 50 години, докато през 1992 г. не почина внезапно от инфаркт, служейки вярно в световната централа на Свидетелите на Йехова в Бруклин (Ню Йорк).

През 1943 г. бяхме назначени в Роквил (Кънектикът). За нас с Хелън това беше наистина нов свят, защото бяхме свикнали да проповядваме на юг. В Роквил Хелън редовно водеше повече от 20 домашни библейски изучавания на седмица. След време наехме скромна стая за Зала на Царството и се образува ядрото на един малък сбор.

Докато служехме в Роквил, бяхме поканени да посетим петия клас на Библейското училище Гилеад на „Стражева кула“ в Саут Лансинг (Ню Йорк). Бяхме щастливи да научим, че Обри и Берта Бивънс, едни приятели от пионерските ни години в Кентъки, щяха да са ни съученици.

Училището и новото ни назначение

Въпреки че още бяхме доста млади, повечето от съучениците ни бяха дори по–млади от нас. Да, те помнеха своя велик Създател  в младостта си. Ние завършихме през юли 1945 г., точно когато Втората световна война беше към края си. Докато чакахме назначението си като мисионери, работехме със сбора Флатбуш в Бруклин (Ню Йорк). Накрая, на 21 октомври 1946 г. заедно с шест от нашите съученици, включително семейство Бивънс, отлетяхме за новия си дом в град Гватемала (Гватемала). По онова време в цялата тази централноамериканска страна имаше по–малко от 50 Свидетели на Йехова.

През април 1949 г. някои от мисионерите бяхме преместени в Кецалтенанго, втория по големина и значение град в страната. Той се намира на повече от 2300 метра надморска височина и планинският въздух там е кристално чист. Хелън обобщи дейността ни в този град, като писа: „За нас беше привилегия да проповядваме в редица градове и села. Ставахме около четири часа сутринта и се качвахме на автобус (който често вместо прозорци имаше брезентови сенници) за някой отдалечен град. Там проповядвахме около осем часа и се връщахме обратно вечерта.“ Днес на много от тези места има сборове, сред тях са и шестте в Кецалтенанго.

Скоро беше казано, че са необходими мисионери, които да служат на брега на Карибско море в Пуерто Бариос, третия по големина град в Гватемала. Любимите ни съобщници, семейство Бивънс, с които служихме пет години в тази страна, бяха сред преместените на новото назначение. Раздялата беше болезнена и остави празнота в живота ни. Тъй като в мисионерския дом останахме само Хелън и аз, ние се преместихме в малък апартамент. През 1955 г. приехме назначение в град Мазатенанго, който имаше по–тропически климат. Най–малкият ми брат, Пол, и съпругата му, Долорес, които завършиха Гилеад през 1953 г., бяха служили там малко преди да пристигнем.

През 1958 г. в Гватемала имаше над 700 Свидетели, 20 сбора и три окръга. С Хелън отново участвувахме в пътуваща служба, като посещавахме малки групи от Свидетели и няколко сбора, включително този в Кецалтенанго. След това, през август 1959 г., бяхме поканени да се върнем в град Гватемала, където живеехме в офиса на клона. Аз бях назначен да служа в клона, а Хелън продължи в службата като мисионерка още 16 години. След това тя също започна да работи в офиса на клона.

По–нататъшни благословии

Преди години ми изглеждаше, че винаги съм най–младият сред онези, които служат на Йехова. Днес често съм най–старият, какъвто беше случаят, когато посетих училището за служители в клоновете в Патерсън (Ню Йорк) през 1996 г. Точно както като млад получих голяма помощ от по–възрастните, за мен е привилегия през последните десетилетия да помагам на много млади хора, които желаят да помнят своя Създател в младостта си.

Йехова продължава да излива благословии върху своя народ в Гватемала. През 1999 г. в град Гватемала имаше над 60 сбора. А на изток, запад, север и юг има много повече сборове и хиляди възвестители на добрата новина за божието Царство. Онези по–малко от 50 проповедника на Царството, които заварихме, когато пристигнахме преди около 53 години, станаха много повече от 19 000!

Много неща, за които съм благодарен

Няма човек, чийто живот да протече без проблеми, но ние винаги можем да възложим „бремето си на Йехова“. (Псалм 55:22, NW) Той често ни помага да издържим чрез подкрепата на любещи съобщници. Например, няколко години преди смъртта си, Хелън ми подари една малка гравюра в рамка на библейския стих от Евреи 6:10: „Бог не е  несправедлив, за да забрави труда ви и любовта, която показахте към Него, като служихте и още служите на Неговите хора.“ — Weymouth [„Уеймът“].

В съпътствуващата я бележка отчасти пишеше: „Скъпи мой, не мога да ти дам нищо повече от ЦЯЛАТА СИ ЛЮБОВ... Този стих толкова ти подхожда и те моля да го поставиш на бюрото си, не защото съм ти го дала аз, а защото се отнася за теб в дългите години на твоята служба.“ До ден днешен гравюрата стои на моето бюро в офиса на клона в Гватемала.

Аз служа на Създателя от младостта си и днес, в напредналата си възраст, благодаря на Йехова за доброто здраве, което ми позволява да се справям с назначените ми задължения. Когато чета редовно Библията, често попадам на стихове, които мисля, че възлюбената ми съпруга Хелън щеше да подчертае в своята Библия. Помислих си това, когато препрочитах Псалм 48:14: „Тоя Бог е наш Бог до вечни векове; Той ще ни ръководи дори до смърт.“

За мен е удоволствие да споделям с другите видението за деня на възкресението, когато хора от всички предишни народи ще посрещат близките си обратно от смъртта в един нов свят. Каква перспектива! Какви сълзи на радост ще се ронят там, като помним, че Йехова всъщност е Бог, „Който утешава смирените“! — 2 Коринтяни 7:6.

[Снимка на страница 25]

По посока на часовниковата стрелка, започвайки от горе вляво: мама, татко, леля Ива и братята ми Карл и Кларънс през 1910 г.

[Снимки на страница 26]

С Хелън през 1947г. и през 1992г.